Дон бе малко кученце, което се страхуваше да излиза навън. Въпреки, че често го тупаха и наказваха, предпочиташе изобщо да не си показва носа на открито.

Един ден стопанина му Игор с помощта на каишка много трудно го заведе до парка. Уж бе послушен, но щом му се отдаде възможност да се откъсне от коженият ремък, който го заставяше да стои до стопанина си, Дон хукна към дома, където се чувстваше в безопасност.

Това преживяване припомни на Игор за срещата му в самолета с един мъж, който му заяви категорично:
– Правя сметка да се напия по време на този полет. Не обичам такъв вид пътувания. Вие искате ли? – и му подаде шише с някаква червеникава течност.

– Не, не пия, – каза Игор.

– В такива случай, бягам към виното, – призна си непознатия.

И той се напи. Жена му тъжно го гледаше. На нея ѝ бе много трудно да го подхване за кръста, когато слизаха от самолета. От него се отделяше алкохолно зловоние, което пъдеше околните наоколо.

Заради страха си от самолета, този човек бе прибягнал до алкохола, смятайки че това е безопасно място за него. Но дали бе такова изобщо?

Вместо да бягате там, където ви бият или сте управлявани от страховете и зависимостите си, не е ли по-добре да се покаете и да бъдете под властта на самият Бог, Който с любов ще ви води към нов живот и свобода.

Днес Дон весело тича из парка и лае.

Моля се за всеки от вас да намери същата радост и свобода в Господа и да се откаже от фалшивото безопасно място.

Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.

Денят бе хубав и приятен, но не и за Стилян. Безпокойство гнетеше душата му. На всяка крачка пред него изникваха проблеми.

Приятелят му Краси забеляза отчаянието му. Той разбра, че на Стилян съвсем не му е добре, не толкова физически, колкото психически.

– Знам кой те притеснява, – Краси тупна по рамото приятелят си.

– Кой? – равнодушно попита Стилян.

– Клеветникът и противникът на всеки човек на земята, – отговори бързо Краси.

– Аха, – повдигна рамене безразлично Стилян.

– Защо не си смениш ролята с него? – попита го предизвикателно Краси.

– И какво трябва да направя? – съвсем вяло попита Стилян.

– Започни да извършваш различни дейности. Разнообрази се! Направи го нещастен!

Стилян стоеше навел глава, сякаш нищо не му бе казано.

– Вътре в себе си имаш сила, която може да разрушиш делата му. Тази сила изцелява и освобождава пленниците от оковите и ги пуска на свобода.

Стилян се оживи и погледна по-ведро приятелят си.

– Представи си, – започна още по-въодушевено Краси, – часовникът звъни сутринта. Врагът ти нашепва:“О, този нарушител на спокойствието, отново е на крак!“ Вместо да го слушаш дай му да се разбере. Разкърши се! Усмихни се! И си кажи: „Какъв прекрасен ден започва!“

– Нима ще ме остави тогава намира?

– Ти го направи! А той ще се търкаля на пода, ще скубе косите си и отчаяно ще крещи: „Не може да бъде! Това не е истина! И този го изтървах“.

Краси се разсмя.

– Постави живота в съгласие със Словото и Божията воля, – вдъхновено продължи Краси. – Нека помазанието на Исус тече през теб и тогава не само дявола, но и целия ад ще трепери. И ти никога няма да бъдеш вече същия.

Мишо плачеше, подпрял глава на ръцете си. Видя го дядо Младен и приближи до момчето.

– Мишо, защо плачеш? Какво се е случило?

– Защо Бог не очисти света от всичкото зло, – изхлипа Мишо.

– Тогава същността на човека би се унищожила, – погледна съчувствено малчугана дядо Младен.

– Как така? – попита изненадано Мишо.

– Всички щяхме да бъдем роботи, – допълни старецът.

– Нищо не разбрах, – ококори очи момчето.

– Добре, сега ще ти обясня какво имам в предвид, – приготви се някак по-разбрано да поясни думите си дядо Младен. – Ако Бог унищожи злото, а нас ни програмира само за добри дела, ние ще загубим нашата отличителна черта.

– И коя е тя?- нетърпеливо се обади Мишо, искайки да я научи.

– Правото на избор. Щяхме да престанем да бъдем нравствени същества, т.е. бихме се превърнали в роботи, – уточни старецът.

– Лошо ли е всички да правят само добро?

– Нека да помислим малко по-задълбочено, – старецът отново направи усилие, да разясни на малкия мислите си. – Роботите не могат да обичат. Бог ни е създал такива, че да сме способни да правим това.

– Защо роботите не могат да обичат? – въпросите на Мишо изскачаха бързо, преди малкият да се замисли поне малко.

– Любовта не е възможна, ако сам не можеш да избереш обекта на своята обич, – каза дядо Младен. – Ние не можем да накараме друг да ни обикне. В състояние сме само да го принудим да ни служи и да ни се подчинява, но истинската любов се основава на свобода при избора.

– Това означава, че ако ми е дадено правото да избирам, аз съм отговорен за своите действия? – попита Мишо.

– Точно така, – потвърди старецът. – А роботът не носи никаква отговорност.

Явно малкият бе започнал да долавя, че Бог ни е създал със свободна воля, т.е. мислещи и разумни същества, които имат право на избор.  Проблемът е какъв ще бъде изборът ни.

Дрехите за пране бяха поставени в пералната. Водата с ароматния препарат ги заля и те се завъртяха с някакъв боботещ ритъм.

В джоба на един панталон се бе скрила химикалка. Тя тръпнеше от силният грохот на пералнята и тихо си шепнеше:

– Кога ще свърши този ад. Лошо ми е. Вие ми се свят. Ще повърна.

По някакво чудо химикалката оцеля. Започна да се радва и ликува, че е преодоляла този ужас, когато ….

Дрехите бяха поставени в сушилната и нещастната химикалка експлодира.

Уродливи сини петна се появиха по всички дрехи. Никаква белина не можеше вече да поправи стореното. Току що изпраните дрехи бяха унищожени.

Когато Светла започна да изважда прането от сушилната извика:

– Какво е това? От къде са се взели тези грозни петна? ….. Сашо пак си е забравил химикалката в джоба, ама и аз защо не проверих ….

Тук вайканията едва ли щяха да помогнат.

Докато Светла се притесняваше какво ще прави по-нататък, една мисъл светна като неонова лампа в главата ѝ:

– Въпреки че се използва сапун и изобилие от прах за пране, петната от вината остават. Ти се безсилна да поправиш нанесените щети.

Светла се почувства безпомощна и безсилна. Приседна на стола и отчаяно закърши ръце.

– Сега какво ще правя?

Един тих глас ѝ прошепна:

– Ти не можеш сама да премахнеш петното от греха си, но Исус е в състояние да го направи, чрез силата на Своята смърт и възкресение.

Бог желае и е готов да измие последствията от греха за тези, които искат да се върнат при Него. Чрез Христос ние можем да живеем всеки ден в свобода и с надежда.