Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Историята за раждането на Исус Христос е удивителна и взривява много сърца. Това е нещо повече от хубава приказка, която разказват на децата преди сън.
Мисълта, че Творецът на вселената, вечния Цар, безкрайният и всемогъщ Бог е дошъл на земята не в царски дрехи, а като един от нас, в образ на младенец, лежащ в ясли….. , но главното е, че Той дойде за всеки от нас.
Това е невероятно, пълнотата на сила и любовта се проявява в нещо привидно слабо и незначително. Победа и господство се постигат не чрез потискане на хората, а „налагане на доброта“.
За това за мен Рождество не е просто религиозен празник, а отправна точка към пълнота в живота тук на нашата многострадална земя.
Това е началото на вечността за мен, възможност да живея далеч зад пределите на времето ….

Много хора обичат да си пукат пръстите, без да мисля, че това може да навреди на тяхното здраве.
Някои правя това, за да свалят нервното си напрежение, а други просто по навик.
А знаете ли, защо се чува такъв хрущяш звук, за едни неприятен, а за други забавен?
Цялата работа се състои в течността между костите на пръстите в ставното пространство.
Оказва се, че този хрущящ звук идва в момент, когато образувалия се вакуум в ставното пространство изведнъж рязко се влива в гореспоменатата течност.
Съществуват и други версии относно този въпрос, но тази е най-разпространената.
Може би за всеки би полезно да знае, че това пукане на пръстите може да доведе до повреждане на меката тъкан на ставите и сухожилията, както и за намаляване на силата на натиск върху четка.

Молитва e написана от Антоан дьо Сент-Екзюпери в един от най-трудните периоди от живота му. Тя напомня за много важните неща и дълбоко засяга душата и ума.
„Господи, не моля за чудеса и миражи, а за сила за всеки ден. Научиме на изкуството на малките крачки.
Направи ме наблюдателен и находчив, така че в пъстротата на ежедневието да се спирам пред отрития и опита, който ме е развълнувал.
Научи ме правилно да се разпорежда с времето в живота си. Дай ми фин усет, за да разграничавам първостепеното от второстепеното.
Моля за сила да се въздържам и мярка, така че да не пърхам и да не се плъзгам, а разумно да планирам деня си, да мога да видя върха и по-нататък, и понякога да намирам време да се наслаждавам на изкуството.
Помогнете ми да разбера, че мечтите не могат да бъдат от помощ. Нито мечтите на миналото, не мечти за бъдещето. Помогни ми да бъда тук и сега, и да приемам всяка минута като най-важна.
Спаси ме от наивната ми вяра, че всичко в живота трябва да бъде гладко. Дай ми ясно съзнание, че трудностите, пораженията, паденията и неуспехите са просто естествена част от живота благодарение, на които можем да растем и узряваме.
Напомняй ми, че сърцето често спори с разума.
Прати ми в нужното время някой, който има смелост да ми каже истината, но да ми я каже с любов.
Зная, че много проблеми се решават, ако нищо не се предприеме, така че научи ме на търпение.
Ти знаеш, колко много се нуждаем от приятелство. Помогни ми да бъда достоен за този прекрасен и нежен дар на съдбата.
Дай ми богата фантазия, така че в нужния момент, на точното време и място, да мълча или да говоря, за да подяря на някого необходимата топлина.
Направи ме човек, който умее да достигне до тези, които са съвсем на „дъното“.
Премахни от мен страха, че ще пропусна нещо от живота.
Дай ми не това, което искам, а това, от което се нуждая.
Научи ме на изкуството на малките крачки“.

Поредният бурен морски вятър духаше със все сила, докато се провеждаше поредното събрание на въздържателите. Този път то намери място в един много студен салон.

Дъждът блъскаше по прозорците, а вятарът огъваше дърветата и пръскаше мокрите листа по стъклата, но ораторът беше вдъхновен, а публиката ентусиазирана.

– Че алкохолът не е хранителен…., – загърмя гласът на скоро реформиралия се пияница, доскорошен капитан на потънал кораб, – Че води до нездавословно буйстване….Че втвърдява мозъчните тъкани е доказано от всеки научен анализ. Питайте всеки корабен капитан, какво предизвиква бунтовете на кораба и той ще ви каже – алкохола. Попитайте в полицията, кое прави хората престъпници? Отговорът отново е алкохолът. Помиследе за разходите! Колко хляб може да се купи с пари похарчени за тази упойваща течност? А колко домове могат да се построят за тези, които нямат покрив над главата си?

Публиката възторжено аплодираше капитана, който се отегли за да направи място на следващия говорител. На стената беше проектиран екран и слушателите очакваха, освен приказки, да станат свидетеле на някакво шоу.

Следващия оратор се оказа доста ревностен към каузата:

– Практикуването на лично въздържание не е нещо ново. Опасността идва от опита да се живее с пиене.

Той посочи осветеното тяло и каза:

– С помощта на този мощен микроскоп върху екрана ще получите доказателството, че поглъщането на дестилиран спирт е равносилно на пиенето на отрова. Чрез опияняващата течност разтройваш ума си, разбиваш семейството си, дори не прощаваш и на собствено си тяло, защото чрез алкохола го унищожаваш.. Погледнете на екрана. Под микроскопа поставям тази чаша с чиста вода. В нея виждате множество плуващи микроби.

С капкомер той бръкна в гърлото на бутилка с уиски, засмука от течността, а след това капна върху чистата вода в чашата. Водата се изпълни с тъмни кафяви облаци, а микробите се разбягаха към краищата на стъклото, но спасение за тях нямаше. Гърчеха се, свиваха се, замръзваха на едно място и накрая умираха.

Един заклет пияница седнал близо до екрана потръпна и извика:

– Гнусни гадини, никога няма да глътна вода, без да има уиски в нея.

Страното е, че той едва днес се бе съгласил да посети едно такова събрание, но когато видя гърчещите се микроби, у него се затвърди мисълта: „Никакво отказване от алкохола, той ще ме пази от всякаква гад!“

Добре, че смъртта на тези „гадинки“, се възприе от повечето в събранието, като заплаха за собствения им живот. Те повярваха, че ако не оставят алкохола, ги очаква бавна и мъчителна смърт.