Младен бе навел глава и разсъждаваше на глас:

– Бог знае, че живеем в общество, обсебено от материалните неща. Дори се състезаваме помежду си, за да видим кой може да придобие най-много от тях, а интелигентността си определяме с количеството неща, които сме придобили.

Приятелят му Борис дълго го слуша, но се намеси:

– Телевизия и рекламите навсякъде ни бомбардират с посланието, че ако искаме да бъдем наистина успешни, трябва да имаме много неща.

Младен сбърчи нос и се засмя:

– Притежанията с ярко опаковката лъжа, са в състояние да ни дадат власт, уважение, приемане и безопасност.

– Забележи, – отбеляза Борис, – продажбите докосват дълбоко чувствани ни нужди и ни карат да се гърчим, докато не ги придобием.

– След всяка добита желана стока ставаме ли удовлетворени? – попита Младен с насмешка.

– Това може да бъде нов компютър, нова къща, нова кола, нова и по-добре платена работа или нов гардероб. И не е ли вярно също така, че кратко време след като го закупим, той не е достатъчен и трябва да бъде заменен с друг? – на свой ред зададе въпрос Борис.

– Цикълът на материализма винаги завършва с някаква форма на пристрастяване – наблегна на думите си Младен. – Това, което сме мислили, че ще ни освободи, в крайна сметка ни поробва.

– Ако сме в капана на материализма, ние никога не притежаваме неща, те ни притежават, – подкрепи го Борис.

– Би било наистина глупаво, ако трябваше да изживеем живота си, печелейки всички неща, които светът може да предложи и след това да го загубим завинаги. Ако временните неща на този свят ни разделят от вечния Бог на небето, ще бъдем глупаци да прекарате живота си в преследване на материалните неща, – констатира Младен.

Той бе перефразирал стих от Библията, в който се казва:

„Защото какво се ползува човек, ако спечели всичкия свят, а погуби или ощети себе си?“

Какво ли не се появява в пресата?!

Някои реклами надминават всичко възможно, което човек може да измисли, за да привлекат вниманието на хората.

Ето какво съобщение било написано в един тексаски град:

„Четете Библията, за да знаете какво хората трябва да правят. Но също така четете и нашият вестник, за да разберете какво в действително правят….“

Силвия и Доротея стояха пред витрината на книжарницата и преглеждаха рекламираните книги на нея.

– Докато книгата лежи по витрините на книжарниците и лавиците на библиотеките, тя е мъртва, – въздъхна Доротея. – Тя оживява само, когато читателет запрелиства страниците ѝ.

– Тогава всички идеи, знания, герои и събития започват да се движат към хората, – допълни Силвия.

– Това движение прилича на енергия без контакт, – започна да философства Доротея. – Между двата полюса няма светлина и топлина. Но ако изведнъж се съединят, пробудените мисли на читателя започват диалог с писателят, с неговото послание и емоционален свят.

– Никой не знае до кога ще бъде това въздействие и колко дълбоко ще бъде то, – добави Силвия.

– Но ако няма взаимодействие между читателя и книгата …….- поде някак плахо Доротея, – това е много тежка присъда за автора.

– Знаеш ли, че някой  сравняват книгата с посланик, други с разузнавач? – засмя се Силвия.

– Като посланик да, но как може да бъде разузнавач? – недоумяваше Доротея.

– Книгата е като птица , прелита през суровите и недостъпни планини, през обширните морета и океани. Те е навсякъде, където има хора. Пътешества без автора си. След като я напише, той няма власт над нея, – поясни Силвия

– За съжаление българската книга вече не птица, която кръжи в страната и извън нея, – усещаше се тъга в гласа на Доротея. – Няма жажда за знания. Всичко е подчинено на личните сметки и интереси, подхранвано от капитала.

– Погледни с какво се е наводнил книжния ни пазар, – посочи с ръка Силвия витрината на книжарницата. – Вносни книги от страниците, на които лъха на барут и кръв, бандитизъм и наркомания, проституция и порнография. Почти тук всичко ухае на пошлост и е загнило.

– Вървиш сред това духовно бунище, – очите на Доротея се напълниха със сълзи, – и нищо друго не ти остава освен да стискаш зъби от безсилие ….

– Погледни навред, крещящи реклами, търговси фирми, банки на всяка крачка, кафенета, заведения,…. – отчаянието взе връх у Силвия, – а тук по-рано кипеше бурен културен живот, хората се тълпяха по книжарниците за някоя хубава книга….. Няма жажда за знания, само зрелища, дори без хляб.

Нещо сме загубили във вървежа си напред и сме го заменили с нещо по-малко достойно …..

Хората пишещи реклами и подобни текстове владеят нашите умове, нападат мозъка, влизат през очите и ушите и поглъщат духовното ни начало. Те са като досадни мухи, налагащи се на човек на улицата като лозунги, понятия и ценности на живота. Такива ежедневно измъчван портативните си компютри, издигайки бизнеса към следващата планината от нови продукти и марки. Те населяват това информационно пространство, с псевдосъщности, които не съдържат никаква обоснована стойност. Изкушават ни, развращават и ни променят. Преработват ни и ни връщат обратно. Принуждават ни да се движим с ококорени очи в супермаркетите, прилепват ни към екраните, вкарват ни в заеми и кредити, приспивайки ни. Демони с една дума казано.
Ако се вгледаме по на широко, самите писачи на такива реклами са зъбците на консуматорското общество и като креативни хора се различават от обикновените граждани само по спецификата на тяхната работа. Но работата им е на наемник и те също, като всички, трябва да се борят за парчето хляб. И в тази надпревара, нима е нужно да се замисляш за последиците от своите действия! Звучи добре като извинение.
Обществото като саморегулираща се система трябва да развива защитни механизми срещу инфекцията от реклама, както и срещу език спрямо потребителя. Кой ще защитава и ще влезе в битка за него? Отговорът е очевиден. Други творчески, креативни люде и хора на изкуството.
Ето това е, демоничния писач на текстове в целия си блясък: остри уши, безумни очи и светкавиците между пръстите му. Талантливи писатели вече не трябва да си измисли свои собствени светове, в които да потапят четящия. Сега имаме много по-мощни инструменти, покваряващи човешките души – копиратър, бизнес и реклама. Това са трите стълба, на които се опираме днес. Колко дълго ще трябва да чакаме момента, в който терминът „лице“ завинаги ще се превърне в „клиент“, а мозъците ни да бъдат пъхнати в някакви кутии? Кой знае!

Децата са цветята в живота. Нека да се молим за тях.
Скъпи майки, бъдещи майки, мили баби, сега вие не сте просто представители на слабия пол, а мощна сила излъчвща топлина, състрадание, подкрепа и любов!
Всяка от нас може да подари цвете като символ на едно дете, да намери думи в сърцето си и да се моли за децата в Украйна, Израел, …..
За това не са ни нужни, нито пари, нито разрешения. Цветя растат навсякъде, нека те да са символ на децата.
Всяка от нас може да направи чудо, като се помоли за мир в нажежените от военни стълкновения райони.
Погледнете отново се обстрелват мирни домове в Украйна, плачат жени, крещат в уплаха деца……
Отново Израел и Палестина се обстрелват…..
Репортажите от тези огнени места се прекъсват от реклами с полуоблечени тела, рекламирайки поредното чудо на отслабване……
Хората в света са си загубили ума …. те са полудели!
Скъпи жени, не преставайте да се молите, няма по-силна от майината молитва, тя винаги получава исканото.
Нека искрено молещите се за страдащите деца в този свят да станат още повече. Няма чужди деца, всички те  ни принадлежат.
А дали ще успеем да ги опазим, … да им предадем щафетата на мира!
Господи, опази ни от глупостта, неразбирателството и безрасъдността, закриляй цвета на човечеството!