Една нощ Бог се яви на Надежда. Тя бе възрастна жена, но такова нещо не ѝ се бе случвало досега. Самата среща много я развълнува и тя въодушевена отиде при свещеника и му каза:

– Бог ми се яви.

Свещеникът не бе сигурен, кой точно е бил гостът, затова посъветва жената:

– Ако Той дойде отново, помоли Го да ти разкаже за моите грехове, които само на Него са известни. Това ще бъде достатъчно доказателство, че ти се е явил Бог, а не някой друг.

Месец по-късно Надежда дойде отново при свещеника и той с очакване на резултата, относно разказаното от нея преди, я попита:

– Бог яви ли ти се отново?

Жената кимна утвърдително.

– Попита ли Го за моите грехове?

– Да, – отговори Надежда.

– И какво ти каза Той?

– Каза ми: „Кажи на свещеника си, че съм забравил греховете му“.

– Действително това е бил Бог, – каза свещеникът.

„Блажени ония, чиито беззакония са простени, Чиито грехове са покрити“.

Милостивият Господ прощава хорските грехове. Затова Той е отговорил на жената така, както би направил това един истински Бог:

– Кажете на свещеника си, че съм забравил греховете му.

Или с други думи казано: „Предайте на свещеника си, че Аз съм му простил“.

„Кой може да прощава грехове, освен един Бог“.

Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.

Времето бе хубаво и лъчезарното слънце се усмихваше на всеки пожелал да се разходи навън. Наталия и Светла се уговориха по телефона да излязат заедно в парка. И двете имаха нужда от почивка и чист въздух.

След около половин час двете приятелки бутаха две детски колички и тихо разговаряха помежду си, движейки се по алеите на близкия парк.

– Докато бутам тази количка, крачките ми са пропилени, – оплака се Наталия.

– Защо смяташ, че ги прахосваш? – озадачена попита Светла.

– Виждаш ли тази електронна звезда на ръката ми, тя се активира, когато задвижвам ръцете си в синхрон с краката си при ходене, – обясни Наталия.

– Но това ходене, при което макар и да не движиш ръцете си, спомага за твоето физически здраве, – обърна ѝ внимание Светла.

– Но аз искам електронната ми звезда да свети, – усмихна се тъжно Наталия.

– Мисля, че разбирам как се чувстваш, – поклати глава съчувствено Светла. – Работа без незабавни резултати обезкуражава, но наградите не идват веднага.

– Не знам, но понякога, когато помагам на някой или съм добра към непознат …..

– Това е добро, – бързо я прекъсна Светла – и съвсем не е безполезно дело. Ние трябва да „не се уморяваме да правим добро, защото своевременно ще пожънем“.

– Трудно е да се прави добро, – каза Наталия, – особено когато не виждаме каква ще бъде „реколтата“.

– Трябва да продължим да правим добро, – подчерта Светла, – защото благословението идва.

Дъждът неочаквано затропа по прозорците. Влагата му освежаваше заспалата земя. На Радой му бе тежко.

Той премисляше случилото се с него през деня и се отчайваше. Обърна се няколко пъти в леглото и въздъхна.

– Голям карък съм, – прошепна обезсърчен Радой в мрака.

Брат му Борил още не бе заспал и го чу. Той се обърна към братлето си и каза:

– Бог не е мъртъв. Твоят живот може да ти изглежда като една незавършена картина, пълна бъркотия, в която липсват множество парчета, но Той не е завършил делото Си в теб!

– От къде да знам, че това е точно така? – раздразнен попита Радой.

– Можеш и да не го виждаш, но Той работи, – започна да го увещава Борил. – Бог не спира да работи върху великолепната картина на твоя живот и тази на любимите ти хора. Само защото не можеш да видиш крайния резултат, не означава, че тя няма да бъде шедьовър.

– Писано е, че Онзи, който е започнал добро дело в мен, ще го завърши, – смотолеви несигурно Радой.

– А това не те ли прави по-сигурен, че Бог все още работи в живота ти? – попита предизвикателно Борил.

– Ами ако Той прекрати или отложи? – несигурност и уплаха се прокраднаха в мислите на Радой.

– Никой и нищо не може да спре Божието благоволение в живота ти! – натърти Борил. – Дори да възприемаш, че всичко е пълна бъркотия, Бог може да използва този хаос и да благослови хората около теб.

– Наистина ли мога да очаквам това от Него?

– И много повече, – усмихна се Борил, –  свръх благоволение, доста благословения и добри вести!

Радой се замисли и нищо не каза.

– Изпълнен ли си с повече надежда, след като вече знаеш, че Бог не е приключил работата Си в живота ти? – попита очакващо Борил.

– Благодарен съм, че е започнал добро дело в живота ми и ще го завърши, – каза вече успокоен Радой. – Много ми се искам с благодатта, която ме дарява, да помагам на другите.

– Имаш възможност още утре да насърчиш някого в живота му, – окуражи го Борил.

Радой още дълго стоя буден, но мислите му бяха ведри, изпълнени с мечти за добри дела.

Тихият ветрец и засмяното слънце напомняха, че пролетта иде. Е, може пак дъжд или малко сняг да завали, но сме пред прага на обновлението на природата, когато всичко заспало в земята ще се събуди и ще тръгне нагоре, търсейки живот и светлина.

Григор отиваше при приятеля си Калоян. Крачейки бързо по алеята в парка той се изненада, когато видя Калоян да идва насреща.

– Вярно е, че закъснях, но можеше да ме почакаш малко, – укори приятелят си Григор.

– Извинявай, не исках да те обидя, но не ме свърташе на едно място, – заоправдава се Калоян. – Затова реших да те пресрещна.

– Да не си научил нещо ново, та толкова си се разбързал? – попита Григор и внимателно се взря в приятеля си.

– Фалшива вест или клюка, това ли си мислиш? – обидено сви устни Калоян. – Това са грозни думи. Не обичам тези съчетания от звукове.

– Колкото и да е странно, това е, което продава в милиони илюстровани и скъпи списания на някоя будка или супермаркет, – каза примирено Григор. – Може би си мислиш, че ти си над тези неща?!

Предизвикателството падна точно на място.

– Е, може да не чета тези списания, – заяви Калоян, – но съм също толкова виновен, колкото и тези, които ги четат, когато се радвам, че предавам човек, който не харесвам или ми допада новината за трудностите през, която преминава.

– Езикът е огън и когато говорим, трябва добре да се замислим какво правим, – натърти Григор.

– Не си ли забелязал, че клюките и разпространяването на фалшиви вести са защитен механизъм за запазване на нашето самочувствие? – усмихна се Калоян. – Те възниква от комплекса за малоценност.

– Фактически ние се изграждаме, като разкъсваме другите?!  – допълни Григор. – И не само с думи, но и когато чуем, че те са се спънали за пореден път, тържествуваме.

– Това е отровен навик, – намръщи се Калоян. – Той отразява нашата несигурност и липса на духовност. Ако всичко това ни карат да се чувстваме по-добре, ние се самозалъгваме.

– „Може ли и прясна вода, и солена вода да текат от една и също отверстие?“ – цитира Григор.

– Ако кладенецът в нас прелива, какъв резултати ще очакваме? – попита Калоян. – Ако чрез нас вместо любов, радост и мир, изведнъж се появят гняв, отмъщение и завист, това ще бъде ужасно и то не само за околните, но и за самите нас.

– Същевременно можем да поднасяме и нещо лъжливо, което не отговаря на истината, – каза Григор. – По този начин заблуждаваме хората.

– По-страшно е, когато сами вярваме в тези лъжи и ги разпространяваме без съмнение, – подчерта Калоян.

– Човек трябва да внимава какво говори, „защото от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш“, – заключи Григор.

Без дърва огънят угасва, без клюки или фалшиви вести кавгите умират.