Петър Димов бе пастирът на местната църква. Един ден му съобщиха:

– Ще ви посети млад учен от столичния университет. Там той преподава вече пета година.

Разговорът между Петър и „изгряващото светило на науката“ мина добре. И двамата имаха какво да научат един от друг.

След посещението на ученият, дъщерята на Димов отбеляза за учения:

– Колко самоуверен и рязък изглеждаше този млад човек. Сякаш всичко знае и светът се върти около него.

Петър я погледна и се усмихна, след което я помоли:

– Я ми откъсни една праскова от онова дърво.

Дъщеря погледна плодовете на посоченото ѝ дърво и каза учудено:

– Но те са още зелени, – възкликна девойката, – не става за ядене. За какво ти е?

– Сега е зелена, – поклати глава Петър, – но още малко слънце и влага и тя ще узрее. Ще стане сладка. Така е и с този млад учен. С годините, той ще омекне и ще добие повече мъдрост. Тогава поведението му няма да те дразни чак толкова много.

Когато всеки ден общуваме с Бог, като четем Словото Му и разговаряме с Него в молитва, ние ще се преобразяваме под Божията благодат.

Ако сме „кисели“ и „зелени“, можем да се доверим на Божия Дух, Който ще ни промени и ще станем благ плод, който доставя удоволствие, а не раздразнение.

В салона се провеждаше поредната дискусия на тема: „Има ли Бог?“ Дебатът беше доста разгорещен. От двете страни хората стояха напрегнати.

Изведнъж един слаб младеж с очила, които едва се крепяха на носа му, енергично размаха ръце и възбудено извика:

– Къде е Бог? Покажете ми Го и ще повярвам в Него!

Един възрастен мъж се изправи и спокойно каза:

– Младежо, погледни слънцето!

– Много силно блести, – младият човек примижа и отвърна поглед от небесното светило.

– Не можеш! – засмя се мъжът. – А то е само Божие творение. Как тогава да ти покажа Бог?

– Знай, младежо, – добави един дребен старец, – че Бог е свят. „….. сам притежава безсмъртие; обитавайки в непристъпна светлина, Когото никой човек не е видял, нито може да види„.

– Бог се откри на нас пръстните хора, – обади се смело младо момиче, – в Господ Исус, дошлият на земята в човешки образ Божи Син. Ако желаете да видите Бога, погледнете към Христос, Който изяви не само Божията святост и правда, но и Неговата любов и благодат.

– Той обича грешника – заяви възрастна жена – и иска да го спаси, да го направи Свое дете. „Защото и Христос един път пострада за греховете – Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога“.

В залата настъпи мълчание. Не познаващите Бога останаха безмълвни.

 

Януари. Рано сутринта термометърът показваше минус 5 градуса. Маринела раздаваше сено на конете. Почти всички коне позволява да бъдат прегърнати и погалени и едва след това се заемаха със закуската.

Но когато Маринела приближеше Нели, тя присвиваше уши. Кобилата се обръщаше с гръб и бе готова да я ритне. Маринела бе свикнала с тази ѝ реакция и стоеше на безопасно място.

Когато доведоха кобилата, ветеринарът я предупреди:

– На Нели трябва да се даде  „добър урок“. Тя трябва да разбере, кой тук е главния. Агресивна кобила е, с лош характер и проблеми в поведението. Ако ви ритне, когато ѝ носите храна, нека усети силната ви ръка, а храната приберете до следващото хранене. Осен това я поставете в малък бокс, по-лесно ще я хващате и когато отивате при нея не забравяйте камшика си.

Маринела гледаше своенравната кобила и си каза:

– Тя не разбира, че съм станала от топлото легло, специално да ѝ донеса храна.

А след това поемаше дълбоко дъх и започваше да увещава Нели тихо:

– Не се страхувай, няма да отида никъде, ще бъда с теб, до когато ти пожелаеш.

Маринела знаеше, че кобилата не я разбираше, но се надяваше животното да усети любовта в гласа ѝ.

Когато Нели завършваше закуската, навеждаше глава пред Маринела, която я чешеше между ушите.

– Странно, – чудеше се Маринела. – Защо трябваше да давам урок на тази нежна наранена душа.

Конюшнята скоро бе посетена от едно 12 годишно момиче, за което казваха, че има лош нрав и проблеми в поведението. Ана, така наричаха това опърничаво момиче, бе отказало да говори пред трима светила на медицината, а на психолога се бе изплезило, защото ѝ бе поставил диагноза „разтройство, причиняващо опозиция“.

Ана дори бе ударила социалния работник, който дойде в дома ѝ специално, за да работи върху промяна на поведението ѝ.

Ана често бе напускала дома си, без да се обади на родителите си. Какви ли не наказания прилагаха спрямо нея, но резултат нямаше.

Единственото добро, което можеше да се забележи у това дете бе привързаността му към кучето му.

Когато Ана видя Нели, тя веднага я обикна. Маринела разказа на момичето, как са искали да „подчинят“ кобилата, а след това я попита:

– Какво щеше да стане ако бях последвала съветите на ветеринара?

– Тя щеше да рита още по-силно, – отговори бързо Ана. – В тесния бокс, би се подчинила, но ако ѝ се отдадеше възможност да избяга, нямаше да можете да я стигнете. Аз я разбирам.

Маринела погледа изненадано момичето, а Ана продължи да обяснява:

– Тя не прави това нарочно и съвсем не иска да ви обиди. Просто тя се страхува.

– И какво трябва да се направи тогава? – попита Маринела.

– Тя се нуждае от увереност, че може да ви се довери, че ще бъдете до нея дори, когато ви рита.

Нужно е търпение. Колкото повече я притискате, толкова по-зле тя ще се държи. Тази кобила не може да постъпи по друг начин.

Родителите на Ана слушаха обясненията на дъщеря си за Нина и разбраха как да се държат спрямо нея.

През следващите няколко месеца Ана посещаваше редовно Нели.

Беше настъпила сериозна промяна в отношението на родителите към Ана, но и детето бе станало по-спокойно.

Лицето на Драгомир бе помръкнало, усещаше се, че нещо го гнетеше. Той приближи до дядо си Драгой, седна в скута му и попита:

– Дядо, не ти ли се струва понякога, че някои думи на Исус сякаш са лишени от смисъл?

– Какво имаш предвид? – изненадано го погледна старецът.

– Например, думите: „окото е светило на тялото“. Не ти ли звучи малко объркващо? Не стига това, ами отгоре на всичко Исус добавя и следното: „ако окото ти е здраво цялото ти тяло ще бъде осветено, но ако окото ти е болнаво, то цялото ти тяло ще бъде помрачено“.

– А ти какво мислиш по въпроса? – старецът предизвика внука си, за да го накара по-задълбочено да помисли върху въпроса си.

– Най-популярният начин за справяне с такива текстове е да се игнорират, – плесна с ръце Драгомир, все едно се освобождаваше от нещо.

– Това е много глупав способ, по който човек се отървава от това, което не разбира, – недоволно поклати глава дядо Драгой. – Първо нека поговорим за „окото е светило на тялото“.

Малкият зяпна с уста и се съсредоточи върху това, което говореше дядо му.

– Съвременните хора, – продължи старецът, – възприемат окото като прозорец, който позволява светлината да нахлуе в тялото, но древните евреи смятали, че окото е източник на светлина, нещо като твоето фенерче.

– Не разбирам, какво значение има това? – повдигна рамене недоумяващо Драгомир.

– С други думи, всичко в нашия живот зависи от това, как виждаме нещата, – уточни дядо Драгой. – Твоето отношение, а не способността ти определят на каква висота си.

– Когато започна да обясняваш, аз си помисли, че това засяга моята проницателност, – каза Драгомир.

– Проницателност се отнася до значението на „здравото око” срещу „злото око”, – отбеляза старецът.

– Как така? – бързо попита внукът.

– По-добър превод според мен би бил „целеустременото око“ срещу „похотливото око“. Исус използва тези термини в преносен смисъл, – поясни дядото.

– А какво означават наистина? – малкият любопитко веднага искаше да узнае всичко, нямаше търпение за това.

– Човек с „целеустременото око“ гледа само на дадения от Бога път. Писанието казва, че Божието Слово е водеща светлина, по-точно виделина на пътеката му. А този, който има „похотливо око“ се разсейва и става алчен, като гледа какво притежават другите. Когато завистта се вкорени в човека, щедростта умира и настава тъмнина.

– Не искам да имам „похотливо око“, – заяви категорично Драгомир.

– Тогава следвай Божието Слово, което ще бъде „светилник на нозете ти и виделина на пътеката ти“.

По време на пълно слънчево затъмнение, лунният диск е като че ли същия като този на слънцето. Той покрива почти напълно слънцето.

Диаметърът на Слънцето е около, примерно 400 пъти по-голям от диаметъра на Луната. Разстоянието от нас до Слънцето също е примерно 400 пъти по-голямо, за това на Земята двете светила изглежда почти еднакво.

Даденото съотношение на размерите и разстоянията са уникални за всички планети на Слънчевата система и всичките ѝ известни спътници.

Освен това съвпадението е дошло в наше време, защото Луната постепенно се отдалечава от Земята и през следващите милиони години слънчево затъмнение няма да може да се наблюдава.