Един фермер си купил Mercedes E класа  от един автосалон. Той много се изненадал от стойността на опциите , които били отделно вписани в цената на стандартния окомплектован автомобил.

По-късно шефа на този автосалон си купил крава от този фермер, а той му предоставил следната сметка:

Крава (стандартна версия) базова цена $ 2.400;
комбинирана окраска (черно и бяло) $ 150;
кожена обвивка $ 100;
бака за млякото зима-лято 50 $;
ноздра, вътрешен рог 17,50 $ (само за един брой);
полуавтоматична мухобойка (опашка) $ 30;
система за намаляване на токсичните газове $ 60;
при всякакви метеорологични условия и всички терени копито $ 100;
двойна спирачна система  (предни и задни крака) $ 400;
многотонален звук $ 135;
сини очи, халогенни $ 150;
системата се използва за всякакво хранене $ 1250;
Всичко $ 1250.

Виктор внимателно прелистваше страниците. Докато четеше се натъкна на странна промяна в музикалния строеж на произведението. Хармоничното решение изведнъж увисваше.

Речитативите и ариите нямаха басова линия, беше им отнет фундамента. Всичко бе сферично и недействително и въпреки това звучи цялостно и завършено.

Мелодиите се носеха и отказваха да решат към коя точно тоналност искат да преминат. Отиваха ту в мажор, ту в минор, а накрая се събираха в съвършено благозвучие.

Виктор не се радваше на тази музика. Тя му напомняше за неговия провален живот и той не можеше да си обясни защо е така.

В хроматичните възходящи и низходящи мотиви разпознаваше собственото си хленчене. Те го връщаха в горещите летни вечери на детството, когато навън беше още светло, но пердетата бяха пуснати, а него го бяха сложили да спи.

Той лежеше буден и жадуваше за прегръдката на майка си. Часове се ослушваше за стъпките ѝ, а после неусетно заспиваше, без да дочака целувката ѝ.

В режещия дисонанс  изпълняван от три рога, сякаш чуваше обезсърчаващия и унищожаващ глас на баща си, който искаше сина му да се промени и да стане полезен за обществото.

В приглушеното, накъсано дрезгаво звучене на малкия корнет, Виктор долавяше собствения си глас, който беше много тих. Спомняше си, че когато се опитваше да се наложи за нещо, ставаше смешен.

В милувките между виолината и сопрана се пробуждаше неудовлетворения копнеж, най-сетне да бъде приет и обичан единствено заради самия себе си.

Виктор затвори последната страница. Това бе чудновата музика за него. Тя го изобличаваше, сваляше маската му и разкриваше същността му.

Емил беше пребледнял и отслабнал. Дядо Мирон, който беше прехвърли 80-те, веднага забеляза това и разбра, че младежът се измъчваше от нещо.

– Емиле, – започна старецът, – човешката мъка прилича на рог. Ако не я споделиш със някого, тя расте навътре и наранява душата. Повяхнал си. Ако искаш разкрий мислите си пред мен. Ръцете ми са немощно, но главата ми може още трезво да разсъждава.

Емил за това и бе дошъл при дядо Мирон, затова разкри сърцето си пред него.

– Боли ме за народа ни, – каза младежът.

Старецът трепна, сърцето му се зарадва.

– Емиле, трогна душата ми, – каза дядо Мирон. – Страхувах се, че няма да има човек от рода ни толкова присърце да взима нещата. Дребни душици, жадни за власт и слава по-често се появяват на белия свят. Бог се е смилил над мен. Говори!

– Ако мислите ми бяха като вода в океан, отдавна да съм се удавил в тях, – каза младежът.  – Трябва да престана да мисля и да започна да действам.

– Но с какво е пълен този океан? Разкажи ми, – подкани го добродушно старецът.

– Това е океан от човешки сълзи.

– Че аз вече 80 години гледам този океан, – помръкна погледа на старецът. – Намери ли нещо, с което можеш да го изгребеш?

– Мисля, че сами не можем да направим нищо. Океанът от народната мъка се простира  извън пределите … – и младежът протегна напред ръка, очертавайки безкрая. Различни езици, вери и навици, но на обикновените хора винаги им е зле. Може би ни е необходимо да се съюзим.

– А какво ще правим с палачите? – попита старецът. – Всеки сокол се смята за господар на своето гнездо. Прокълнатото, кърваво време ражда и кървави мисли. Винаги ли ще можеш да се съобразяваш с това кое е добро и кое лощо? Внимавай в това, което правиш да не те прокълне народа ти.

– А винаги ли народът е прав, когато проклина? – с тъга каза Емил.

– Животът не е толкова прост, – каза мъдро старецът, – че в него всичко да бъде само черно или бяло. Изживял съм вече доста години и пак много неща не разбирам ….

Двамата седяха и мълчаха. Мъка, болка, войни, глад и размирици царяха не на едно място. Хората разбирайки, че няма правда и правосъдие в този свят, уповаваха на Вечния Съдия…..

Лъкът бил изобретен много хиляди години пр.н.е. През Х век тюрките стреляли с добри лъкове. Правели ги от парче животински рога и сухожилия, подсилени от дърво. Външната извивка на лъка позволявала тетивата да се издърпват с по-голяма сила.
Европейците изобретили арбалета. Това смъртоносно оръжие може да изстреля стрела на 305 метра.
Тетивата на арбалета трябва да се натягат бавно. Тогавашните стрелци били толкова добри, че можели да надупчат стрелеца с арбалета като игленик, ако той не успеел да стреля пръв.
Един човек от Уелс изобретил дългия лък. Той можел да изстрелва стрели на 320 метра. На по-къси разстояния можел да пробие и броня.
Съвременните лъкове са много по-добри.
При стрелба свободен стил състезателите лягат по гръб, закрепват лъка с краката си и опъват тетивата с две ръце.

Той се смятал за всемогъщ. Попаднал случайно в страната, където живеело племето на великаните. Те почнали да се надсмиват на малкия му ръст.
Тор се разсърдил и им предложил да изпитат силата му. Великаните казали:
– Изпий водата от този рог.
Той пил безкрайно дълго, но не могъл да я изпие. Великаните му предложили да се бори с една старица, но той не могъл да я победи. От напрежение потънал в земята до колене.
Рогът бил свързан с морето и  за това Тор не можел да изпие морето. А старицата била самата смърт.