На дядо Петър годините му съвсем не бяха малко. Тази година през декември ще навърши 95 години, а все още бе жизнен и пъргав, не се даваше лесно на младите.

Всички му се учудваха. Хвалеха го, но за него това нямаше никакво значение.

Веднъж на шега го попитаха:

– Дядо Петре, на колко години се чувстваш?

Старецът завъртя глава, усмихна се, тупна с длан по коляното си и отговори:

– 25-30 годишен.

– Аааа …, възкликнаха младите наоколо.

– Е, ако бях казал, че съм на 8-10 години, – усмихна се дядо Петър, – тогава със сигурност в мен щеше да живее наранено дете. И това ще бъде следствие на многократни емоционални наранявания. Така че, въпреки че хронологично съм възрастен, все още говоря, мисля и разсъждавам по детски.

Хората го слушаха със зяпнали уста, а той продължи:

– За да върна живота си назад, трябва да се справя с тези детски рани и да порасна психически и емоционално.

Той пооправи калпака си и добави:

– Има едно детинско нещо, което много от нас правят …

– И какво е то? – попита най-нетърпеливият от слушателите.

– Опитаме да накараме друг човек да ни утвърди и да ни накара да се почувстваме стойностни. Ние даваме част от себе си всеки път, когато го правим.

– Алтернативата?! – извика високо Стойчо.

– Това е като възрастни да помним, че сме обичани и утвърдени от Творецът, този, който ни е създал. Затова, – размаха показалец дядо Петър, – позволете на детето да „порасне“ във вас.

Дискусията се бе превърнала в бойно поле. Търсеше се границата между съденето и казването на някого нещо, което би трябвало да претърпи промяна в него, но с любов.

Едни смятаха, че щом кажеш истината, това е напълно достатъчно, а потърпевшия си има грижата, как да се справи с проблема.

Други наблягаха на съчувствието и любовта.

Всички говореха и никой не се вслушваше в аргументите на другите. Тогава Жеко размаха ръце, за да спре разгорещените спорове и предложи следната ситуация за размисъл:

– Представете си, че Иван влезе и на челото му има черно петно. Какво бихте направили тогава?

– Ще го посоча с пръст и ще се развикам: „Погледнете, Иван май се е навирал в печката!“ – Подскочи от мястото си Марко и се ухили на всички.

– Да, но така той ще стане за присмех на другите! – недоволно реагира Милко.

– Но аз не го осъждам, а само го показвам какво не му е наред! – подчерта Марко.

– Помисли добре върху това, което правиш! – намръщено го погледна Милена, – Всички ще се разсмеят и ще им бъде весело, освен на Иван. На него ще му се иска да потъне вдън земята.

– Нима този сарказъм е разновидност на критика или осъждение? – вдигна рамене Марко.

– Ако искаш наистина да помогнеш на Иван, – започна по- меко Любомир, – по-добре го отведи настрани и му кажи: „Имаш черно петно на челото. Изтрий го, докато другите не са го забелязали“.

– Такова тактично и искрено отношение се явява в следствие на желанието да се помогне на човека, – натърти Драган.

– Това е истинска проява на съчувствие и любов, – констатира Жеко.

И всички се съгласиха.

Дъждовете не спряха. Сякаш небето изливаше мъката си, като гледа неуредиците, безпорядъка и хаоса на земята. Сашо и Боньо се бяха приютили в една близка бирария и напрегнато дискутираха:

– Ние всички ставаме духовни безделници, защото не искаме да се включим в борбата за придобиване на нови души за Небесното царство, – тупна леко с ръка по масата Сашо.

– Да, нашата единствена цел е всичко да бъде спокойно, – съгласи се Боньо.

– Но ние трябва да се поощряваме един друг и да се държим заедно.
А и за двете неща се изисква инициатива, – тъжно констатира Сашо.

– Трябва да имаме инициатива относно това, какво желае Христос, а не това, което на нас ни се иска, – тъжно добави Боньо.

– Нашата духовност преминава през изпитания, за да се установи стабилността ѝ, а това става като се сблъскваме с несправедливости, подлости, неблагодарности и суети, – поклати глава Сашо.

– И всичко това става поради нашето духовно безделничене, – възкликна Боньо.

– Ние използваме Бог като средство за намиране на мир и покой. На нас не ни е нужен Исус Христос, на нас ни е необходимо Той да ни даде нещо, – сбърчи нос Сашо, – а това е първата крачка в неправилната посока.

– Всичко, което искаме е следствие, а ние се опитваме от него да направим причина – наблегна Боньо.

– Не е много приятно, ако някой който е пълен с духовна сила, да те „възбужда“, бутайки те в страни, – една полуусмивка грейна на лицето на Сашо.

– Ако някой е силен, не означава, че е такъв духовно. Плътската активност отлично се маскира като духовна, – каза Боньо.

– Опасността от духовна мързел се крие в това, че ние не искаме някой да ни съживи, да ни запали, а искаме да слушаме само за духовно уединение, – недоволно започна да ръкомаха Сашо.

– Христос никога не е подкрепял идеята за духовна почивка, – подчерта Боньо, – Нали самият Той каза: „Идете идете кажете на братята Ми….“

Дъждът за малко бе престанал и двамата мъже решиха да се приберат, докато не е завалял пак.

В една ранната юнска утрин Нона се събуди и усети нещо необичайно край себе си. Чаршафите имаха друг цвят, шкафът не беше на мястото си.

– Това не е моята пижама, – възкликна Нона, когато се погледна. – И какъв е този непознат часовник на масичката ми.

Тя започна да обръща внимание и на най-малките несъответствия.  Някои от обичайните предмети бяха изчезнали.

– Какво ли ме очаква днес на работното ми място? – изтръпна Нона.

Слава Богу, компанията се намираше на същото място и за нейна радост работата, която извършваше беше същата, но отделът ѝ бе преместен в другото крило.

Когато Нона се прибра, завари в кухнята Дичо, с който отдавна се бе разделила, а той се държеше така все едно нищо не се бе случило.

Готвеше вечеря за двама и като че ли нямаше представа, че никога е имало раздяла помежду им.

У Нора настъпи паника. За да уточни нещата, тя бързо повика сестрата на Дичо. Пристигането ѝ не донесе никакво успокоение.

Белегът върху рамото на Каля, следствие от една операция липсваше.

– Къде ти е белегът от операцията, Каля? – попита Нора.

– Какъв белег? Каква операция? – погледна я недоумяващо Каля.

„Това не е нито настоящето ми, – помисли си Нора, – нито миналото ми. Какво става тук?“

На другия ден Нора посети лекаря си, който за щастие бе същия и го помоли:

– Моля да ми се направят всички тестове за наличие на алкохол, наркотици, лекарства, … в тялото ми.

Изследванията ѝ бяха направени, но нищо от изброените неща не бе открито в нея.

Когато Нона отиде при психиатъра, той се опита да и обясни:

– Тази необичайна реакция на тялото ви, е навярно от преживян стрес.

– Какъв стрес? – възмути се Нора. – При мен всичко бе наред. Имах работа, приятели, любовник и изведнъж всичко изчезна …

Нора нае детектив, който да открие мъжът, с който тя бе живяла през времето преди „произшествието“. Така се надяваше да възстанови предишните си отношения със своя любим.

– Дори да ме е забравил или у него да не възникне спомен за мен, възможно е отново да възникне любов между нас, – успокояваше се Нора.

Но в неговият апартамент живееха съвсем други хора. Те дори нямаха деца.

На телефона му отговаряше непознат мъжки глас.

След половин година Нора се примири със случилото се. Престана да си мисли за заговори и грешки.  Запозна се с „новото си минало“ и се опита да живее в новосъздалата се за нея реалност.

Тя често заставаше на прозореца и се вглеждаше нагоре към звездите.

– Много ми се иска да се върна в моя си свят, – шепнеше тя. – Не мога да убедя никого, че миналото ми е било друго. Всичко около мен ми е познато, а същевременно се чувствам тук като чужденка.

Тя въздишаше тежко, а от очите ѝ се отронваше издайническа сълза.

– Какво ли прави другата Нора, с която сме си разменили местата? Надявам се и тя като мен да е успяла да преживее този кошмар и да свикне с другия свят. Какво друго ни остава – и тя безпомощно повдигна рамене.

Един художник работел в съдебно медицинска експертиза на ФБР. Той нарисувал две серии портрети на жени.

В първия случай се основавал на това, което жената говори за себе си, а във втория слушал, как  другите хора я описвали.

При това той не виждал жените, а само слушал гласа им.

В резултата от експеримента била ясно изразена разликата между начина, по който жените виждат себе си и как те се възприемат от другите.

Освен това, портретите нарисувани в следствие от думите на самите участнички, били много по-малко привлекателни.

Това говори, че ние сме по-красиви, отколкото си мислим.