Степан много се учудваше на това, което правеше Крум. Спираше всеки и му говореше за това, какво Исус е направил за нас хората.

– Вярно е, че като християни трябва да правим това, – мърмореше под носа си Степан, – но той прекалява. Не вижда ли реакцията на хората. Някои дори му се присмиват, а един бабанка насмалко да го ступа.

Степан бе говорел с много по-стари вярващи от църквата и бе споделял опасенията си за действията на Крум, но те го изслушваха, усмихваха се и добавяха:

– Да даде Бог на всеки да имаше неговата ревност. Ако бяха всички като него, нямаше да има на земята човек, който да не е познал Господа.

И все пак Степан не можеше да се помири с това:

– Боже, – говореше си той, – каква ти ревност! Те изобщо не му обръщат внимание и не искат да го слушат. Е, вярно е! Някой откликват, но колко са в сравнение на тези, на които е говорел?!

Степан също разказваше на хората за Христос, но някак си ги избираше.

– На този няма смисъл да му говоря, той едва ли ще ме чуе, – разсъждаваше тихо на глас той. – Виж тази леля може и да чуе нещо…

Самият Степан признаваше пред себе си, че макар и да подбираше хората, понякога и той удряше на камък.

Един ден Крум и Степан вървяха по главната улица. Крум се насочи към един мъж, който не вдъхваше никакво доверие у Степан.

Крум поговори с мъжа. Степан не чу целият им разговор, но видя, че човекът макар и уклончиво се съгласи да посети църквата.

– Какво му говориш толкова? – наежи се Степан. – Не го ли виждаш какъв негодник е? Той е такъв голям грешник!

Крум се засмя:

– Именно за това говорих с него, защото рискувам да не го видя горе на Небето.

Данаил бе малко момче, но се въртеше постоянно около възрастните, слушаше внимателно какво си говорят и се опитваше да разбере чутото. Доста често възприемаше буквално казаното за това, когато цитираше някой, чиято фраза му бе харесала, се получаваха доста комични, възбуждащи смях ситуации.

Един ден Данаил отиде при баща си и му се оплака:

– Татко, боли ме стомаха.

Баща му се засмя, погали го по главата и каза:

– Това е, защото той е празен. Май трябва да сложиш нещо в него ….

Този отговор задоволи малчугана и той отиде да яде. Резултата бе очевиден. След като се нахрани добре, болката изчезна.

Един ден у тях дойде чичо Михаил. Той бе много добър приятел на баща му.

Двамата разговаряха за какво ли не. Накрая Михаил сподели страданието си:

– В последно време много ме боли главата ….

Данаил наостри уши. Скочи пред приятеля на баща си и възторжено, леко намигайки му, каза:

– Аз знам причината за твоята болка.

– Така ли? – учудено завъртя глава чичото.

– Това е така, – Данаил погледна баща си тържествуващо и продължи, – защото тя е празна. Трябва да сложите нещо в нея…

Двамата мъже избухнаха в смях, а Данаил се смути и раздразнен от реакцията им, възмутено добави:

– Татко така ме посъветва, когато му казах, че ме боли корема …. и след като го напълних ми олекна.

Този път по лицата на мъжете пробягна само лека усмивка, а чичо Михаил леко докосна с ръка рамото на момчето и уточни:

– Това е бил добър съвет за твоя случай, но не и отговор на сходно изглеждащи като него.

Данаил засрамено наведе глава и се прибра в стаята си.

Той бе млад едва начеващ композитор. Гладът към одобрението го тласкаше към успеха.

Тази вечер бе изключително вълнуваща за него. Представяха първата му опера в голям театър.

Той се бе мушнал отзад в най-тъмния ъгъл и не наблюдаваше реакцията на хората от музиката му, а следеше с поглед само един човек. Мъжът, който го бе вдъхновявал и изпълвал с желание, да бъде като него. Този човек бе на върха на славата си, музиката му звучеше навсякъде. Хората си я тананикаха по време на работа и в трудното си ежедневие.

За младият композитор нямаше значение дали хората в залата го приветстват или го подиграват. Всичко, което желаеше младият мъж, бе усмивката на одобрение върху лицето на вече къпещия се в слава композитор.

Чие одобрение търсим днес? На родителите? На шефа? Или търсим само своя интерес?

Дали работим и говорим така „не като да угаждаме на човеците, а на Бога, Който изпитва сърцата ни“?

Какво означава да търсим одобрението от Бога?

Това означава да обърнем гръб на аплодисментите и похвалите на околните и да позволим на Божия Дух да ни даде повече от Христос, Който ни възлюби и предаде Себе Си за нас.

Дали се изпълняват превъзходните и съвършени цели на Господа в нас и чрез нас?

Това ще видим, когато един ден застанем пред Него и забележим усмивката на одобрението Му.  Похвалата на Този, Който трябва да бъде най-важен в живота ни.

Нямаше по-добър музикант от него в околността. Става въпрос за Еленко Стефанов, млад обещаващ певец и инструменталист. Самият той умееше да свири на няколко инструмента, а песните му щом се запееха, ставаха хитове.

Един ден Еленко чу, че е дошъл някакъв, който разпънал палатка накрай града и щял да говори за Исус Христос и Неговото изкупително дело за цяла седмица.

Музикантът не се интересуваше от такива неща, но любопитството му не го оставяше намира и той реши да иде, за да види, какво правят там.

– Никой не може да ме промени, – каза си той. – Едва ли такива, като този новодошъл ще ми промият мозъка.

Първата вечер Еленко се върна веднага, щом стигна входа на платката. На следващата вечер, надникна, но не остана. Едва на третата вечер, превъзмогна това, което го дърпаше назад и изслуша една от проповедите на мисионера.

Докато слушаше, Еленко бе изобличен за настоящото си състояние. За първи път той се почувства като грешник.

– Да останали такъв, какъвто съм? – запита се той. – Не, това би било пагубно за мен.

На четвъртата вечер Еленко прие Господ Исус за свои личен Спасител. Неверието му се стопи.

Реакцията от приятелите му и тези, които го познаваха не закъсня:

–  Да не си полудял?!

– И ти ли се върза на тези глупости?

Но Еленко остана непреклонен. Той още по-настървено защитаваше вярата си в Бога.

Един ден при Еленко дойде един от уважаваните и начетени мъже в града. Той започна още от вратата:

– Да не си превъртял? Коренно си се променил, не приличаш на себе си. Вразуми се.

– И да ви обяснявам, едва ли ще ме разберете, – кротко каза Еленко. – За да проумеете, какво точно е станало с мен трябва да се покаете.

Гостът тресна вратата и напусна дома на доскоро известния музикант, но Еленко не се отчая. Той имаше такъв мир в сърцето, който не бе изпитвал до сега. Сега в песните му звучеше радост и надежда.

Тези дни отново се очакваше топло време. За Васко и Пламен нямаше значение дали вали или не. Те растяха в големия град. Когато бе топло, се криеха под сенките, а валеше ли се събираха  по домовете си.

Изсипалият се като из ведро дъжд, задържа двамата приятели в дома на Васко. Пламен бе затихнал и гледаше през прозореца. Васко забеляза, че приятелят му изобщо не го слуша и рязко попита:

– За какво копнее душата ти?

Пламен не реагира.

– Може би мечтаеш да имаш много пари? – продължи настойчиво Васко. – Или ти се иска да поспиш малко повече, тъй като снощи седяхме до късно?

Пламен само леко се усмихна, но остана безмълвен.

– Или жадуваш нещата да стават по твоя начин? – продължи да гадае Васко.

Пламен поклати отрицателно с глава.

– А може би ти се иска да се изразяваш без задръжки? – предположи Васко.

– Какво знаеш ти? – махна с ръка недоволно Пламен.

– Никога няма да изпиташ радостта, определена за твоя живот, докато не решиш за какво жадуваш изобщо, – Васко погледна Пламен, чиято кисела физиономия не предвещаваше нищо добро.

– Е, и? – заяде се Пламен.

– Когато най-накрая започнеш да жадуваш за Божието присъствие и да вършиш нещата по Неговия начин, а не по своя, ще получиш Неговата радост.

Пламен наведе глава и нищо не каза.

– Когато най-накрая разбереш, че твоят живот не е за теб, а е за Господа, – Васко стана още по- настойчив, – тогава ще преживееш радостта, която може да се намери само в Неговото присъствие. Най-съкровени копнежи на душата ти ще бъдат задоволени единствено от Бога.

– Днес се ядосах на Ставри и още ме е яд на него, – призна си най-после Пламен.

– Следващия път, когато ти дойде нещо до гуша и си готов да избухнеш, по-добре изпей песен в прослава на Бога, – посъветва го Васко. – Пренастрой реакциите си от гняв към песен, от невъзможност да се промени ситуацията към поклонение и от раздразнение към хваление. Бог наистина се интересува от това как откликваме на тези ежедневни житейски положения.

– Как да пея, като изобщо не ми се пее? – повиши глас Пламен.

– Това е въпрос на избор, – добродушно отбеляза Васко. – В такива случаи аз предпочитам да пея.

– На мен ми е трудно да го направя, – сподели Пламен, – но следващия път ще опитам.