Под страшния натиск към 5 часа следобед Волинската височина бе изоставена и турците затвърдиха позициите на нея. След това веднага предприеха настъпление към важната Централна височина, която решаваше участта на Шипка.

Това бе една мъчителна борба! Сили вече се бяха изчерпали. Главите натежаха, погледите помътняха.
Краят идваше! Увереността на защитниците на прохода бе разколебана.

Колко дни вече се биеха? А помощ не идваше от никъде.

В изстрадалите и измъчени души на опълченците нещо се скъса. Само чудо можеше да ги спаси.

Ето и Самарското знаме бяха готови да изгорят. То бе вече отковано от дръжката. Само един миг и последната искра щеше да изгасне.

В този момент в най-страшната психологическа криза някой запя между опълченците „Шуми Марица“. Прав, с изправена глава, без да обръща внимание на свирещите около него куршуми, майор Челяев също запя.

Това не беше последна молитва, а зов за решителна борба. Опълченци неволно трепнаха и подеха песента. Освежителните звуци на марша като че ли ги съживиха и вляха нови сили в душите им.

– Марш, марш, с генерала наш, – пееха опълченците от всички дружини. Гласовете им укрепнаха. Погледите им отново заблестяха. Уморените мускули се стегнаха. Нова струя от сили се вля в телата им. И те се ободриха. Дружната песен се носеше над всички защитници. След малко тя се превърна в ураган.

Наелектризираните звуци на Химна преминаваха и събуждаха все нови и нови неподозирани сили. Върху окървавените скали на Шипка израснаха обновени хора. Това бяха се превърнали в гиганти, готови за нови подвизи.

Българският химн извърши чудо. Преди още да се роди България, той зае вече своето място.

В най-решителния момент този химн стана и молитва, и зов, и победен вик. Опълченците се сраснаха със скалите. Погледите им започнаха да искрят.

В този момент турците започнаха настъплението си. Само преди няколко мига те може би щяха да успеят, но сега вече беше твърде късно! . . .

И макар атаката на турците да бе посрещната само с последните няколко снаряда от Централната батарея, въпреки че нямаше вече патрони за пушките, турците бяха спрени.

Победата беше им обърнала вече гръб… И Шипка беше спасена.

Откъм Габрово се бяха задали части от 4-та стрелкова бригада. Радостен вик се изтръгна от сърцата на защитниците. Екна вик на тържество.

Шепата стрелци се хвърлиха върху турците около шосето и ги прогониха, а след това тръгнаха нагоре към другарите си. Те бързаха да им помогнат, да облекчат положението на онези, които бяха издържали докрай, изтръгвайки победата от тържествуващите ръце на врага.

Пристигналата първа група стрелци заеха веднага Централната височина. Посрещна ги ново мощно ура. Въодушевление обзе цялата позиция. Не беше важно колко нови сили са дошли на помощ, важно бе тяхното неизмеримо морално значение. Опълченците се прегръщаха.

– Ура! Ура! – ехтеше Шипка.

– Ура! – повтаряше Балканът.

Заедно с частите на 4-та стрелкова бригада пристигна и генерал Радецки. За кратко време турците бяха отхвърлени, както от шосето, така и от Волинската височина, а вечерта за пръв път през тези тежки дни спря пушечният и артилерийският огън.

След 4-та стрелкова бригада в прохода през тази нощ бяха пристигнали вече и две други бригади, а от Севлиево пристигаше цялата 2-ра дивизия. Към полунощ в прохода пренощуваха 20 дружини с 36 оръдия.

Преломът бе настъпил, а по-късно дойде и победата.

Беше тих и топъл следобед. Лятото беше в разгара си. Гошо и Румен седяха на сянка и разговаряха.

– Искаш ли да отидем за риба? – попита Гошо. – Сега край реката е прохладно.

– Аз не мога да ловя риба, – вдигна смутено рамене Румен.

– Хайде, ще те науча, – предложи Гошо.

– Добре, мога да опитам, – нерешително отговори Румен.

Гошо помогна на приятеля си да си набави всичко необходимо и му обясни какво трябва да прави.

Той специално наблегна:

– Трябва да си спокоен и търпелив, особено в момента, когато рибата захапе кукичката и започне да се дърпа.

Отидоха на мястото, което Гошо много обичаше. Там бе прекарал много часове, но се бе връщал в къщи с пълен сак с риба.

След много усилия Румен хвана „нещо голямо“. Той започна да дърпа въдицата толкова силно, че скъса въжето.

– Разбираш ли сега, защо казват, че риболовът и благовестието са еднакви“ – Попита Гошо.

Румен повдигна рамене.

– Всеки ден, понякога съвсем неочаквано ни се предоставя възможност да споделим Благата вест, – започна да размишлява на глас Гошо. – Това начинание ще бъде успешно ако има знание, търпение и най-важното желание.

– Да, но не всички хора откликват на този призив, – уточни Румен.

– Но има хора, които чрез него стигат до Бога.

А останалите?

– За тях изпраща други хора.

– Не всеки от нас има знания, търпение и смелост, – възрази Румен.

– Но можем да даваме всичко от себе си за благовестието, – възкликна Гошо. – Така Бог изпълнява Своето съвършено дело.

– Май трябва да съм много благодарен на тези, които не са се отказали да се молят за мен, – Румен наведе глава, – докато бъда  „уловен“ за Божиите спасителни истини.

Гошо наведе глава и събра дланите пред себе си:

– Господи, показвай ни как смело и търпеливо да споделяме своята история на повярването и как да не угасва вярата в нас, че ти ще доведеш докрай делото си.

– Ще последвам призива на Исус и ще стана „ловец на човеци“, – засмя се радостно Румен……

„Не е честно!“ навярно много пъти сме чували този израз и сякаш никога не се разделяме с това усещане.

Исус разказа една притча за справедливостта. Стопанинът на лозето плати еднаква надница на всички работници, които бяха работили през деня, независимо кога бяха наети. Тези, които бяха работили най-дълго през деня не бяха доволни и роптаеха срещу стопанина.

Не е честно! Освен ако не съм от онези, които започват работа в пет следобед. Ако съм на пълен работен ден, няма да се замисля кое е честно и кое не, но ще съм благодарна за работата, която имам.

Ами ако съм чакала цял ден, за да получа работа и накрая не съм я получила?

Ако се чувствам непотребна и отхвърлена?

Докато виждам как наемат другите, може да съм стигнала почти до отчаяние и накрая да се откажа.

Не сме ли всички като работниците наети в края на деня?! Повикани сме и натоварени с определена работа от Бога. Творецът на небето и земята ни призовава да работим за Неговото царство. Да споделяме богатството на Неговата милост не защото заслужаваме, не защото сме достойни или имаме определена заслуга за това, а поради Неговата благодат.

Васил Драганов и Павел Стърков седяха пред две чаши бира в тихи следобед в селската кръчма и размишляваха философски на злободневни теми.

– Смята се, че у всеки човек възникват около 600 хиляди мисли на ден, – каза Васил.

– Да всички тези събития, идеи и не знам още какво, постоянно преминават през главата ни, – съгласи се Павел. – Но те ни пречат да почувстваме тишината и спокойствието.

– Ако можехме да се успокоим, може би бихме направили нещо много по-добро.

– Да, мълчанието е източник на вдъхновение, – въздъхна Павел. – Както си стои спокойно човек, гладката повърхност на душата му е способна  да отрази Божествения Лик.

– И тогава всичко ни изглежда прекрасно наоколо, – добави Васил.

– Нашите мисли са като наркотици, – засмя се Павел. – Напъваме се и се опитваме да излезем от ситуацията, в която сме се набутали. Но нима може по такъв начин да се получи нещо свястно?

– Един мой приятел, ти го знаеш Гълъбът, нарича това състояние „минути на спокойствие“.

– Пробвай в такива минути да „изключиш“ екрана в главата си и дай преднина на мозъка си, вярвам ще се получи нещо, – почеса се по главата Павел.

– Нашето тяло е храм на Божий. Влезем ли в този храм, заставаме на мястото си, успокояваме се. В такива минути усещаме, че Той е до нас и чрез Него „живеем и движим се“, – заключи Васил.

След това двамата приятели се разделиха мълчаливо, поемайки всеки своя път.

Баща и син разговаряха в късния следобед под сянката:

– Каква е разликата между „изкушение“ и „изпитание“? – попита Владо баща си.

– Изкушение е, когато ти е трудно да се откажеш от нещо, а изпитание, когато ти е трудно да се съгласиш….

В този дух Владо продължи да пита:

– Каква е разликата между „харесвам“ и „обичам“?

– Когато ти харесва цвете, ти го откъсваш, за да го поставиш във ваза. Но ако го обичаш, ти всеки ден ще го поливаш и ще се грижиш за него.

– Татко, а защо понякога съм тъжен и скърбя?

– Ти си тъжен, когато мислиш само за себе си.

– Защо тръните и плевелите, които не сме садили, така добре растат, а това, което посадим, се нуждае от нашето внимание и грижа? – погледна Владо към градината изненадан, че отново трябва да се плеви.

Бащата се усмихна и отговори на сина си:

– Ти си направил ценно откритие, сине. Всичко важно и значимо за човека изисква от него много усилие, а вредното и ненужното само си израства.