Григор често се възмущаваше от неизживените навици на свои познати. Повечето от тях след като преминаха стреса от кризата, попаднеха ли в ситуация, сходна с някоя от някогашните им прояви, веднага се напъхваха в старите дрипи и показваха началническите си рогца.

Григор неведнъж подчертаваше дебело, че се различава от тях.

Тази вечер се бе събрал със свои стари приятели. И те като него бяха препатили много и преминали през какво ли не.

Разговорът неусетно навлезе в една от болезнените теми за Григор. Той се развихри още повече, когато стана дума за „препятствието“ наречено секретарка.

– Изобщо не съм имал секретарка, опазил ме Бог от такова зло. Те са като попивателни, поглъщат всяка критична и изобличаваща дума, отправена към началниците им. Много са внимателни да не ги загрози някое петънце или мръсотия. Света вода ненапита са.

– Не преувеличаваш ли? – скастри го Страти.

– Малко са ръководителите, които не се предават пред прелестите на женските представителки. Повечето секретарки са доста агресивни, но не го показват, а с хитрост превземат „крепостта“.

– Говориш за тях, все едно са ти врагове, – подкачи го Станой. – Да не те е ухапала някоя?

– Те не хапят, а танцуват по нервите ми, – продължи атаката си Григор.  – Не си ли се препъвал в тях?

– Е, случвало се е , – засмя се Станой.

– Трябва да си някой от „големите клечки“, за да те свърже по телефона, – не преставаше да злобее Григор. – Настояваш, молиш, а те: „Зает е обадете се утре“. А това „утре“ може да те съсипе изцяло.

– Помисли си само, те са като магаретата, – опита се да ги защити Страти, – товарят ги с най-черната работа.

– Е, да полезни са , но само ако…., – съгласи се Григор.

– Какво ако? – изгледа го Станой.

– Не проявяват магарешки инат, не се запъват насред моста, та хората свободно да преминават от единия до другия край, – тропна с ръка по масата Григор.

Такъв си бе Григор философ. Анализираше и най-дребното. А ако някой се бе провинил пред него, не го щадеше, а постоянно го изобличаваше.

Вечерта даваха американски сериал. Дора не издържа на жестоките сцени и изрази негодуванието си на глас:

– Едно и също. Бандитизъм и секс на фона на задкулисни комбинации. Нужно ли е да гледам, кой кого изнудва? Това ли е рая на хайлайфа? Прехвалената американска демокрация?!

– Царството на капитала, нали това чудо се настанява сега и у нас, – прибави Данчо.

Зверските сцени отвориха душите на синовете на Дора и Данчо и те започнаха да разказват какви „страхотии“ ставали в училище.

– Спиридон беше донесъл някакъв флакон със спрей, – започна да обяснява Пламен по-малкият от синовете им. – Без да иска пръсна с него по бузата на Митко Лекето и тя се зачерви….

– Ами ако бе пръснал в окото му? – притеснена попита Дора.

– Казахте ли на класния? – попита Данчо.

– Не. Кой би посмял, – махна с ръка Пламен.

– А на директорът? – бащата погледна изумено синовете си.

– Е, татко, ти да не падаш от небето, – засмя се Кирил по-големият от синовете. – Ако беше само това…..

– Някои ученици носят автоматични ножове, боксове, а за цигарите и алкохола да не говорим, – добави Пламен.

– Браво! Много ни успокоихте! – плесна с ръце бащата. – И какво от всичко това сте опитали?

– Е, татко все ни подценявате, – възмути се Кирил.

– Кои родители не се грижата за децата си? – изпъшка Данчо. – Странно, тези деца, за които ни разказвате имат ли родители?

– Имат, – момчетата отговориха едновременно.

– И какво ги правят? – попита Дора.

– Дават им пари, – обади се Пламен, – те са богаташи, тежкари. На Слави баща му работи на митницата, а да знаете какви чудесии му носи. През ден сменя дънките и маратонките си, а дреболиите продава на съучениците си.

– Какви дреболии? – попита майка им.

– Различни видове скъпи цигари, шоколади с различни пълнежи, – поясни Кирил.

– И учениците купуват? – Данчо бе изумен.

– Дават за една кутия цигари 15-20 лева, а за победните има и по 4-5 лева, – засмя се Пламен.

– Е, само това де е, – Кирил махна с ръка, – Динка беше скромно момиче, но я подведоха. Започна да ходи по заведенията с тежкарчетата, а вчера дойде пияна на училище. Изведоха я навън, а на Соколова казаха, че ѝ е станало лошо. ….. Станимир постоянно псува учителите и директорът.

– Къде са истинските учители, да ги сложат на мястото им, – започна да се възмущава Дора.

– Няма да могат, татко, както е тръгнало, – наведе глава Пламен. – Оня ден Симо се заканил на Зафиров, че ако му пише двойка по химия ще му счупи главата.

– А родителите им? Знаят ли какво правят децата им? – попита Данчо.

– Не идват на родителска среща, – каза Кирил, – дори не се интересуват дали изобщо учат, сякаш изобщо ги няма. Класният ходил на посещение на Кенгуруто, за да разбере защо не идва на училище. В това време той пиел заедно с баща си на една маса. Когато Маринов позвънил на вратата им, излязъл бащата и казал, че синът му е болен, а после Кенгуруто се хвали из цялото училище, как баща му го е отървал.

– Това не е училище, а развъдник на криминални типове, – изохка Данчо. – Ще ви преместим в друго ….

– Пак ли? – обади се Дора. – Всяка година ли ще търсим ново училище, …. навсякъде вече стана така.

Родителите бяха потресени. В училище вече не се влизаше с благоговение, а учителите нямаха авторитет. Днешното училище се бе превърнало на разграден обор, където животни вършеха неприлични и непристойни работи, а учителите са се преобразили в безлична, сива маса, подчинили ежедневието си на едно жалко живуркане.

Стоян и Владо се бяха източили доста това лято. Бяха отишли с родителите си на село, но не пропускаха и час да се метнат на колелото и да обикалят наоколо. И тъй като колелото беше само едно, двамата се редуваха в използването му.

Денят беше много горещ. Едва се дишаше. Владо застана пред баща си и попита:

– Можем ли да отидем да се изкъпем на реката?

Реката не бе много близо, а и криеше много опасности. Беше буйна с множество въртопи.

– До четири часа може, – каза баща му, – а после двамата с брат си трябва да помогнете малко.

– Ваканцията е дава да почиваме, а не да работим, – недоволно изсумтя Стоян.

– От както сме дошли все едно и също, – подкрепи го Владо, – „На работа, …..четете!“

– Какво преуморихте ли се? – почна ги майка им. – Всички работят, никой не се шляе по улицата.

– Ти ми покажи, кои деца работят в селото, – засмя се Владо. – Нито един. Повечето дори се разхождат с колите на родителите си.

– Татко, тръгни из село и виж колко от съучениците ни са на полето или в градината, – подкрепи го Стоян.

– Да но някои от тях пасат добитъка, а вие и това не искате да вършите, – гласът на майка им звучеше доста остро.

– Какво ще разберем тогава от ваканцията? – смотоляви набързо Стоян. – Оставете ни малко на свобода, тъкмо да се заредим с малко сили.

– А ние разчитахме, че един ден ще ни отмените, – махна с ръка огорчено майка им.

– Отмяна в окопаването на градината, плевени и куп такива „приятни и красиви занимания“, – с лека ирония подхвърли Владо.

– Вие какво, да не се срамувате от селската работа? – баща им се беше вече изнервил. – А от къде идва хлябът? Ако не е селото, как ще заредим мазето и как ще преживяваме? Замисляли ли сте се над това?

– Това сме го чували и друг път, – наостри се Стоян. – Моите съученици отидоха с родителите на море или на планина, а ние тук.

– И ние някога сме ходили на море, – с тъга каза майка им, – но сега при тая скъпотия едва смогваме.

Бай Стамен току що бе прекрачил прага на дома им и слушаше „престрелката“, която се водеше между деца и родители. Най-накрая той реши да се намеси:

– Мили младежи, вие имате пълно право да искате да работите по-малко през ваканцията и повече време да прекарвате в  разходки, игри и забавление. Това  е ваше право. но това е само една част от истината.

Колкото и ядосани да бяха на родителите си Стоян и Владо се заслушаха в думите на бай Стамен.

– Поразмислете и потърсете и другата част от нея, – продължи възрастния човек. – Ще я намерите като се вслушате в думите на родителите си. Постарайте се да ги разберете. Не искам да натрапвам мнението си, но като ви гледам и слушам ми става болно.

Стоян и Владо наведаха глави. Те разбираха какво иска да им каже бай Стамен, въпреки че ги влечеше другото разбираха, че той е прав. Двамата много го уважаваха и почитаха, не веднъж им бе давал добър съвет за ситуации, в които бяха изпадали.

Бяха четирима Спас, Валери, Данчо и Мая. Те бяха представители на три поколения, но случаят ги бе събрал в една вила на планината.

Беше обяд. След като получиха поръчаната храна, лакомо се нахвърлиха върху порциите си, явно планинският въздух им действаше добре и отваряше апетита им, особено на мъжете. Мая, която обикновено ровеше с върха на вълицата из чинията, този път на големи хапки поглъщаше храната пред себе си.

Доволни след храненето и четиримата се отпуснаха на столовете и всеки протегна ръка към безалкохолното, което кротко до този момент чакаше реда си.

– Чували ли сте за известният ръководител на американското разузнаване Джон Фостър Дълес? – обади се Спас.

– Да, чувал съм за него, –  почти едновременно реагираха Валери и Данчо.

– Този човек е бил не само добър разузнавач, – продължи Спас, – но и дълновиден политик. Още през 1945 година, е създал цяла теория, как да ликвидира социализма.

– Нима толкова рано е започнала да узрява подобна идея? – попита Данчо.

– След войната страстите не се ли уталажиха? – попита Валери.

– Тогава САЩ е хвърлил всичките си сили „за измамване и оглупяване на хората“, както е подчертал в плана си Дълес – каза Спас.

– Напълно съм съгласена, че човешкият мозък и съзнанието са податливи на промяна, но зависи как ще се подхванат нещата, – намеси се Мая.

– Точно това е имал предвид и Дълес, – отбеляза Спас. – Тогава е наченала подмолна война против съзнанието на хората. Започнали да сеят съмнения, хаос. Разпалвали най-ниските чувства и страсти. Издигнали култ към секса, садизма, насилието и всякаква безнравственост. Какво не вярвате ли? – Спас огледа другите на масата.

– Не, дори е много интересно, продължавай!- подкани го Валери.

– Хората и държавата ни са на прицел, – още по-разпалено продължи Спас. – Погледнете наоколо. Навсякъде бъркотия, безпринципност, рушветчийство, бюрократизъм, продажничество от всякакъв род ….

– Чесността и почтеността са осмивани. Простащината, пиянството и омразата разцъфтяват, – допълни с болка Данчо.

– Да но върху тези, които усетят коварните клопки, ще се изсипе ураган от мерзости и ще станат измет за обществото, – каза Спас.

– Обърнете внимание, те вече за започнали да унищожават духовните корени, – отново се обади Мая. – Те вулгаризират и унищожават основите на нраствеността чрез литературата, киното и театъра. Използват , всички други форми на въздействие, чрез които разлагат развиващата се младеж.

– Така е, – съгласи се Валери, – младите хора са станали циници, вулгарни простаци, космополити, лишени от чест и достойство.

– И все пак, – вдигна глава Данчо, – дали от „тактически съображение“, от малодушие или просто от невежество и неубеденост има млади хора, които стоят на обратната страна.

– Но колко са те, от голямото множество? – с тъга каза Валери.

– Най-лошото е, че ние възрастните, се примиряваме и даваме лош пример, – заключи Спас.

Силвия и Доротея стояха пред витрината на книжарницата и преглеждаха рекламираните книги на нея.

– Докато книгата лежи по витрините на книжарниците и лавиците на библиотеките, тя е мъртва, – въздъхна Доротея. – Тя оживява само, когато читателет запрелиства страниците ѝ.

– Тогава всички идеи, знания, герои и събития започват да се движат към хората, – допълни Силвия.

– Това движение прилича на енергия без контакт, – започна да философства Доротея. – Между двата полюса няма светлина и топлина. Но ако изведнъж се съединят, пробудените мисли на читателя започват диалог с писателят, с неговото послание и емоционален свят.

– Никой не знае до кога ще бъде това въздействие и колко дълбоко ще бъде то, – добави Силвия.

– Но ако няма взаимодействие между читателя и книгата …….- поде някак плахо Доротея, – това е много тежка присъда за автора.

– Знаеш ли, че някой  сравняват книгата с посланик, други с разузнавач? – засмя се Силвия.

– Като посланик да, но как може да бъде разузнавач? – недоумяваше Доротея.

– Книгата е като птица , прелита през суровите и недостъпни планини, през обширните морета и океани. Те е навсякъде, където има хора. Пътешества без автора си. След като я напише, той няма власт над нея, – поясни Силвия

– За съжаление българската книга вече не птица, която кръжи в страната и извън нея, – усещаше се тъга в гласа на Доротея. – Няма жажда за знания. Всичко е подчинено на личните сметки и интереси, подхранвано от капитала.

– Погледни с какво се е наводнил книжния ни пазар, – посочи с ръка Силвия витрината на книжарницата. – Вносни книги от страниците, на които лъха на барут и кръв, бандитизъм и наркомания, проституция и порнография. Почти тук всичко ухае на пошлост и е загнило.

– Вървиш сред това духовно бунище, – очите на Доротея се напълниха със сълзи, – и нищо друго не ти остава освен да стискаш зъби от безсилие ….

– Погледни навред, крещящи реклами, търговси фирми, банки на всяка крачка, кафенета, заведения,…. – отчаянието взе връх у Силвия, – а тук по-рано кипеше бурен културен живот, хората се тълпяха по книжарниците за някоя хубава книга….. Няма жажда за знания, само зрелища, дори без хляб.

Нещо сме загубили във вървежа си напред и сме го заменили с нещо по-малко достойно …..