От отворения прозорец на близкия блок се разнасяше нежна музика. Хората минаващи от там повдигаха глави нагори. Едни се усмихваха, а други се спираха унесени във вълшебните звуци.

Често под този прозорец се събираха съседи и любопитни, за да се насладят на виртуозното изпълнение на цигуларя.

– А, това е Петър Звъников, – каза дядо Мишо. – Той не е просто музикант, а майстор на цигулката.

– Когато го слушам, – добави леля Мария, – забравям всяка болка и мъка. Проблемите ми се стопяват мигновено.

– А знаете ли с каква нежност, той се отнася към цигулката си? – попита Добри. – Петър я гали като дете на гърдите си. Сякаш целият му живот е свързан с нея.

– А забелязали ли сте, как я настройва? – обади се Моника. – Хваща здраво цигулката си. С резки и бързи движения удря по струните, и когато тя затрепти, сякаш от болка, внимателно се накланя към нея и внимателно се вслушва в първия звук, който се отделя от нея.

– И когато звукът се окаже фалшив, – малкия Мирон продължи мисълта на Моника, – натяга струната с винт. И когато си мисля, че тя ще се скъса от напрежение, отново удря по нея и пак се вслушва в отделящия се от нея звук.

– И така прави, докато лицето му не се озари от усмивка, – каза Моника. – Точно тогава ще чуете как затрептява във въздуха първата неповторима нота.

– Така постъпва и Бог с нас, – не остана назад и дядо Нестор, – Който ни обича много повече, отколкото Петър цигулката си. В нас Той се сблъсква с множество нестройни звуци. Тогава започва да терзае струните на сърцето ни с мъчителни страдания, а след това нежно се накланя и се вслушва в нас. До ухото Му достига само нашето мърморене и въпреки че сърцето му се облива в кръв за нас, Той отново нанася удар, очаквайки с нетърпение да чуе от нас желаното: „Не както аз искам, а както Ти, Господи“. Тази мелодия е по-сладка от песента на ангелите.

Хората наоколо въздъхнаха. Едни приеха казаното присърце, но други махнаха с ръка, това не ги интересуваше.

– Бог няма да прекрати ударите Си, докато от очистената ни душа не започнат да се изливат кристално чисти и безкрайни мелодии, – довърши дядо Нестор.

А от прозореца продължаваше да се излива пленителна музика.

Валеше сняг вече трети ден. Къщите с големи снежни калпаци се гушеха в дълбокия сняг и почти нищо не се виждаше от тях.

Миронов бе редактор на месният вестник. Той безнадежно гледаше снега през прозореца и каза с болка:

– Хубаво е ако имахме и портиер към редакцията, но такава бройка не е предвидена. Ако имаше такъв, той щеше да почисти снегът в двора на редакцията. А сега трябва да чакаме снега сам да се разтопи.

– И на мен ми омръзна да пълзя едва едва, – намеси се един от старите сътрудници на вестника, – ще падна някой от ден и ще си счупя я крак, я ръка.

Методи, младият специален кореспондент на вестника, погледна присмехулно застаряващата част от журналистите във вестника и попита:

– В утрешния вестник има ли едно място за обява?

– Изглежда е останало едно, – каза Миронов. – А на теб за какво ти е?

– Почакай и ще видиш! – закани се Методи.

Отиде при словослагателят и го накара да вмъкне следната реклама в броя:

„При входа на сградата на редакцията на местния вестник е загубен златен пръстен с брилянт от 2,9 карата. Който го намери, моля да го върне и ще получи възнаграждение“.

До вечерта на следващия ден пред редакцията изобщо нямаше сняг.

Асфалта блестеше, все едно върху него не е валял сняг.

По него се разхождаха десетина човека, които внимателно се вглеждаха в краката си.

През 1942 г. българските граждани от еврейски произход имаха редица лишения и ограничения, но поне животът им не бе застрашен.

Едно от най-тежките бремена бе въвеждането на еднократен данък върху еврейското имущество. В повечето случаи той довеждаше до конфискации и принудително изземване на имуществото им от държавата. На всички настоявания от страна на Райха:

– Да бъдат изпълнени нарежданията относно решаването на еврейския въпрос.

Цар Борис отговаряше:

– Еврейската работна ръка е необходима на България при строежи на пътища, железопътни линии и големи обекти.

Даже германският пълномощен министър Адолф Хайнц Бекерле бе повярвал на този аргумент, потвърждавайки пред Йоахим фон Рибентроп:

– Нуждата от еврейска работна ръка е напълно истинска.

Германските представители в София все по-често започнаха да споменават в своите доклади за нежеланието на българите да прилагат по-строги мерки срещу евреите.

Валтер Шеленберг, шеф на германския шпионаж в България докладва:
„Основната причина за бездействието на българите спрямо евреите идва от Двореца“.

Вследствие на този доклад в София пристига един от приближените помощници на Айхман, Теодор Данекер.

След тримесечен престой и съвместна работа с Александър Белев, комисар по Еврейските въпроси, той изготвя документ за първоначално изпращане на двадесет хиляди български евреи от Стара България в Полша.

Нареждането за отмяна на акцията дойде от най-високо място. Именно от Двореца бе спряно депортирането на евреи от Стара България.

На 9 март вътрешният министър, без каквото и да било участие на комисаря по еврейските въпроси, заповяда: „Евреите да бъдат освободени“.

След като видя, че цар Борис няма да изпрати нито един евреин от българските земи в Полша, германският специален пратеник Данекер веднага предложи изготвянето на алтернативен план за действие.

На 20 май 1943 г. Габровски се явява в двореца, носейки два, изготвени от А. Белев, планове. План „А” предвиждаше депортирането на всички евреи от България в лагера Треблинка, в Полша, а план „Б” – изселването на софийските евреи в провинцията.

Германците отдавна искаха да се забрани на евреите спокойно да се разхождат по улици и обществените места на София.

Царят без колебание отхвърли план „А” и прие с неохота план „Б”.

Така 50 000 български граждани от еврейски произход бяха спасени от лагерите на смъртта. България, въпреки че бе съюзник на Третия райх, запази еврейското малцинство.

Колко е хубаво човек да е безстрашен и да не се страхува при преодоляване на трудности, поредния изпит или ново препятствие към успеха.

А защо тогава предизвикаме страх в детската душа още от най-ранна възраст? Това ли е начинът да се контролират и да се карат децата да правят „правилните“ неща?

Фанка бе здраво и будно дете. Всичко искаше да пипне, да разбере как е движи или защо прави така.

Родители и роднини приемаха любознателността ѝ с възторг:

– Много е умна, – казваха те. – С това неуморно изследване на света около себе си, кой знае каква професия ще избере в бъдеще?

Фанка имаше един основен проблем, не обичаше да яде. Противеше се  и не хващаше лъжицата, щом зърнеше препълнената паница с попара пред нея.

Веднъж дядо ѝ я заплаши:

– Ако не ядеш, ще те грабне дядо Торбалан. Виждаш ли къде се е скрил там в храстите. Ето само червеният му пояс се подава, – сочеше старецът с ръка към близкия парка.

Фанка уплашено погледна, гребна една две лъжици, но след това окончателно отказа да яде.

Вечерта, когато дядо ѝ я заплаши отново с дядо Торбалан, детето се усмихна и каза:

– Дадо, но това е пеката (пейката).

Фанка внимателно бе изследвала мястото през деня, където сочеше дядо ѝ, но там нямаше никакъв Торбалан, а само една пейка и то червена.

На следващия ден баба ѝ реши да вземе нещата в свои ръце:

– Яж, че ще дойде баба Меца и ще те изяде.

Фанка войнствено извика:

– Взема пешите (машите), бия мечката!

Малката хитруша почти винаги надделяваше и не изяждаше препълнената паница с ядене. Може би бе права, човек яде колкото желае, защо трябва да я насилват?

Снегът беше спрял. Вятърът почти не се усещаше, но студът не прощаваше на никого, особено на дръзналите да излязат толкова рано сутринта.

За Деница бе невъзможно да си остане у дома в тава студено утро. Тя бързаше към баба Делка, възрастна обездвижена жена, на която нямаше кой да ѝ помогне дори печката да си запали.

Деница отиваше при старицата не само тази сутрин. Всеки ден сутрин, обед и вечер, отзивчивата девойка хранеше, почистваше и се грижеше за възрастната жена.

Деница мина край магазина на бай Димитър, който подранил чистеше снега наоколо.

– Добро утро, – поздрави девойката.

– О, здравей, Дени, как си? – попита, както всяка сутрин, бай Димитър.

– Консервирана, – пошегува се Деница, – като прясно замразено месо.

Мъжът се засмя на шегата ѝ.

– Тъй, тъй и аз се чувствам, – каза той.

На стълбите към горната улица Деница едва не се сблъска с бай Михо, който носеше две големи чанти.

– Здравейте, – приветливо каза девойката.

– Вижте, какви сте вие жените, – полу ядосано, полу на шега каза бай Михо.

Деница разбра накъде бие мъжът. Нали днес бе първия ден на така наречения женски месец – баба Марта. А времето още от самото му начало бе много студено.

Тя се усмихна и войнствено попита:

– А вчера, а оня ден, какво беше времето? Малък Сечко! Кой е по-сърдития.

Безсмислено беше да се спори, предните два дена не бяха по-малко студени от днешния.

Бай Михо махна с ръка:

– Вас човек не може да ви надговори, все много знаете.

Денят макар и много студен се очертаваше доста интересен още от сутринта.

– Какво ли ме очаква още до края му, – каза си Деница и закрачи още по-бързо, нали я очакваха….