Болната гаснеше много бързо. Сякаш бе задържала развитието на рака, докато не дойде Донка. Хареса я веднага. Разбра, че синът ѝ ще попадне в добри ръце и се призна за победена.

Сбогуваше се без излишен шум. Малко преди смъртта си започна леко да се отдръпва от сина си, за да може Дани да свикне с Донка.

Молеше понякога Донка да остане с момчето през ноща под предлог, че не се чувства много добре. А когато момчето тръгваше с Донка, болната се обръщаше към стената, за да скрие сълзите си. Прибереше ли се синът ѝ, очите ѝ светваха.

Едва можеше да ходи, болеше я много, но не се оплакваше. Отказа лекарствата от болницата, защото я изтощаваха и ѝ се гадеше. Те и без това не ѝ помагаха много, дори не намаляваха болките ѝ.

Болната не можеше да става и Дани изцяло се премести при новата си майка. Жената се интересуваше единствено от това, дали са оправени документите на Дани за осиновяването. Всяко отлагане ѝ причиняваше ново терзание.

Една неделя заведоха Дани да се сбогува с майка си. Най-сетне беше регистриран като син на Донка.

Оставиха детето за няколко минути с болната. Това беше много важен момент и за двамата.

По-късно, когато Дани беше признат за математически гений, сподели с Донка, че е запазил детски спомен, в който някаква бледа жена с пламтящи очи го целува по челото и бузите, и му дава някакъв жълт плик…… Това беше стар албум със снимки, увит в копринен шал.

Донка изчака, докато болната я извика. намери я облегната на възглавницата смирена и усмихната. Целуна сина си за последен път и даде знак на шофьора да го отведе.

Донка застана до жената, взе ръката ѝ, по бузите ѝ се стичаха сълзи:

– Благодаря ти, Марта. Даваш ми това, което най-много съм искала в живота си. Не се тревожи, ще бъда добра майка на Дани, точно като теб, кълна се.

– Направих, каквото можах, – каза тя меко.

Малко след като Дани и Донка заминаха, Марта почина.

Християнин насърчен от службата излязъл от църквата. Пред него се изпречил мъж доста добре попийнал. Явно този човек почти не е изтрезнявал, алкохолната му зависимост била изписана на лицето и вида му. Загубил всичко в живота си, той се намирал на самото дъно на ямата.

Когато християнинът го срещнал, с мъжът можело все някак да се разговаря. Използвайки възможността, християнинът разказал на пияницата за Бога.

Мъжът започнал да проявява интерес, даже задавал въпроси.

Най-накрая възкликнал:

– И сега какво да правя?

Християнинът му предложил:

– Покай се!

Пияницата с досада махнал с ръка:

– Ето в това се състои целия проблем, няма за какво да се покая.

Николай си имаше своя любима картина. На нея се виждаше пантера паднала в дълбока яма, хваната от капан. Красивото животно бе напрегнало мускулите си и бе оголило острите си зъби. Около ямата се бяха събрали група селяни. Някои от тях замеряха звяра с камъни и съчки, други му хвърляха храна.

Николай бе поразен от благородството, което се излъчваше от пантерата. Тя бе обречена да умре, но не скланяше глава. Когато я видя за първи път, Николай се изненада от отношението на мъжете край ямата,  Едни от тях бяха добри, а други зли. Първите вещаеха живот, а вторите смърт.

Веднъж Николай попита баща си:

– Татко, какво означава тази картина?

Бащата сведе очи към сина си и му разказа следната история:

– Пантерата е паднала случайно в тази яма. Селяните са я открили и са сигурни, че ще умре. Някои от тях са решили да я мъчат в последните ѝ мигове, а други да облекчат мъките ѝ.

– А пантерата умряла ли е накрая? – попита Николай.

– Не, – каза баща му. – Храната ѝ върнала силите и тя изкочила от ямата. Подгонила тези, които са я мъчила, а другите, които ѝ помогнали успокоила: „Помня добре тези, които ме подкрепиха в трудния час. Не се страхувайте. Аз не съм враг на тези, които не са ми сторили зло“.

Хубава приказка! Тя накара Николай да се замисли. Той прекрасно разбираше, че не трябва да унижава и тъпче падналите, трябва да им подаде ръка да се изправят.

Всеки пада, лошо е ако няма кой да му даде ръка, за да се изправи.

Михайл наблюдаваше отдавна Наско. Той знаеше, че това момче има здравословни проблеми. Много се радваше за всяка негова промяна, преодоляване на препятствие или проява на уникално умение. За Михайл Наско си оставаше едно голямо дете, което расте със забавен темп, но това не му пречеше да го обича искрено.

Днес времето беше топло и всеки търсеше гальовната милувка на слънцето. Михаил и Чарли бяха на двора и внимателно наблюдаваха Наско, който с интерес изследваше падналите листа, стръкчета поникнала трева, но когато стигна да едно от цветята разтворило разкошната си главица, занемя от възторг.

– Гледам, че е взел да се оправя. Има голяма промяна в него, но повтаря отново неща, от които си е изпатил.

И като потвърждение на думите му, Наско полетя напред, претърколи се и седна. Огледа ожуленото си коляно и ръка, но не се разплака.

– Ето в онази дъска се е препъвал вече, – подскочи Чарли и изтича да помогне на Наско да стане от земята.

– Човек не се спъва два пъти в един и същи камък, освен ако не е забравил това, – дълбокомислено каза Михаил.

– Не можеш да живееш два различни живота и да имаш две различни съдби, – махна с ръка Чарли. – Животът няма чернова.

– Но можеш да промениш посоката и да оправи черновата, – засмя се Михаил.

– Миналото не се поправя, – смръщи вежди Чарли. – Може да подобриш това, което е пред теб, но миналото е необратимо.

– Искаш да кажеш, че не могат да се заличат допуснатите грешки? – раздразнен каза Михаил. – И че няма никаква надежда?!

– Надежда има, – със спокоен глас каза Чарли, – но отминалите години никога няма да се върнат.

– Това е ужасно, – Михаил беше изтръпнал целия. – Всяка наша стъпка, мисли, желания и действия остават отпечатък в миналото ни.

– Баща ми казваше, че всичко, което правим се връща върху нас, – каза тихо Чарли. – Рано или късно плащаме за злото и извличаме полза от доброто.

– Този човек е знаел много и добре е разбирал как стоят нещата, – с възторг каза Михаил.

– Беше силен човек и аз добре се чувствах край него, – каза с гордост Чарли.

  Този следобед слънцето надви облаците и се усмихна на    хората.  Това донесе надежда, радост и добри очаквания. Хората копнееха за нещо по-добро, решения, които да оправят живота   им.

Симов седеше в сладкарницата и размишляваше върху нещата, които се бяха струпали върху главата му. Така го завари Теодосий.

Симов го видя, махна му с ръка и го покани на стола срещу себе си. Двамата се познаваха много добре, бяха преминали през доста перипети в живота си.

– Не мога да виня Меги и Деси за моите провали, нали аз бях ги избрал за съпруги, – продължи Симов на глас с размишленията си.

– Проблема беше основно в теб, – включи се веднага Теодосий. – Той се корени дълбоко в самата ти същност.

– Знаеш ли? – каза тихо Симов. – Анализирах всичките си връзки, започвайки с децата, преминавайки през приятели и завършвайки с подчинените.

– Е и какво – засмя се Теодосий, – да не си получил специално просветление?

– Установих, че цял живот съм се обграждал със слаби хора, – продължи размишленията си Симов, – с надеждата, че в замяна на грижите, които полагам за тях, ще получа малко обич или поне малко благодарност.

– И резултата е бил катастрофален, – уточни Теодосий. – Нима не си забелязал, че колкто повече даваш, толкова повече злоба получаваше?

– Оценяваха ме само силните, – каза с тъга Симов.

– Никой не изпитва благодарност, за това, че го превръщаш в инвалид или човек, който е неспособен да направи нещо, – каза Теодосий. – Не можеш вечно да се грижиш за другите. Идва момент, когато човек се уморява и ги оставя.

– А те се почувстваха предадени и ме намразиха, – допълни Симов.

– Така е станало и с двете ти съпруги, някои приятели, клиенти, с почти всичките ти служители ……. – каза Теодосий като гледаше Симов право в очите.

Най трудно е да започне човек да се променя. Когато започне този процес, се разклащат основите на сградата, която представлява живота на даден индивид. Равновесието се нарушава и всичко се срутва.

И все пак Симов трябваше да започне от някъде. Нужно му бе преустройство и промяна. Хубавото е, че го осъзнаваше. Беше разбрал, че трябва да започне от себе си, а след това щеше да подреди и останалите разбити парчета в живота си, до колкото това беше възможно.