Църковния разкол се дължи на гордост. Но по какъв признак хората се делят на „свети“ и „не свети“, подлежащи на изхвърляне?

Може ли някой да види вътре в нас пороците ни като гордост, злоба, лицемерие, неверие, студенина? Някой може ли да ни направи нравствено химичен анализ?

Ние твърдим, че за бъдем в Църквата Христова, трябва да сме свети.

Но кой може да знае сега, кои са в нея и кои не?

Затова и Господ ни е заръчал: „Не скубете плевелите, за да не изскубете с тях и житото“.

Аз, ти и всички останали сме били плевели, но в даден момент ставаме пшеница.

Представете си, влиза девойка в храма с дълбоко деколте, къса пола, гримирана …. Наоколо започват сплетни и одумвания. Какъв ще бъде резултата за това момиче, зависи от това как ще я посрещнем

Спомням си, че един свещеник споделяше, че дъщеря му е станала атеистка, благодарения на тези клюки и злословия край нея.

Много момичета от света са срещнали Бога, защото е имало кой да ги подкрепи, но и много са напуснали църквата, защото са ги заклеймили преждевременно за „плевели“.

Росица се бе примирила със обстоятелствата. Беше изчезнало и мрачното ѝ настроение. Чувстваше се чиста пред съвестта си.

Бе решила да остане хладнокръвна, каквото и да се случеше.

„Ще бъда спокойна и сдържана, – каза си тя. – За всичко още от самото начало е виновен Запрян. Колко пъти го предупреждавах? Но той не обърна внимание на моите думи. И ето ти сега резултата от това“.

Росица бегло се усмихна:

– Сбогом Хаваи! Дори и на концертите на филхармонията няма да ходя, – изведнъж се усети че говори на глас на диалекта от своя край.

След това Росица се засмя и смело обърна лице към бъдещето.

– Въпреки всичко ще остана лоялна към Запрян. Все пак аз съм му съпруга. Трябва да внимавам да не го нараня с някоя дума. Ще омекотявам упреците на другите като изразявам солидарността си с него. Готова съм на всяка саможертва.

В главата ѝ започнаха да се въртят конкретни планове за издръжка на семейството.

– Първо ще продам бижутата си, – усмихна се тя. – Не, че са много, но на първо време парите ще стигнат за хляб.

Росица не бе от жените, които обичаха да се кичат. Тя можеше да направи още много неща. Въображението ѝ се развихри.

– Мога да отворя малко магазинче за продажба на ръкоделията ми. Или по-добре да отворя малка сладкарница.

Дойде ѝ идея за онези домашни курабийки от пшеничено брашно, които сестра ѝ правеше. Това можеше да се окаже завладяващ и покоряващ специалитет в новото ѝ заведение. Тя непременно ще пише на сестра си да ѝ изпрати рецептата.

Шум от кола на улицата прекъсна мислите ѝ. След малко Запрян се появи на вратата. Той бе радостен, прегърна я и я целуна. Беше блед но бузите му горяха.

– Роси, успяхме, – започна той направо, не можеше да се овладее, – нищо няма да продаваме, – Владо обеща да ни даде пари, докато си стъпим на краката. Никога не съм бил толкова щастлив. Уредих си всички сметки.

Росица гледаше сияещото лице на съпруга си и си мислеше:

„Все още има надежда за Хаваите. И на концерти ще ходя“.

И тя се присъедини към еуфорията на Запрян.

Група британци се насочила към Северния полюс. Те не били изследователи, нито любители на екстремните пътешествия. Просто решили да играят там ръгби.

Тази инициатива не била просто за удоволствие. Целта им била много по-благородна.  Те искали да поставят нов рекорд на Гинес, за да съберат пари за сираци и деца с увреждания в Обединеното кралство и Ирландия.

Като начало трябвало да преодолеят сложния път към мястото, където щели да играят. Тяхната издържливост била изпитана от ледения вятър и температура по-ниска от -30 градуса по Целзий.

След пристигането си, трябвало да маркирате мястото в пълно съответствие със стандартите на световната асоциация по ръгби. И едва след това започнали да играят.

Сред участниците били бившите английски играчи по ръгби Тим Симпсън и Оли Филипс, които в миналото са били световни звезди в този вид спорт. Всеки от тях оглавявал по един отбор. С резултат 17:14 спечелил отборът на Симпсън.

Между другото, това е първата играта на ръгби, която се е провела на Северния полюс.

Хората, които имат цел в живота, имат по-малък риск от смърт и сърдечно-съдови заболявания.

Механизмите на тази асоциация остават неясни, но констатациите показват, че целта може да доведе до по-добри здравни резултати.

Анализите включват данни на повече от 136 хиляди участници от десет проучвания, проведени в САЩ или Япония.

Анализът показа малък риск за смърт на участници, които имат цел в живота. След отчитане на другите фактори, нивото на смъртността е около една пета по-ниско при хора, които са целенасочени.

Необходими са допълнителни проучвания, за да се определи до колко целта в живота може да допринесе за укрепване и задържане на болестта.

Вечерта на 1-ви март 1950 баптистката църква Уест Енд, намираща се в град Беатрис, Небраска, е била напълно унищожена от експлозия. Самият взрив е бил причинен от изтичане на природен газ и в това няма нищо мистериозно.

Тайнствена се явява веригата от събития, които са довели до спасяването на 15 човека. Това наистина е било чудо.

Църковният хор е имал репетиция в 19:20. Всички хористи са много точни, но въпреки всичко тогава закъснели. Не успели дори да влязат в църквата, която се взривила в 19:27.

Ръководителката на хора и нейната дъщеря пианистка планирали да отидат половин час по-рано, но дъщерята заспала и двете жени закъснели.

Пасторът на църквата и жена му се забавили, защото дъщеря им разляла супа върху роклята си.

Други двама от хористите също не могли да дойдат навреме, защото автомобилите им не искали да запалят.

Останалите също били задържани от неща като писане на писма, прослушване на радиоспектакъл, завършване на домашна работа…..

Дори един от хористите, който живеел срещу църквата също закъснял.

В резултат на това всички хористи били спасени.

Едва ли е било случайно съвпадение. Та това се е случило на 15 човека. Явно тук е имало Божия намеса.