Бай Васил бе известен в града кундурджия. Ще попитате:

– Що за професия е това?

Ако ви трябват чепици, т.е. обуща трябва да намерите обущар или кундурджия, за да ви ги изработи. Въпреки че днес обущарите поправят, а не правят обувките, които купуваме от магазина. Май тази професия е на изчезване?!

Та думата ми бе за бай Васил. Оправен човек бе. Уважаваха го не само за майсторлъка му, но и за мъдростта му.

От няколко дена на площада идваше Марин Петльов, спираше хората и се опитваше да ги поучава на това или онова. Даваше им умни съвети, все едно притежаваше голям опит.

Бай Васил много добре познаваше този млад мъж. Той нямаше нищо против това, което младежът казваше, но го дразнеше едно, че говори и поучава за неща, които може би само бе прочел от книгите или бе чул от някой, а животът му съвсем друго говореше.

Един ден кундурджията не се стърпя и попита:

– Марине, ти изпълняваш ли всичко това, на което учиш хората?

Младият мъж се позасмя и хитро погледна бай Васил:

– Не! А нужно ли е това?!

– Че как така? – възмути се кундурджията. – В противен случай ти ги мамиш.

– Ех и ти бай Василе, – въздъхна дълбоко Марин. – Нима ти носиш всички кундури, които си направил.

Старецът вдигна възмутена ръце:

– Каква младеж! Боже, опази ни!

Петко получи за рождения си ден отдавна мечтаното куче. Много пъти, той бе молил родителите си:

– Моля ви, купете му куче. Аз ще слушам и ще го пазя. Двамата няма да правим бели.

Каква радост бе само. Не можеше да се разбере, кой повече се радва, Петко на кучето или четирикракият приятел на момчето.

Една вечер родителите на Петко много закъсняха. Важни дела ги задържаха далече от дома им.

Петко бе сам с кучето. Момчето разглеждаше книжките с картинки, които толкова много обичаше. От време на време притичваше до външната врата и поглеждаше навън,  дали родителите му вече не се връщат, но тях още ги нямаше.

Кучето спокойно лежеше на постелката си. Това не убягна от погледа на момчето. Петко се приближи до своя косматия любимец. Погали го и му каза:

– Бих искал да имам търпение като теб, приятелю. Уморих се да чакам мама и татко, те много ми липсват. А ти си толкова спокоен ….

Петко прегърна кучето, легна до него и заспа.

Когато родителите му се завърнаха, малкото момче не се събуди. Баща му го взе на ръце и го отнесе в креватчето му.

Майка му се усмихна и изказа гласно учудването си:

– Как е заспал сам, без някой да му прочете приказка преди лягане?!

След тази нощ Петко много се промени. Той спокойно чакаше на опашката с майка си и не мрънкаше. Не препираше на оградата на детската градина, очаквайки всеки момент да го вземат …

Какво се бе случило?

Може би кучето му бе предало част от търпението си.

Петко стана по жизнерадостен. Не плачеше за дреболии. Всички с задоволство гледаха малкото момче, защото радост и мир бликаха от сърцето му.

Слав обичаше Бога. Като младеж бе се включвал във всяка дейност към църквата. Ако трябваше да се насекат дървата на някоя старица, той бе пръв. Предложиха ли някой да посети болен в болницата или дома му, той веднага откликваше……

Дойде денят, в който му дадоха възможност да проповядва пред малки църкви състоящи се от десетина, най-много петнадесет човека.

Навсякъде се намираха услужливи християни, които  му разказваха за различни хора идващи в църквата, които бяха с разбити домове, мечти и надежди. Накрая, виждайки смайването на Слав, казваха:

– Споделям това с теб, защото тези лица ще присъстват днес на събранието и се надявам да кажеш нещо, което да ги обнадежди и срещне нуждите им.

Това смазваше Слав. Тези проблеми бяха толкова различни, че той повдигаше безпомощно ръце и си казваше:

– Това е невъзможно! Тези трудности и страдания не мога да ги обединя по никакъв начин. Нужно е да говоря за всяко едно от тях поотделно. А къде време за това?

Един ден Слав отиде при бай Марин, един от стареите в църквите и му разказа за проблемите си.

Възрастният човек го изслуша и го посъветва:

– Дай им просто Исус.

– Как да направя това? – неразбиращо тръсна глава Слав.

– Забелязал ли си, че когато говори нашият пастир, всеки от нас има чувството, че той знае болките ни и дава изходен път? – попита бай Марин.

– Да, това ми се е случвало не веднъж, – призна Слав. – И как го прави нашият пастир?

– Той не знае нашите нужди, нито проблемите ни, но когато застане в молитва, иска слово от Господа, което е необходимо за съответната група от хора. И Исус сам отговаря на духовната нужда на всеки чрез това, което проповядва пастирът.

Бог ни е дал достатъчно ресурси, за да отговорим на нуждите на другите, дори да не проповядваме от амвона, защото ни е дал Себе Си и Словото Си.

И това ако е Нова година?! Без искрящия бял сняг и празнотата изпълваща повечето хора, независимо от шумните компании, голямото количество храна и алкохол по масите.

Благой и Марин напуснаха буйната и разюздена група от хора, с които се бяха събрали да срещат Новата година. Пред останалите се оправдаха, че искат да излязат малко на чист въздух.

Щом напуснаха шумното помещения, двамата уверено закрачиха към близкия парк.

– Навярно има причина, поради която изолирането на човека се явява едно от тежките наказания в рамките на наказателния кодекс, – подхвана разговора Благой.

– Нима не си разбрал, че повечето от хората не искат да останат сами за по-дълго време? – Марин предизвикателно изгледа приятеля си.

– Според теб как може да се дефинира понятието самотата? – повдигна вежди въпросително Благой.

– Може би като болка предизвикана от това, че индивида няма приятели и другари, – предположи Марин.

– Доста хора определят този феномен като „страх от изчезване“, – наблегна Благой.

– И какво правят според теб тези самотни хора? – наежи се Марин.

– Те отделят по-голямо време в социалните мрежи, където се чувстват приети и одобрени. Всяко положително натискане на бутон от мишката за тяхна публикация ги довежда до еуфория, – със съжаление отбеляза Благой.

– Да, но ние сме християни и не трябва да се чувстваме самотни, – размаха ръце въодушевено Марин, – защото имаме непрекъснат достъп до нашия Бог. Не трябва да се страхуваме от това, че някой може да ни изостави или отхвърли, защото Господ защитава сирака и изоставената.

– Да, само Той може да изцелява съкрушените сърца, – съгласи се Благой.

– А с какво може да се запълни празнотата в живота на хората? – попита Марин.

– Бог ни обича. Просто трябва да отидем при Него със целия си багаж от чувства, притеснения, горест и страдание. – тихо каза Благой.

– И ако предадем безсъдържателността на живота си на Господа, Той ще я изпълни с вътрешно удовлетворение и радост, – тържествуващо възкликна Марин.

– Единственото нещо, което трябва да направим е да разберем, че Бог ни съчувства в тежките моменти, а в хубавите ликува с нас. Какво друго ни остава освен да Му се доверим и да не търсим други лишени от смисъл, нелогични и фантастични начини за запълване на празнотата в нас? – заключи Благой.

Може би в тези празнични дни виждаш някой, който все още не е успял да удави в алкохола самотата си. Иди при него и му предложи Господа, като единствен изход от положението му.

Нима не искаш в началото на годината и той да се почувства радостен?!

Денят му бе тежък. При Тодор Василев идваха много хора. Те  му представяха нуждите и проблемите си.

Вече бе 18 часа. Скоро щеше да се стъмни, а той още не бе напуснал кабинета си.

Изведнъж някой предпазливо почука на вратата.

– Да, – прозвуча уморено гласът на Василев.

Вратата се отвори и в стаята влезе изтощена и немощна бабичка.

– Какво искаш, майко, – изморена усмивка се плъзна по лицето на Василев.

– Сине, – дрезгаво проговори старата жена и развърза бохчата си с разтреперани ръце, – донесох ти ябълков сладкиш, днес съм го изпекла.

На учуденият поглед на Василев, старицата се усмихна добросърдечно и добави:

– Пийни си чай с него. Освен това искам да ти благодаря за всичко, което си направил за нашия район.

– Майко, квартира ли ти е нужна? Увеличение на пенсията? Или молиш за амнистия на близък?

– Не, сине, донесох само да хапнеш. Направила съм го за теб, само да ти благодаря.

Василев работеше от сутрин до вечер. Стараеше се на всеки да помогне, но никой до сега не беше дошъл да му благодари. И той се разплака.

Притегли набръчканата ръка на старицата и я целуна.

– Ако всички бяха като теб, – промълви плачейки Василев, – щях да разбера, че трудът ми не отива напразно.

Благодарим на хора, които са ни помагали и подкрепили, а колко повече трябва да славим Бога, Който непрекъснато е до нас и не ни оставя, когато ни е трудно.