Това бе голямата им мечта – съживление, мощно движение на Бога в обществото. Те бяха от една малка църква, но нима стремежите ни за нещо по-добро, не са вложени от Бога в нашите сърца?

И това се случи. Грешниците се покайваха. Престъпниците отиваха в полицията и признаваха злодеянията си. Хората буквално плачеха по улиците, а църквите бяха препълнени с люде.

И това не бе само ден, седмица или месец, а цели 14 години подред. Всички се изненадваха от тази Божия благодат и се питаха:

– От къде дойде това?

– Знаем, че не сме го заслужили, но как стана?

Веднъж в църквата  на една от молитвените служби се изправи дядо Петър и с болка си призна:

– Много отдавна имах навика, всяка събота вечер до след полунощ да се моля Святия Дух да слиза между нас, – старецът се разплака, – …. а сега това вече не правя две или три седмици вече. Простете ми и Бог нека ми прости…..

В църквата настана тишина. След думите на старецът, никой не смееше да помръдне.

Пастирът наруши мълчанието:

– Сега разбрахте ли, кой е ключът, който е държал толкова време съживлението в района? Ако искаме съживлението да продължава, трябва да се молим ….

Дядо Петър се изправи, издигна ръце нагоре и започна:

– Моля Те, Господи, докосвай сърцата на мъже и жени не само в нашата област, но и в цялата ни страна. Отвори очите им, за да осъзнаят греховете си и да признаят нуждата си от Спасител.. Излей Духа Си в града и страната ни и нека мощно Божие движение променя сърцата и умовете на хората. А на нас ни дай бреме за погиващите и ни помогни да достигнем до изгубените. Помогни на църквата да бъде готова да служи на тези хора и да им помогне в тяхното израстване. В името на Исус. Амин.

Тръгна Моника на някъде за нещо. Погледа ѝ блуждаеше наоколо, краката ѝ се движеха, но къде отиваше и тя самата не знаеше.Беше много разсеяна и небрежна, постоянно забравяше за какво и къде трябва да бъде.

Валеше дъжд, но Моника бе забравила чадъра си в къщи. Цялата се измокри, не бе останало сухо място по нея, но това като че ли не ѝ правеше впечатление.

Срещна я Маргарита. Тя стриктно извършваше задълженията си и изпълняваше всичките си обещания. Беше стабилна гаранция за всичко, което поемеше.

Маргарита поздрави Моника и бързо я придърпа под чадъра си.

– Извинявай, случайно да не съм тръгнала към теб? – попита Моника и впери очи в Маргарита, като се мъчеше напразно да си спомни нещо.

– Днес ли? – поклати отрицателно глава Маргарита. – При мен трябваше да дойдеш преди една седмица.

– За какво? – На Моника не за първи път ѝ изневеряваше паметта.

– За пътуване до Рила на по- ниска и изгодна цена, – отговори раздразнена Маргарита. – Но ти не дойде и аз го дадох на Анита. Тя е маневрена и пъргава в такива случаи, не пропуска никога предоставената ѝ възможност. Сега това пътуване е три пъти по-скъпо.

– Спомних  си за къде съм се запътила, – ахна Моника и се втурна да си купува билет за Рила.

Маргарита погледна след нея, поклати разочаровано глава и въздъхна:

– Колко скъпо ѝ струва понякога тази нейна разсеяност!

Есента погали листата на дърветата и те загубиха зелената си премяна, но не и очарованието си, защото жълтото, червеното и кафявото подчертаваха удивително изящната им грациозност.

Вратата се отвори и Минка с тиха плавна стъпка влезе в стаята. Тя се отърка о крака на масата и се почеса по челото. На това място котката имаше рана.

Нина, нейната стопанка, реши да намаже раната със зелената течност, която използваше при такива случаи.

Капна леко на раненото място, но това не се хареса на котката. Животното се отърси, завъртя глава и цялата течност се изля върху него, ръцете на Нина и всичко наоколо.

Нина успя да се почисти и да изтрие опръсканите предмети, но Минка остана зелена.

Малко след това дойде съседът Трифон, който започна да се оплаква:

– Излъгаха ме и не ми платиха, а се бяхме уговорили….

Личеше, че е фиркан до козирката, защото леко заваляше, но това му бе постоянното състояние. Във входа често го засичаха, като се прибира отнякъде, да надига от време на време бутилка с поредното спиртно питие.

– Всичко ще се оправи, – опитваше да го успокои Нина, – не се притеснявай!

Съседът обърна глава и забеляза зелената котка, помълча за секунда и смотолеви:

– На улицата е много студено.

След което се обърна и бързо се изниза през вратата.

Мина известно време и Нина срещна жената на Трифон, която веднага я попита:

– Какво сте му направили? След като се върна последния път от вас, изглеждаше някак странен, но интересното е, че вече втора седмица не пие …

– Изглежда му се привиждат зелени котки, – засмя се Нина.

Жената я погледна изненадано, но тъй като не попита за какви зелени котки става въпрос, двете се разделиха и всяка тръгна, за където се бе запътила.

Ситуацията в родилното отделение на медицинския център бе екстремна. Решаваше се животът на едно още неродено дете.

След направените изследвания докторът бе казал на Здравка:

– Плодът има рядко усложнение – чревна торзия. Вероятно ще се стигне до запушване на кръвоносните съдове и чревна гангрена.

– А това може ли да стане причина за смъртта на детето ми? – попита разтревожена Здравка.

– Да, – кимна с глава лекарят. – Като имам предвид сложността на ситуацията, предлагам да прекратим бременността ви.

– Не убивайте детето ми, – с болка изстена Здравка. – Моля ви, спасете го! Дълго време не можех да забременея ……. после няколко години не можех да задържа плода….. Моля ви!

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя прегърна големия си корем и заплака.

За да спасят детето бяха повикани специалисти в клиниката. На съвещанието лекарите бяха единодушни:

– Цялата работа ще премине на два етапа, – каза главният лекар.

А единият от специалистите уточни:

– Раждането ще се извърши на 32-та седмица от бременността с цезарово сечение, а след това на детето ще се направи хирургична операция.

В уреченото време, всички от медицинския екип бяха напрегнати. Готвеха да дадат всичко от себе си, за да зарадват една млада жена.

За радост на всички раждането и операцията премина благополучно. Нямаше никакви усложнения. Малката Даря бе преместена в отделението за недоносени бебета.

След няколко дена, тъй като нямаше никакви проблеми, Здравка и Даря бяха изписани от болницата.

Бе тиха и прохладна утрин. Жана бе цялата в синини. Тя едва пристъпваше, но бе решила да поговори със свещеника в църквата.

Когато Киприян я видя, веднага я попита:

– Какво се е случило с теб, жено? Защо е такова лицето ти?

– Мъжът ми ме бие …, – изхлипа Жана.

– Отдавна ли?

– Вече цели десет години.

– Често ли?

– Всеки ден.

Тъга обзе свещеника.

„Тази жена е героиня, – помисли си Киприян. – Днес само с пръст да докоснат някоя жена и тя е готова за развод, а тази понася безропотно цели десет години“.

– Как търпиш всичко това? – попита свещеникът.

– Той ме обича, – каза с нежност Жана. – Само, когато пие става лош. Но се притеснявам, че това става пред очите на децата.

Трудно положение, какво можеше да се направи?

– Хайде да се помолим, – предложи свещеникът.

След като се помолиха, Жана си тръгна.

Една седмица по-късно тя влезе отново в храма, но бе много променена. Лицето ѝ сияеше, а походката ѝ бе уверена.

– Как е мъжът ви? – попита Киприян.

– Когато се върнах от молитвата при вас, той не пи, на следващия ден също, така и на по-следващия. Вече цяла седмица капка алкохол не е сложил в устата си. И знаете ли какво ми каза?

– Какво?

– „Изпитвам отвращение към спиртните напитки, повръща ми се, щом зърна бутилката или чаша пълна с вино“. От тогава с пръст не ме е докоснал.

– Силна е била вярата ти и търпението също, – усмихна се насърчаващо свещеникът.