Борис Трендафилов бе приятел на Павел Димитров. Борис бе учител на Павел и много пъти му бе помагал, това ги сприятели и когато Димитров завърши училище посещаваше редовно Трендафилов.
Двамата дълго разговаряха на различни теми. Павел споделяше с учителя бъдещите си планове. Димитров пръв запозна Трендафилов с момичето, за което по-късно се ожени.
Борис не беше женен, родителите му отдавна бяха починали, нямаше близки или роднини, за това прекарваше празниците сам.
Веднъж Павел го покани в семейството си за поредния празник. Едва пристигнал, Борис вече забавляваше децата. Той се смееше с тях и им помагаше да правят кълбо върху килима.
През пролетта Трендафилов започна трудно да изговаря думите. Трябваше му доста време, за да състави нормално изречение. Оказа се, че е болен от неизлечима склероза.
Състоянието му се влошаваше, но продължаваше да общува с Павел вечер на компютъра си.
Една нощ, той написа на Павел:
„Денят е чудесен. Надявам се да е такъв и за тебе. Трудно ходя и говоря. Едва натискам клавиша, за да ти изпратя посланието си“.
– И въпреки това, – засмя се насила Павел, – той намира денят за чудесен. Какъв човек само. На негово място отдавна да съм започнал да се самосъжалявам.
Такива като Борис имат радост в сърцето си и вътрешен мир. Истински обичат живота и се радват на всичко около тях.
Радостта, онази за, която копнеем всички е възможна само чрез вяра в Бога.
