Фирмата бе доста популярна. Беше взела надмощие и на пазара. Печалбите ѝ за една година бяха милиарди. Собственикът на фирмата Радостин Добрев се ползваше с голямо доверие. Хората го уважаваха, най-много заради честността му.

Веднъж допусната грешка във фирмата доведе до загуба на два милиона долара. Медиите се надпреварваха да отразяват по всякакъв начин този провал.

Служителите на фирмата избягваха да се поглеждат. Бе секнал и всякакъв разговор. Всички трепереха.

– Кого ще уволнят сега?

– Кой ще опере пешкира?

Светослав Първанов бе извикан при шефа. Останалите си отдъхнаха и се зарадваха, защото бяха се отървали. Всички предполагаха, че Първанов е нарочената жертва за поражението.

– Божичко, – прошепна една колежка след него, – та той има три деца и болна жена, точно него ли намери да маха?!

Пребледнял Светослав влезе в кабинета на Добрев, който в това време пишеше нещо.

– А, Първанов, седнете, – покани го шефа. – Свършвам и ще поговорим.

Първанов седна на края на стола и застина като статуя.

– Мисля, че вече сте чули за нашата загуба? – каза спокойно Добрев, след като привърши. – Много мислех върху това. И преди да поговоря с теб, за да обсъдим този въпрос, си нахвърлих няколко бележки.

И Добрев подаде един лист на Светослав. На него пишеше: „Точки в полза на г-н Първанов…“

В дълъг списък следваха последователно достойнствата на Светослав. Бяха описани и три отделни случаи, при които Първанов бе предложил правилно решение, което бе помогнало на фирмата да спечели не малка сума. Доходите от тези решения надминаваше многократно стойността на допуснатата грешка сега.

Светослав погледна недоумяващо шефа си и се приготви да чуе присъдата му:

– Като взех в предвид тези три предложения, които сте дали преди, реших да не ви съдя за сегашната грешка, а по-скоро да ви поощря. Глупаво би било от моя страна да загубя такъв ценен кадър.

Двамата се засмяха и си подадоха ръце.

Случилото се въодушеви много Първанов и в последствие, той допринесе много за фирмата. Това беше много важен урок не само за Светослав, но и за всички служители във фирмата.

Хора сме и грешим. Затова ако някой не успява, не изсипвайте поток от гневни думи върху него, а вижте, каква прекрасна възможност ви се открива, за да го насърчите.

Тази нощ се изсипа много сняг. На сутринта снежната покривка надвишаваше човешки бой. Пътната врата на манастира не можеше да се отвори. Снегът силно я бе притиснал в прегръдките си.

Монасите се събраха в голямата стая, където ядяха и започнаха да умуват какво да правят. Те повече философстваха, отколкото да дават реални решения по въпроса. Оплакваха се:

– Ама, че студ.

– От къде се взе това чудо на главата ни?

– Този сняг ни дойде  малко в повече …

С една дума, негодуваха от създалото се положение.

Игуменът дойде послуша ги известно време и накрая попита:

– Кажете, какво трябва да направим сега?

Един от монасите предложи:

– Следва да се помолим, за да се стопли времето и снегът ще се разтопи.

Друг каза:

– Да изчакаме, снегът така и така ще си отиде.

Трети се изправи и гордо заяви:

– Този, който е познал истината му е все едно, дали има сняг или не.

Игуменът ги изгледа и каза:

– А сега слушайте, какво ще ви кажа.

Всички насочиха погледите си към него. Те уважаваха своя игумен заради мъдростта му. Не веднъж ги бе спасявал от заплетени ситуации. Думата му в манастира бе като закон.

Игуменът ги поогледа,  въздъхна и каза:

– Взимайте лопатите и да вървим.

За това не се искаше много ум, но кой да се сети?!

Христо Николов се бе загубил в пастирските си задължения. В един момент от живота си той бе станал говорител на многобройни телевизионни и радио служения. Движеше се непрестанно от една телевизионна  ангажираност към друга.

Освен това при ежедневната си работа в църквата трябваше да консултира членовете ѝ. Изискваше се присъствието му на дълго продължаващите събрания , за обсъждане на строителството на новото многофункционално съоръжение.

Разбира се , това всичко беше за прослава на Бога.

Ангажираността на Христо към работата му бе доказателство за Божието влияние в живота му.

Но се стигна до това положение, че всичко това започна да прилича по-скоро на производителност, а не придобиване на сила за действие.

Един ден Николов стигна до там, че влезе в кабинета си, а идеята да се помоли, да почете от Библията за свое собствено назидание, изобщо не дойде в главата му.

Погребан в работата си, Христо усети глас от дълбините на духа си:

– Изключи всичко това. Искам да се върнеш…..

Николов бе зашеметен. Той бе получил духовна оценка за своя живот. Вършеше Божията работа, но в действителност беше далече от Бога.

Христо разбра, че Бог го зовеше обратно към страстта, която провокира неговото служение.

Николов установи:

– Аз все още проповядвам добре. Хора се спасяват и църквата расте, И все пак моето „добро“, не е същото като това на Бога.

Опитът на Христо му напомни една отрезвяваща мисъл: „Ако говоря непознати и ангелски езици, имам дар пророчество или вяра, които могат да премества планини, даже да даря цялото си имущество на бедните и да предам тялото си на огъня – нищо не съм, щом нямам любов. Ако всичко това е направено по навик или проста формалност, а не от любов, от него няма никаква полза.

На практика в църквата му бяха склонни да отдават по-голямо значение на външните изяви в богослужението, а не на сърцето, от което идваха.

Христо си каза:

– Някои грешат като мислят, че по-бързите песни, скачането и силните възгласи ще доведат до по-продуктивно поклонение.

Той си спомни думите на Павел: „Толкоз ли сте несмислени, че, като почнахте в Духа, сега се усъвършенствувате в плът?“

И Николов взе решение за себе си, особено за работата си:

– Ще откажа да говоря в програмите по телевизията и радиото. Църковното консултиране ще възложа на някой по-квалифициран от мен. Строителството на новите съоръжения ще поверя на хора разбиращи и отговорни за това. Така ще имам повече време за молитва и общение с Господа.

Дълго крачи из кабинета си и продължи да изказва мислите си на глас:

– Първоначално бях призван да стана ученик на Исус. Следваше да бъда предан мъж и баща и чак след това да съм пастор, чийто дълг е да бъде духовно жив, за да може по-добре да подготви църквата, на която служи.

И накрая заключи:

– Служението ми трябва да бъде зависимо от истинските ми взаимоотношения с Бога.

Така Христо Николов се освободи от не стигащото му време и безпомощното си състояние в християнския си живот, което му помогна да работи за промяната не само на себе си, но и на другите.

Навън валеше обилно. Нямаше вятър, но беше студено. Димитров крачеше бодро по улицата, но изведнъж реши да се отбие в близкото кафене.

Вътре имаше много малко посетители. Димитров си поръча кафе и зачака поръчката си.

Когато сервитьорката му поднесе любезно кафето, той я попита:

– Ако сега имахте възможност да разговаряте с Бога, каква молба бихте отправила към Него?

– Искам да имам мир в себе си.

Сервитьорката се разплака.

– Баба ми скоро почина, – уточни жената, – около погребението и след това преживях доста емоционални смущения.

– Вие искате вътрешно спокойствие, но изглежда нямате връзка с Господа?!

Сервитьорката го погледна изненадано.

– Хората често търсят задоволство, като се опитват да подобрят външния си вид, физическата си годност, финансовото положение и социалния си статус или като злоупотребяват с различни вещества, – продължи спокойно Димитров. – Но такива неща не могат да донесат спокойствие в сърцето или ума.

– Тогава какво да направя?

– Само връзката с Исус води до истински мир.

Жената бе вперила очи в Димитров и очакваше да чуе още нещо за този непознат за нея мир.

– В света сме роби на прегрешенията си. Заблуждаваме се и живеем в опозиция на Бога. Нашите престъпления са създали препятствие на враждебност между Него и нас, а ние сме безпомощни да ги пресечем сами. Без Божията намеса не бихме могли да намерим пътя на мира. Но нашият небесен Отец е предоставил идеалното решение на проблема ни с греха.

– Какво е то? – очите на сервитьорката се бяха ококорили от нетърпение.

– Той изпрати Сина Си, за да плати за нашите беззакония и да премахне разделението, което съществуваше между нас и Него.

– Помогнете ми да добия този мир.

– Нека се помолим заедно, – предложи Димитров.

Двамата наведоха глави.

– Боже, ето една душа, която се нуждае от Твоя мир. Разчупи оковите на греха и я освободи. Дай ѝ възможност да Те опознае по-добре, приемайки я за Своя дъщеря в голямото Божие семейство. Оставям я в Твоите ръце и вярвам, че Ти ще извършиш необходимото.

След молитвата на лицето на сервитьорката грееше усмивка, очите и искряха, а цялото ѝ същество красноречиво говореше, че тя вече има мир с Бога.

На Иван му бе много тежко на душата. Имаше десетгодишен син Тони, на когото бяха поставили тежка диагноза още от раждането му.

Момчето имаше множество нарушения, както от психически, така и от физически характер. Хранеше се през тръбичка. Не ходеше, не говореше и лошо виждаше.

Това бе второто дете на Иван. Той имаше по-голяма дъщеря Даря на 12 години.

Тони бе даден в дом за отглеждане на такива деца още от раждането си, защото майка му бе заявила:

– Не мога нито морално, нито физически да се справя с дете, което има такава тежка инвалидност.

Тя казваше на Иван:

– Ние имаме дъщеря, по-добре мисли за нея. А Тони можем да го вземем по всяко време. Може да ти звучи цинично, но за дъщеря ни има бъдеще, за разлика от сина ни.

Какво можеше да направи Иван? Жена му Вероника беше перфекционистка. За нея диагнозата на Тони бе удар.

Когато по телевизията даваха някое щастливо семейство, Вероника казваше:

– Виж колко са радостни. Те нямат дете в инвалидна количка, с протези, сляпо или някакъв друг недъг.

Нейният шаблон за „идеално семейство“ бе всички да бъдат здрави и щастливи. Тя трудно можеше да си представи щастливо семейство с дете, което е различно от другите деца. Дете, което нямаше да порасне.

Родителите на Иван и Вероника казаха:

– Правилно сте постъпили.

От тяхна страна нямаше спленичене или осъждение. Бяха се примирили със станалото.

Вероника не посещаваше сина си, беше ѝ много тежко да го види. Даря знаеше, че има брат, но изобщо не говореше за това, а и нямаше желание да го види.

Иван посещаваше сина си два пъти в месеца. Съвестта му го гризеше.

– Какво да правя с Тони? – питаше се Иван. – Нищо не го радва, от нищо не се интересува, дори не държи играчките си.

Иван просто идваше и разкарваше сина си на територията на интерната. Возеше го в количка или го носеше на ръце.

Липсваше му синът и за това Иван започна по-често да го посещава. Вероника уважаваше решението на съпруга си, но веднъж му каза:

– Не му говори за мен.

Един ден Иван предложи:

– Да купим на Тони нови дрехи. Иска ми се да го видя в нещо новичко.

Вероника взе присърце нещата и много внимателно подбра дрехите, дори ги опакова красиво, но не пожела да отиде при сина си.

– Тежко ѝ е, – каза си Иван. – Може би се нуждае от повече време.

Иван виждаше, че за Тони в дома се грижеха добре. Детето винаги бе чисто и нахранено. Там Тони се чувстваше добре и бе спокоен.

Въпреки болката Иван си казваше:

– Ако го приберем в къщи, ние не знаем дори как правилно да го храним.

Тони познаваше баща си по гласа, усмихваше му се и закриваше лицето си с длани.

Хората, които се грижеха за детето казваха на Иван:

– Той се усмихва само на вас.

Иван знае, че синът му няма да живее дълго, но ….