Дали защото времето бе мрачно или бе подтиснат, не знам, но Тихомир Мълчанов вървеше с наведена глава към църквата.

Там завари Николай, свещеникът от храма. Тихомир боязливо се отправи към него. Поздрави го и смотолеви набързо:

– Станах християнин, но имам проблем.

– Какъв? – попита свещеникът.

– Не зная как да преодолея влечението си към порно сайтовете в Интернет.

– За това говорили ли сте с някого?

– Стеснявам се да говоря за това с приятели и близки, а искам да бъда честен пред Бога, – призна си Тихомир. – Как да се преборя с това? .

– Въпросът трябва да се постави по-остро, не за конкретни сайтове, а за Интернет като цяло.

– За целия Интернет ли? – недоумяваше Тихомир.

– Ако за вас, по една или друга причина, компютърът все още е “жизнена необходимост”, тогава борбата срещу “гледането” зависи от степента на пристрастяването ви към порнографията. В много страни това състояние се определя като психическо заболяване.

– Тогава какво да правя?

– Прието е мъж да не остава насаме с жена, която не е негова съпруга или майка. Та това важи и за този случай.

– Как така? – озадачен попита Тихомир.

– Не оставай сам с компютъра си. Това увеличава шанса ви да станете по-свободен човек.

– И ако това не помогне? – безпомощно повдигна рамене Тихомир.

– Ако пристрастяването ви е пълно, по-добре идете на някое изоставено място, където няма електричество.

– О, това би било ужасно, – възкликна Тихомир. – Как бих могъл да живея без ток? Какъв живот ще бъде това?

– Тогава имате един единствен изход и той е много евтин.

– Какъв? – Тихомир  с надежда погледна свещеника.

– Хвърлете на земята компютъра си и го строшете. Този вид уреди все още имат едно „ценно“ предимство, лесно се чупят.

Виктор бе силен мъж и всичко в живота му се отдаваше отведнъж. Той вървеше по възходящата стълба стремглаво нагоре. Успехът едва смогваше да го догони, за да се изяви славата на този мъж.

Но за беда Виктор заболя. Когато отиде на преглед при лекаря, чу отчайваща диагноза:

– Вие сте безнадеждно болен човек. Това не се лекува. Медицината е безпомощна за вашето състояние.

Виктор имаше много приятели, но когато разбраха, че здравето му не може да се подобри, повечето го изоставиха.

Останаха малцина, които решиха да го подкрепят и използват всякаква възможност за изцерение.

Веднъж при един от малкото му останали приятели, който наричаха Скалата, дойде младеж узнал за обезсърчителната и отчайваща диагноза на „известният“ Виктор.

– Има надежда за вашият приятел, – каза убедително младият човек.

Скалата скочи въодушевено:

– Каква? Какво трябва да се направи?

– Доведете приятелят си в храма.

– Но той вече не може да ходи, – Скалата отчаяно започна да чупи ръце.

– Тогава го занесете там, – предложи младежът.

– И? – попита Скалата.

– Свещеникът ще се погрижи за всичко останало.

– Но той е атеист и цял живот е отхвърлял Бога, – тихо каза Скалата. – Виктор никога няма да се съгласи да го отнесем в храма.

– Не уточнявайте къде ще го занесете, просто му кажете, че това е последната му възможност за изцерение.

Скалата обеща:

– Не мога да го гледам такъв отчаян. Ще направя всичко възможно с Пепо, Дечо и Жоро да го отнесем в храма. Те са готови на всичко за него.

Приятелите му успяха някак да убедят Виктор и той бе внесен в храма.

Докато свещеникът разговаряше с безнадеждно болния и се готвеше да се моли за него, Виктор се разплака.

– Май при него нещата ще се оправят, – предположи Дечо.

Но се оказа съвсем друго. Приятелите на Виктор останаха разочаровани и потресени, когато разбраха за какво точно се е разплакал приятелят им.

– Защо съм тук? – хлипаше Виктор като малко дете. – Всичко в живота си правех, за да не дойда тук …. на собствените си крака …

Слънцето грееше радостно и щастливо. Пролетта разкриваше своите прелести, омайваше с разноцветната си дреха, упойваше с нежния си аромат. Птиците се надпяваха и весело огласяха простора.

Станчо се смеси с хората, които се бяха насочили към църквата. Не му се вярваше там да види нещо интересно, но негов приятел го бе поканил в неделя на богослужението.

Той изпитваше неприязън към свещеници, църквите и всякакви такива неща свързани с християнската религия, които още от детството му бяха натрапвани като нещо ненужно и пълна заблуда за хората, увлечени по всичко това.

Но слушайки обясненията на приятеля си за някой си Исус, у него се зароди желание, сам да провери как стоят нещата.

– Само ще надникна – каза си Станчо – и ако ми стане скучно, тихо ще си изляза.

Настани се отзад близо до вратата. Изобщо нямаше намерение много да се задържа вътре в църквата.

Хорът запя и Станчо се заслуша в думите на песента.

„Не е лошо, – помисли си той, – също като на концерт. Изпълнението също е добро и приятно за слушане“.

Скоро след това на амвона застана един белокос човек. Той отвори една дебела книга и прочете:

– „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя! Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си! Защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко“.

Нещо трепна в гърдите на Станчо. В последно време той имаше много неприятности в работата си. ….

И младежът се заслуша в думите на този човек. Усети как му стана леко на душата. Сякаш някаква огромна тежест падна от плещите му.

Станчо падна на колене, а по лицето му неудържимо се стичаха сълзи. Когато се изправи той сияеше. Беше толкова радостен след службата, че бе готов да прегърне и целуне всеки.

Станчо забеляза, че на една от пейките в църквата седи един мрачен и намръщен мъж. Той го приближи:

– Здравейте! – поздрави Станчо радостно. – Исус ме спаси! Той прости всичките ми грехове!

Мъжът повдигна глава, изгледа младежът и каза:

– Аз съм дякон.

Станчо бе толкова щастлив и преливащ от блаженство, че реши да ободри мъжа:

– Не се притеснявайте, – каза възторжено младежът, – Исус и това ще ви прости ….

Мъжът започна да се смее неудържимо. Станчо се зарадва, че успокои този мъж, но нещо му подсказваше, че нещо не беше наред.

Малко след това той разбра грешката си и по-късно, когато разказваше за този случай прихваше неудържимо.

Минко бе престанал да ходи на църква.  По-рано той бе много ревностен и не пропускаше служба или молитва.

Мина доста време и никой не бе го виждал да влиза в Господния храм.

Тогава свещеникът реши да навести Минко и се отправи към дома му.

Вратата бе отворена и Божият служител влезе.

Стопанинът на дома седеше сам пред огнището. Замислен, забил поглед в пода. Когато забеляза свещеника, Минко го поздрави с кимване на глава и го покани:

– Заповядайте, седнете – и му посочи близкия стол.

Свещеникът се настани удобно и започна да наблюдава играещите пламъци в огнището.

Двамата дълго мълчаха.

Изведнъж свещеникът се надигна, взе машата избра едно силно разгоряло се дърво и го отмести далече от общия пламък. След което седна.

Мълчанието продължи. Никой от тях не отрони дума. Сякаш нищо особено, не се бе случило.

Отделеното дърво престана да гори и започна едва да тлее. После изстина и почерня.

Свещеникът отново стана взе машата и върна почернялото дърво в буйния огън. След миг то пламтеше като другите дървета в огнището.

Божият служител мълчаливо върна машата на мястото ѝ и се насочи към вратата.  Когато прехвърляше вече крак през прага, той чу Минко да казва:

– Благодаря ви за посещението и проповедта край огнището. Тази неделя непременно ще дойда на църква.

Една нощ Бог се яви на Надежда. Тя бе възрастна жена, но такова нещо не ѝ се бе случвало досега. Самата среща много я развълнува и тя въодушевена отиде при свещеника и му каза:

– Бог ми се яви.

Свещеникът не бе сигурен, кой точно е бил гостът, затова посъветва жената:

– Ако Той дойде отново, помоли Го да ти разкаже за моите грехове, които само на Него са известни. Това ще бъде достатъчно доказателство, че ти се е явил Бог, а не някой друг.

Месец по-късно Надежда дойде отново при свещеника и той с очакване на резултата, относно разказаното от нея преди, я попита:

– Бог яви ли ти се отново?

Жената кимна утвърдително.

– Попита ли Го за моите грехове?

– Да, – отговори Надежда.

– И какво ти каза Той?

– Каза ми: „Кажи на свещеника си, че съм забравил греховете му“.

– Действително това е бил Бог, – каза свещеникът.

„Блажени ония, чиито беззакония са простени, Чиито грехове са покрити“.

Милостивият Господ прощава хорските грехове. Затова Той е отговорил на жената така, както би направил това един истински Бог:

– Кажете на свещеника си, че съм забравил греховете му.

Или с други думи казано: „Предайте на свещеника си, че Аз съм му простил“.

„Кой може да прощава грехове, освен един Бог“.