Този ден беше много тежък за Симона. Ту валеше, ту слънцето се опитваше да надникне между облаците, но топлината му не се усещаше заради студения вятър.

Тя се прибра у дома си и приседна на края на дивана за малко, но изведнъж се строполи на пода ….

Така я завари един от синовете ѝ. Момчето се уплаши и започна да се тресе цялото, но намери сили и звънна по телефона:

– Мама ….. припаднала …. Вазов …14 а….

Линейката бързо дойде и Симона бе откарана бързо в болницата. Съпругът ѝ Веселин и двамата ѝ сина всеки ден ѝ ходеха на свиждане, но състоянието ѝ не се бе променило.

Вече 12-ти ден Симона беше в кома. Лекарят предложи на Веселин:

– Нека да изключим апаратите, които поддържат живота ѝ.

Веселен все още хранеше някаква надежда, че жена му ще отвори очи и за това каза:

– Бих искал да се посъветвам и с останалите от роднините и тогава ….

– Побързайте, – настоя лекарят, – няма смисъл да се отлагат нещата.

Веселин с натежало сърце се прибра в дома си. Звънна на близките на жена си и им каза, че иска да поговори с тях относно състоянието на Симона.

Повечето бяха заети, но някои от тях дойдоха. Когато леля ѝ Станка чу за какво точно става въпрос каза:

– Веселине, никой не е искал това да се случи, но Симона все казваше: „Когато умра, искам да стана донор на органи“. Каква по-добра възможност от тази, да изпълним желанието ѝ.

И всички се съгласиха.

На другия ден роднини и близки се събраха край Симона, за да се сбогуват с нея.

Веселин се надвеси над нея и тихо ѝ прошепна на ухото:

– Бори се, любов моя. Не трябва да преставаш да се бориш.

И изведнъж …. Това, което се случи силно разтърси всички присъстващи.

Жената, която изобщо не се движеше и не говореше, внезапно каза:

– Аз съм борец.

Това беше само началото. Скоро Симона се пооправи и напълно се възстанови.

По-късно тя споделяше с приятелите си:

– Думите на любимият ми бяха чудотворно лекарство за мен. Те спасиха живота ми. Не преставайте да казвате на хората, които обичате, колко скъпи са те за вас.

Във всяка страна хората имат особено отношение към полицаите. На много места такива униформени мъже всяват страх. Дори човек да не е направил някое престъпление, сърцето му се свива, когато види наблизо полицай.

И все пак ….

Николов и Стефанов бяха дежурни през деня. Те патрулираха по една от улицата, когато забелязаха спряла линейка, пред една от къщите. Двамата бързо се насочиха към мястото.

Николов се обърна към една жена, стояща наблизо:

– Какво се е случило?

– Горката майка, – каза жената, – критично е намаляло нивото на кръвната ѝ захар. За това бе извикана линейка.

– Какво ще правят петте ѝ деца сами? – каза един дядо, който неусетно се бе приближил.

– Защо децата са останали сами? – попита Стефанов.

– Лекарите казаха, че майката трябва незабавно да постъпи в болница, – каза жената.

– Казахте, че има пет деца, – намеси се Николов, – те сами ли живеят с майка си?

– Не, но баща им е на работа и ще си дойте след два-три часа, – уточни жената.

– А близки и роднини нямат ли наблизо? – попита Стефанов.

– Те скоро се преместиха тук. Идват от другия край на страната, – каза жената. – А за близки не съм чула да имат. Гледам ги всеки ден, сами се справят  с всичко. Как издържа тази жена и сега ѝ се чудя. В къщи имаме само един калпазанин, но не можем да се справим с него, а тя с пет…. Как се оправя, само Бог знае.

Николов и Стефанов се спогледаха. Когато всички любопитни се прибраха по домовете си Николов каза:

– Колега, какво ще кажеш да видим тези деца. Не бива да ги оставяме без надзор. Току виж направили някоя пакост.

Стефанов вдигна рамене и каза:

– Добре, да вървим! Да видим какво правят!

Двамата полицая съвсем не очакваха, че децата са толкова малки. За тях наистина трябваше да се погрижи някой.

– Навярно баща им ще си дойде скоро, щом разбере, че жена му са я откарали в болница, – каза Николов. – дай да позанимаем децата, виж какви симпатяги са.

И двамата останаха. Заиграха се с децата. По едно време едно от тях каза:

– Искам да ям.

Стефанов се засмя и му отговори:

– Добре, юнако. Сега да видим какво можем да сготвим с колегата.

Може да ви се стори смешно, дори странно, но двамата мъже нахраниха децата, даже измиха и съдовете. След това смениха напиканите памперси на някои от по-малките.

Когато бащата на децата се прибра, той не можеше да се начуди на станалото.

– Благодаря ви. Чудесно сте се справили, – засмя се бащата. –  Най-малко помощ съм очаквал от полицаи ….

Дълго време Лидия се опитваше да убеди съседката си да отиде с нея на църква. И всеки път удряше на камък.

– Защо да ходя на църква? – питаше съседката ѝ Невена. – Имам си всичко в живота. Е, когато се освободя или може би когато се пенсионирам,… ще отида някой ден.

Лидия много съжаляваше за отказите ѝ.

Невена беше прекрасен човек, добра и отзивчива. Работеше на две места, но за себе се харчеше само за най-необходимото. Всичко даваше на децата и внуците си, на тези който живеят много по-зле от нея, многочислени далечни роднини, съседи. Не подминаваше беден човек на улицата. Споделяше всичко с чужди съвсем непознати хора.

Но Невена нямаше желание да престъпи прага на църквата, за да се спаси.

Лидия много пъти ѝ обясняваше, че това е важно, опитваше се да ѝ даде духовни книги, да прочете за Исус Христос и какво е направил Той за хората. Молеше се за нея, но усилията ѝ бяха напразни.

Един ден Невена сподели с Лидия:

– Да знаеш само колко много обичам внуците си. Всяка седмица с нетърпение очаквам да ги види. Намирам си някакъв предлог и понякога сама отивам при тях. Истината е, че всеки път за мен това става все по-трудно, след година едва ще мога да се добирам до тях.

– Ами ако внуците ти не ги доведат тази събота? – попита Лидия.

– О, – размаха ръце Невена, – веднъж зетя и дъщерята заедно с децата отидоха на почивка за две седмици, едва дочаках завръщането им.

– А ако заминат на работа в чужбина, да кажем за година, две?

– Няма да мога да го преживея! Ще умра от мъка! – призна Невена.

– И аз се чувствам така, – каза Лидия. – Страхувам се от мисълта, че във вечността ще бъда без Бога. И там, след живота ми на земята, не ми се иска да бъда без Него….Ще бъде такава мъка, каквато тук човек не може да си представя дори.

И Лидия си тръгна.

Странно, но днес Невена дълго гледа след нея замислено. Тя вече не се вълнуваше и не се радваше на внуците си, които весело играеха на пясъка в градината.

Нещо се бе пробудило в нея … и тя закопня за Този, Който бе отхвърляла толкова много пъти.

Загубата на памет е един от отличителните белези при болестта на Алцхаймер, която сериозно тревожи роднините и приятелите на пациента.

Изчезват спомени за първата любов, прохождането, постижения в кариерата, смешни истории случили се по време на пътешествия, ….

Учените дълго време смятали, че болестта причинява изтриването на паметта завинаги.

А какво ще стане ако тези спомени са временно недостъпни?

Невролозите от Масачузетския технологичен институт, начело с притежателя на Нобелова награда Сусумa Тонегава за първи път са доказали, че спомените могат да бъдат върнати.
Резултатите от изследването са публикувани в списание „Nature“.

Според учените е необходимо да е стимулира хипокампуса, част от мозъка, която кодира краткосрочните спомени.

Методиката, използвана при изследването, е оптично стимулиране на мозъчните клетки или „оптогенетика“. Тя е свързана с внедряване в мозъка на чувствителен към синята светлина ген, а след това той бива стимулира към светлина.

Михаил беше на почивка при свои близки. Там прекарваше почти всяко лято. Той живееш в един от големите градове във вътрешността на страната, но там няма море, за това бе и това гостуване.

Тук Михаил се препичаше и плуваше. Хората в това населено място бяха гостоприемни и топлосърдечни.

Но дойде края на почивката и Михаил трябваше отново да се върне в сивото ежедневие на многоетажния град.

Беше си взел билет предварително от летището. Самолетът излиташе в три следобед.

– По това време нямаше пиков час или натоварен трафик, – весело си каза Михаил.

Така той реши и удължи малко престоя, дори си позволи да хапне на вилата на чичо си.

Когато Михаил се върна да си вземе багажа от дома на една от лелите си, при която го бе оставил за малко, започна силен дъжд. Надигна се буря. А улиците се превърнаха в дълбоки реки. Това не беше обичайно за района, но се случи …

Колата едва пъплеше по улиците към аерогарата, по-скоро можеше да се каже, че плуваше. Една от улиците Михаил измина за половин час, а тя бе дълга около километър.

– Не, това е повече от, колкото можеше да се очаква, – удряше Михаил по волана и се ядосваше. – Така до никъде няма да стигна и ще изпусна самолета.

До него братовчед му, който бе дошъл да го изпрати, мълчеше, но и на него му кипна.

– Сякаш всичката вода се е събрала на тази улица. Виж колите пред нас, едва пъплят. Страшен късмет извади днес, Мишо.

По някакво чудо се добраха до летището, но стълбата бе вече махната от самолета, пътниците с багажа им бяха качена. Всички бяха по местата си, освен Михаил.
Вратата на самолета се затвори, а Михаил изтича да води преговори с ръководителя на движението. Запъхтян нахлу в стаята и каза:

– Господине, моля ви спрете самолета, за да мога да се кача. Времето бе отвратително. Едва се добрах до летището.

Мъжът го изгледа строго:

– Младежо, това не е игра. Има си строги правила, които са написани, за да се осигури безопасността на пътниците. Това не е маршрутка. Вдигаш ръка и те качва, а после слизаш, където искаш.

– Но аз утре съм на работа….

– Обадете се на началника си, че ще закъснеете.

– Но ….

Мъжът насреща не търпеше никакви възражения и прекъсна Михаил:

– Когато човек тръгва на път, особено със самолет, тръгва много по-рано от предвиденото.

Но Михаил изобщо не искаше да го слуша:

– Разпоредби, правила, не ми ги разправяйте тия. Дори и за малка дреболия сте отменяли полет, а друг път сте правили компромиси на различни хора, за да им угодите, но аз не съм важна клечка нали?

Мъжът го изгледа студено:

– Самолетът не е детска играчка. В него са се качили около 300 човека. Не мога заради това, че не сте предвидили време за неочаквани случаи, да спра излитането му.

Михаил излезе разгневен и ядосан на диспечера, и на времето. Всички му бяха криви за нещо.

Така или иначе времето бе пропуснато, а тази ситуация не можеше да се поправи. Освен това, парите, които бе дал за билета, бяха пропилени.

Наложи се Михаил да гостува още два дни на роднините си, защото въпреки летния сезон, времето се влоши и летището бе затворено.

Проливните дъждове и силният вятър дадоха достатъчно време за размисъл на Михаил.

Така и ние в живота пропускаме възможности заради това, че не сме действали по-рано.

Възможностите се изплъзват, а живота не се повтаря.