Жалко бе да гледаш този съд. Той бе толкова красив, но пукнат. Малко момиче със сълзи на очи го бе донесло в грънчарската работилница и с болка бе едва промълвило:

– Можете ли да направите нещо за него.

Грънчарят взе съда, огледа го, погали грозната пукнатина и обеща:

– Не плачи, ще стане дори по-добър.

Момичето едва-едва се усмихна, но повярва на майсторът и си тръгна.

Грънчарят постави съда на рафта, а на другия ден се зае с него. Взе го и го дочупи окончателно. Праха овлажни с вода. Получи се глинена маса. Той дълго се труди над нея, като я мачкаше и преобръщаше с ръце не веднъж. Глината стана мека и податлива при опипване.

Накрая удовлетворен въздъхна и я постави на грънчарското колело.

Под ръцете на майсторът започна да се оформя прекрасен съд, в който нямаше никаква пукнатина или грапавина.

– Все още си слаб, – каза си грънчарят, – а и цветът ти е някак скучен и сив.

Майсторът постави съда в разгорещената пещ, като непрекъснато го държеше под око, контролирайки топлината, която го облъхваше.

Когато вече реши, че е достатъчно, грънчарят извади съда от пещта.

Пламтящият огън бе придал на съда невероятна красота.

Ти и аз сме малки глинени съдове в ръцете на Господа, Чиято трансформиращата сила ни е предназначила за слава.

Тъмнината бе погълнала стаята и само малък лъч от луната се прокрадваше край пердето.

В детската имаше голям рафт изпълнен с играчки. До него в голям кашон бяха събрани онези детски забавления, които не се побираха на лавицата до стената.

Механичните играчки с лъскавите си корпуси се хвалеха:

– Когато бащата на Тошко ни сглоби и пусна, малкия ококори ей такива очи.

– Щом посвикна с шума ни, протягаше ръка и сам натискаше бутоните ни.

– Да но после започна да ви разглобява и разкъсва частите ви, – подсетиха ги други, които бяха наблюдавали яростта на Тошко, който безразборно или едновременно бе натискал няколко бутона, вследствие на което коли, багери, камиони и каква ли не техника замираше.

– Да впечатляващо е, когато си нов, – изпъшка старото проскубано конче, – но попаднеш ли в ръцете на Тошко, нищо не може да те спаси, особено след като ти се насити.

– Радостта на Тошко, като ни види за първи път, е кратковременна, – отбеляза едно мече, което бе загубило пухкавината и едното си ухо.

– Колко много ми се иска, да стана истински, реален и необходим на Тошко, – каза кадифеното зайче, което скоро бе дошло между играчките, – така че да не бъда захвърлено и ненужно.

– Какво значи да си истински и реален? – попита маймунката, останала без опашка и една от лапите си.

– Това означава да станеш любим, – въздъхна мечето.

– Но как може да стане това? – попита с надежда кадифеното зайче.

– О, за това е нужно да се пробуди в детското сърце любов, – обади се стария слон, който бе загубил хобота и формата си.

Този ден бе много важен за Милка и Янко. Те имаха сериозен проблем и бяха решили да намерят отговора му в магазина за детски играчки.

В техния град имаше много места където се продаваха игри и всякакви неща, с които децата да се занимават в свободното си време, но двамата двамата избраха най-големият магазин специализиран само за детски играчки, който се намираше близо до центъра на града.

Когато влязоха в огромната триетажна сграда те дълго разглеждаха разноцветните играчки, които стояха подредени по рафтовете, висяха от тавана или бяха разхвърляни в безпорядък на поставки, пейки или върху специални килимчета за това.

Какво ли нямаше в този магазин?! Кукли, които плачеха и се смееха, миниатюрни кухни, където можеше да се приготви миниатюрна пица, разположени в малки къщички……

Милка и Янко дълго обикаляха, повдигаха една или друга играчка, като се питаха:

– Какво ще кажеш за това?

Но после и двамата стигаха до заключението, че не е подходящо и няма да може да изпълни тяхната цел.

Накрая приближиха до една от продавачките, красива млада жена с приветлива усмивка, готова да помогне на всеки в избора му на играчки.

– Не знам от къде да започна и как да ви обясня, – започна малко нерешително Милка. – Ние имаме малко момиченце, но през деня не сме в къщи, а често се случва да отсъстваме и вечер.

– Нашата малка дъщеря изобщо не се усмихва, – добави Янко.

– Нашето желание е да ѝ купим някаква играчка, за да я направим щастлива, – обади се отново Милка.- Бихме искали нещо да я забавлява и развеселява, когато не сме у дома.

Продавачката изгледа внимателно младото семейство, усмихна се и каза с болка, и тъга:

– За съжаление родители не продаваме.

След като сте решили да имате дете, вие поемате сериозна отговорност спрямо него. То се ражда и става част от семейството ви. Детето очаква не само да се задоволяват основните му нужди от храна, дрехи и играчки, то очаква вашето внимание и любов.

Вечерта бе прегърнала смълчаното селище, което бе потънало в дълбок сън. В мрака луната любопитно надничаше зад облаците, искайки да разбере, какво ли правят зад онзи или другия все още светещи прозорци на домовете.

Една тухла и парче восък лежеха един до друг на дългия дървен рафт. Восъкът огледа съседа си и попита:

– Кажи ми тухло, защо си толкова твърда?

– Не винаги съм била такава, – усмихна се тухлата със загрубелия си глас. – Аз заедно с моите братя и сестри бяхме направени от мека глина, но когато преминахме през пещта, нагорещена от силния огън, ние станахме корави и твърди.

– И аз бих искал да стана като теб полезен на хората, – изказа желанието си с болка в гласа парчето восък.

Сутринта стопанката накладе огнището. Изведнъж восъкът си спомни, какво тухлата му бе разказала вечерта.

– Тя спомена, че е станала твърда, когато е преминала през огън, – каза си парчето восък.

То се премести на самият  ръб на рафта и се претърколи към пещта.

– Ау, колко е горещо, – извика восъкът, но никой не го чу.

В стаята влезе собственикът на дома. Той бе майстор на кукли.

Когато видя омекналия восък пред пещта възкликна:

– Това е забележително! От този восък ще направя нова кукла.

Той пое размекналото се тяло. Изтегли един вирнат и непокорен нос, вдлъбна устата оформяйки ѝ усмивка до ушите, а накрая закръгли две хитри очи. Който и да погледнеше куклата, не можеше да не се усмихне.

Колко радост донесе на децата тази играчка?!

Всеки, който поиска, може да стане полезен. А наградата на такива е голяма, защото те са желаели доброто на другите, без да искат отплата.

Заваля сняг, но не беше студено. Снежинките бяха толкова малки, че едва се забелязваха, но земята постепенно се покриваше с бяла пелена.

Елена подкани сина си:

– Зарко, облечи се бързо, ще ходим до магазина на бай Михо.

Момчето подскочи от радост и отиде в стаята, за да се вземе палтото и шапката си. Зарко много обичаше бай Михо, защото всеки път му подаряваше по нещо, я бонбони, я вафла, а един път му даде и шоколад.

Магазинерът бе любезен човек и с радост срещна Елена и малкия ѝ син.

– О, здравей, Зарко! Хубава сняг ще натрупа, ще изкараш пак шейната.

След като Елена напазарува, бай Михо свали от рафта един голям буркан с бонбони и подкани момчето:

– Бръкни и се вземи. И не само един или два, а колкото ти хване шепата.

Зарко се сви до майка си и не бръкна в буркана. Тогава бай Миха напъха ръката си в буркана, загреба с шепата си бонбони и ги подаде на момчето.

Когато излязоха от магазина Елена попита сина си:

– Защо не си взе сам, човекът те покани любезно?

Зарко погледна майка си и каза:

– Виж моята ръка колко е малка, а неговата е къде по-голяма от моята.

Майка му вдигна рамене недоумяващо:

– И какво от това?

– Той може да загребе много повече от мен, – каза тържествуващо Зарко.

Майка му само въздъхна и нищо не каза.

Ръцете на Исус са по-големи от нашите и могат да ни дадат много повече, отколкото бихме могли и да си помислим.