Соня бе прекалено ангажирана жена в църквата и с дейности в общността. Тя е отговорна и способна, за това я избират в много комитети. Всеки път, когато я избираха за нова работа беше доволна.

Страхуваше се да откаже на някоя молба. За нея това би означавало нечие неодобрение. Тъй като се страхуваше да не разочарова хората, все повече се отказваше от собствените си интереси и желания, за да угажда на другите.

Веднъж Михаела я хвана на тясно и започна:

– Какво правиш? Така не може дълго да продължаваш, дори и да черпиш сили от Господа.

– Виж, ако отговарям на очакванията на хората, се чувствам добре, – опита се да я успокои Соня.

– В крайна сметка, правиш неща, които не са в твой интерес и вярвам, че за някои от тях дори не изпитваш голямо желание да ги вършиш, – атакува я отново Михаела.

– Когато дарявам на хората радост, се чувствам сигурна и спокойна, – каза Соня.

– Значи, за да спечелиш любовта им, правиш това, което искат от теб, – настояваше на своето Михаела. – Ставаш им роб. От къде знаеш, дали хората те приемат заради самата теб или поради това, което правиш?

– Така отбягвам голяма доза вина и объркване, – защити се Соня.

– Но така даваш на другите власт над себе си, – каза укорително Михаела. – Те те принуждават чрез заплаха за неодобрение.

– Аз не се притеснявам от това, че ще ме омаловажат, важното е да са доволни, – каза твърдо Соня.

– Имам чувството, че не знаеш какво точно искаш, – заяде се Михаела. – Като че ли не си свикнала да определяш своите приоритети и да вземеш независими решения.

– За да избегна конфликтите, не е нужно да се себе утвърждавам и да защитавам интересите си, – примирено каза Соня.

– И какво излиза, – намръщи се Михаела, – ако хората не одобрят някое твое действие, ти изпадаш в депресия. Кой контролира твоето настроение, ти или другите хора?

– Възприемам хората като нараними и слаби, и за това не бих искала да ги разочаровам.

– Трябва да се мотивираш, да правиш нещата по различен начин, за да обогатиш спектъра си от преживявания, – посъветва я Михаела.

Соня търпеше критиката ѝ. Тя ѝ бе приятелка и винаги ѝ казваше нещата направо, за това много я уважаваше и не се обиждаше от съветите и изобличенията ѝ.

Михаела си тръгна, а Соня дълго седя и мисли върху разговора.

– Права е, както винаги, – засмя се Соня. – Трябва да променя нещата. Наистина всичко това ме изтощава, дори не знам в даден момент коя съм.

Гладно плачещо бебе не може да се успокои с дрънкалка. То няма да престане да плаче, докато не се утоли глада му с мляко.

Така и душата на възрастен човек не може да бъде наситена без Бога.

Псалмопевеца описва жаждата, измъчваща всеки човек така: „Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе!“

В човешкото сърце не могат да живеят две противоположни сили.

Там където има съмнение, не може да живее вяра. Там където цари омраза, не оставя място за любов. Там където се издига егоизмът, изчезва състраданието. Има ли загриженост, няма вход за доверието.

Бог няма да дели властта в човешката душа с никого и нищо, което е по-малко от Него.

Сигурен ли си, че нищо не измества Бог от твоето сърце?

Не позволявай на нищо в душата ти да се установява на мястото на Христос, но „предай пътя си на Господа“.

Докато имам с какво да допринеса за благополучието на другите, не съм безполезна.

Когато извършеното от мен има положителен ефект, разбирам, че все още съм нужна.

Факта, че съм жива, дори това да има значение само за един човек, показва, че съм все още ценна.

Ако даването на любов, разбиране, приятелство, насърчение, дружелюбност, съвет, утеха означават нещо, не съм безполезна.

Щом уважавам мнението си и своите възможности, все още съм потребна. Ако другите също ме уважават, това вече е бонус.

Когато оказвам помощ за прехраната на семейството на някой друг, това е в мой плюс и не съм безполезна.

Ако правя доброто, на което съм способна, за да помагам на другите със своята производителност и креативност, все още съм нужна.

Ако присъствието ми има значение за другите, все още съм потребна.

Това ме подкрепя и ми дава сили, да продължавам да служа на другите.

През Първата световна война мобилизираха Михо. Той бе причислен към кавалерията. Целият му живот беше свързан с конете. През втората световна война още в първите дни той бе на фронта. И отново с конете.

През 43 година Михо получи съобщение, че са загинали четирима от синовете му, петият още воюваше. Две години по-късно бе убит и последния му син.

Накрая Михо се върна, но сам. Донесе грамофон. Радваше се, че не бе попаднал в Далечния изток. Неговата жена го дочака, въпреки голямата си скръб по децата си.

След войната Михо отново започна да се занимава с коне. Дори и като се пенсионира продължи да работи в конюшната. Не можеше да живее без коне.

Имаше си Михо кобила. В стопанството беше напълно безполезна. Своенравна, дива и неконтролируема. Но Михо не даваше и дума да се изговори за клане, нито я продаваше. Неговият авторитет в конюшната бе безспорен и никой не закачаше кобилата.

А ето какво се случи веднъж.

Кобилата си имаше конче. Жребчето щеше да стане добър кон.

Една вечер Михо поведе кобилата и жребчето към реката, за да ги окъпе.

Завърза жребчето на брега и изкъпа кобилата, а след това изкъпа и жребчето.

Михо живееше край река, но так и не се научи да плува.

Той се хвана за кобилата и реши да прекоси реката, а жребчето ги последва. Изведнъж  Михо попадна в яма и започна да потъва. Течението на реката бе доста силно и той се намери сам във водата.

Успя с последни сили да се хване за жребчето, а то пръхтеше и издуваше безпомощно ноздри. Течението ги отнесе по средата на реката. Михо усещаше, че ще се удави, но след себе си повлече и малкото конче.

Наоколо нямаше никой. Михо се опита да извика, но се нагълта с вода.

Кобилата се хвърли в реката и започна бавно и мъчително да ги дърпа към брега. Течението ги блъскаше неумолимо. Така кобилата се бори цели два километра надолу по реката.

Михо беше в безсъзнание, но здраво бе стиснал жребчето за врата. Какво стана той не видя…….

По-късно в кръчмата Михо разказваше за случилото се:

– Когато дойдох в съзнание, не смеех да отворя очи, да не би да видя архангел Гавраил. Накрая се престраших и погледнах. Над мен бе склонила глава моята кобилка.

Докато се влачеха във водата и кобилата се бореше в реката, някой ги бе видял и се бе развикал:

– Помощ! Михо се дави!

Жена му, на която бързо ѝ бяха съобщили лошата вест, тичаше по брега и високо ридаеше.

Когато кобилата измъкна Михо и жребчето си, хората дотичаха, обезпокоени. Зарадваха се, щом разбраха, че Михо е жив.

След този случай само някой да обидеше кобилата на Михо, трябваше да ѝ даде от най-хубавото зърно или захарче направо от ръката си.

Има моменти, когато са ни необходими сили, за да се въздържаме от думи и действия. Спокойствието е част от голяма вътрешна сила.

На най-злите и смъртоносни обвинения Исус Христос е отговарял с невъзмутимо мълчание, предизвиквайки изненада в съдиите и всички присъстващи.

На грубото отношение, на възмутителните обиди и подигравки, които могат да възмутят всяко човешко сърце, Той е отговарял без думи, а  е изявил само своето вътрешно спокойствие.

Тези, които несправедливо са осъдени и към тях са се отнесли лошо, знаят колко много сила трябва да имат, за да се въздържат от излишни думи, заради прославянето на Господа.

Апостол Павел е казал, че никакви обстоятелства няма да го накарат, да се откаже да изпълни Божията воля. Той не е търсел удобства в живота, а се е стремял да бъде верен на Христос и да получи одобрението Му.

За апостол Павел е било скъпо Божието дело, смятал го е за награда, а одобрението на Господа  – Небесното Царството.