Тази зърнената култура се различава от обичайния цвят, вкус и област на приложение.

Царевица с цвят на „патладжан“ расте традиционно в Перу или Южна Америка.

По данни на изследователи от корейския Университет Ханрим антоцианите, съдържащи се във лилавата царевица, възпрепятства развитието на бъбречни заболявания и предпазват от диабет.

Топлолюбивата царевица вече се отглежда в суровите условия на Урал.

За сега този вид царевица не може да се консумира, защото има горчив вкус и дава по-малко реколта от обичайното.

В близките 5-7 години учените ще „обучат“ лилавата царевица да узрява в уралския климат. Тя ще бъде използвана за храна на животните, на които ще им хареса горчивия ѝ вкус.

Новината ще разстрои и огорчи предимно кафеманите, които не биха могли да започнат работния си ден без чашка ароматно и вкусно кафе, което им дава настроение и окончателно ги събужда от сън.

Експерти са осъзнали, че нетипично продължилата суша в Бразилия ще доведе до това, че следващата реколта от кафе на сортовете „Арабика“ и „Робуста“ ще намалее почти 10%.

Освен това, специалистите прогнозират, че такава суша чака Бразилия за следващите няколко години в резултат, на което реколтата на кафето ще спадне.

При намалено предлагане на световния пазар, ще се увеличи търсенето и продажната цена на кафето.

Остава кафеманите да разчитат стихиите да пощадят плантациите на кафе в Хондурас, Индонезия, Виетнам и други страни, които се занимават с отглеждането му.

Основните продукти за храна при ацтеките били царевицата, бобът и тиквата.

Тези племена са създавали цели изкуствени острови, малки средно 6 на 10 метра и големи 100 на 200 метра, който били разположени върху сладководното езеро Тескоко. На тях отглеждали зърнени и градински култури.

Тази техника на отглеждане има свое собствено напояване от влагата филтрирана от езерото. А за тор са използвали калта и разложените в нея умрели растения и животни.

Това е интензивна и продуктивна форма на отглеждане. Тези изкуствени острови били много ефективни и давали до седем реколти на година.

Смята се, че изобилието на продукти за храна е в основата на величието на тази цивилизация.

Ръководството на средно училище №169 в нюйоркския квартал Бруклин въведен вместо  Рождество зимните празници.

Преподавателите наричат нововъведението „извънгранично проявление на политическа коректност“. В училището учат 1600 ученика. 95% от тях са деца на емигранти от Азия и Латинска Америка.

– Не трябва да се споменава думата „Рождество“ или каквото и да е свързано с него. Никакви ангели. Рождественската звезда не трябва да се окачва в училище, защото може да се възприеме като религиозен символ. Например, може някой да каже, че това е звездата на Давид, – казала е Мими Ферер, председателят на Асоциацията на учителите от средните училища в Бруклин.

Заместник директорът на училището Хосе Чапаро месец по-рано е съставил бележки за напомняне на учители и ученици, където се препоръчва да се използва „празник за събиране на реколтата“ вместо „Ден на благодарността“ и „зимни празници“ вместо „Рождество“.

Последната директива на Министерството на образованието във Бруклин е разрешило да се поставят в училищата религиозни символи като рождествена елха, юдейския храмов светилник – менора и ислямската звезда с полумесеца.

Изведнъж нахлуха  множество бежанци в града, подгонени от войната и гоненията.

Баните винаги бяха претъпкани, но не само с тела, а и с клюки. Магазините се пълнеха от сутрин до вечер с желаещи да се сдобият с брашно и всичко необходимо.

Толкова много хора бяха дошли тук, че вече нямаше достатъчно място за всички. Те бяха принудени да споделят и последните си трохи. Чакаха търпеливо на опашки за храна, разпределяна внимателно от изпразващите се складове.

Мъжете излизаха навън от града и нападаха всеки, когото срещнеха. Беше явно какво щеше да стане, ако Бог откажеше милостта си.

Градините и полетата бяха зелени сега, но беше невъзможно да  се предвидят настъпващите бури, проливни дъждове или засушавания.

Засега хората бяха добре, защото бяха в разгара на мекия сезон.

Жените събираха дивите растения и треви, които растяха между камъните или на места, където човек не би очаквал да порасне нещо.

Но хората знаехме, че времената на изобилието няма да продължат вечно. Делвите със зехтин и вино се изпразваха много бързо. Потупваха ги отстрани и щом отекнеше на кухо, знаеха, че вътре не е останало нищо.

Хората бяха толкова много, че започнаха да разпределят дори дървата за огнищата. Какво ли щеше да стане с тях, ако реколтата се провалеше и останеха без нищо? Тогава дали волята и разума им щяха да стигнат, за да се оправят с положението?

Една вечер Ади отиде да вземе подпалките, които държаха подпрени до вратата си, но там ги нямаше.

– Сигурно козите са ги изяли, – каза баща ѝ.

– Но животните са затворени в обора, – каза изненадано Ади.

– Ти си малко момиче, която не може да преброи съчките си.

Но тя знаеше, че един от съседите им ги е откраднал. Така става във времена на бедност и оскъдица.

Истината за хората излиза на повърхността като риба, която като по чудо е оцеляла в пясъка на пустинята, а когато има наводнение и стремителните потоци тя изплува сред скалите.

Ади си спомняше, че учителя ѝ разказваше:

– Има рибки, които могат да стоят заровени в пясъка седем години, без вода, и плътта им става толкова суха, че приличат на прах. Но при първите капки дъжд разкриват истинската си същност.

„Точно като при хората, – помисли си Ади, – ако им дадеш достатъчно време и причина“.