Актьорът Антъни Хопкинс получил главната роля във филма „Момичето от Петровка“.

В нито една книжарница в Лондон Хопкинс не можал да намери книгата, по която бил написан сценария.

По пътя към в къщи в метрото Антъни видял на една от седалките именно тази книга със забележки в полето.

След половин година на снимачната площадка Хопкинс се запознал с автора на романа, който се оплакал, че е изпратил последния си авторски екземпляр със забележки на режисьора, но той го загубил в метрото.

Елена седеше на стола и мечтаеше. Тя не искаше да се отнася към децата си така, както родителите ѝ бяха постъпвали към нея. Искаше да има син и да го възпита по свой си начин.

Представи си го пораснал, вперил любопитно очи в нея.

– Миличък, ти не си длъжен да ставаш инженер, нито юрист. Това не е важно. Ако искаш да станеш патолог, добре или футболен коментатор, защо не? А може би клоун в някой търговски център? Какво пък, това е отличен избор.

Минаха години и синът на Елена вече бе пораснал и възмъжал. Той е изпотен, плешив клоун с ивици от грим на лицето. Застана пред майка си и каза:

– Мамо, аз съм клоун в търговския център. Ти такъв живот ли искаше за мен? Какво си си мислила, когато ми говореше, че висшето образование не е толкова важно? Какво си искала да постигнеш, когато вместо да уча математика, ме пускаше да играя с момчетата на двора?

– Следвах желанията ти, не исках да те насилвам, – започна да се оправдава Елена. – Ти не обичаше математиката, а искаше да играеш с другите деца.

– Но аз бях дете и не знаех до какво ще доведе това, – погледна  я строго синът ѝ. – Ти ми провали живота – и размаза с ръкава си грима по-лицето.

– Така, – Елена погледна внимателно сина си и продължи, – в света има два типа хора: едни от тях живеят, а други вечно търсят кой им е виновен. Разбираш ли това?

Елена се отказа от този вариант и си представи друга картина. Този път тя започна с наставленията си още от самото начало:
– Не бъди глупак, синко, мисли за бъдещето си. Учи математика, ако не искаш да бъдеш обикновен оператор в някоя централа.

Елена отново си представи сина си пораснал, брадат програмист със сенки под очите.

– Мамо, аз съм програмист в „Google“. Интензивно работя по 12 часа на ден. Нямам семейство. Нима си смятала, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво си искала за мен, когато ме караше да уча математика?

– Исках да получиш добро образование, – каза Елена. – желаех да имаш повече възможности за избор на работа.

– Не ми пука за тези възможности, щом съм нещастен. Гледам клоуните в търговския център и им завиждам. Те изглеждат толкова щастливи. Можех да бъда като тях, но ти …. все повтаряше учи математика, та учи.

Елена смръщи вежди и отново се отказа от тази си фантазия и си представа по друг начин ситуацията.

Тя отново видя сина си малък и му каза:
– Едва ли ще мога да ти дам добър съвет. Аз съм ти майка и ще те обичам винаги. По-добре иди при баща си за съвет, не искам да бъда крайна.

Синът ѝ отново е на тридесет години. Леко понапълнял режисьор с лека меланхолия в очите.

– Мамо, вече съм на тридесет години и през всичките тези години исках да спечеля твоето внимание. Объркан съм. Всичко бих дал, за да разбера какво мислиш за мен. Със своето мълчание, с това, че страниш от мен, ми съсипа живота.

– В света има два вида хора, едни живеят, а други чакат, – каза Елена. – Нима не си разбрал до сега това?

И това не удовлетвори Елена. Тя искаше да бъде идеалната майка, а какво се получи?

Михаил Михайлович Яншин много отговорно се отнасял към всяка, дори и най-малка роля. Той е озвучавал много художествени и мултипликационни филми.

Веднъж трябвало да озвучи една краставица в анимационен филм. За това той дълго се интересувал и искал обяснение от режисьора на филма:

– Каква е тази краставичка?

– Но защо ви е необходимо това?

– Краставица, която се грее на слънцето в градината е съвсем различна от тази сложена в буркан.

При това Яншин изобразил изразително тези две състояния, така че художниците били принудени да направят някои поправки на нарисувания от тях образ.

Впоследствие, ако се е знаело че рисувания герой ще се озвучава от Михаил Яншин, художниците неволно придавали на персонажа черти на артист.

Режисьорът Джон Форд често привличал индианци не само като актьори за неговите уестърни, но и за друга работа.

При снимането на филма „Fort Apache“ за много сцени били нужни определени метеорологични условия.

Форд започнал да плаща на един лекар-навахо, за да му дава точни прогнози за времето.

Няколко дена тези прогнози се сбъдвали, но един ден индианецът казал:

– Не мога повече да предсказвам времето.

Когато Форд го попитал:

– Защо не можеш, какво ти пречи?

Индианецът отговорил:

– Един от актьорите ми взе радиото.

Стивън Спилбърг се е опитал три пъти да постъпи в Училището по кинематография в Университета в Южна Калифорния.

И три пъти получил отказ, заради ниски оценки.

Много години по-късно, когато Спилбърг стана известен режисьор, училището искало да му връчи почетна степен.

Той се съгласил при едно единствено условие.

На почетната дипломата да стои подписа на човека, който три пъти е подписвал отказите за постъпването му в същото учебно заведение.