Баба Стефана влезе в кухнята, повдигна вежди и каза на Ема и майка ѝ:

– Какъв е този шум, който вдигате?

Но когато видя капака на тенджерата на пода, покрит с теракота и шала, който Ема бе свалила от очите си, разбра какво става. Двете бяха експериментирали, за да разберат дали слухът на Ема се е възвърнал.

Трите стояха смутени и се гледаха мълчаливо. Ема бързо излезе от стаята.

– Губиш си времето,  Ана, – каза баба Стефана. – Ако наистина искаш да и помогнеш, накарай Ема да се събуе боса. Дай ѝ възможност да усети вибрациите по стъпалата си.

Ана много уважаваше старата жена, все пак тя ѝ беше майка, но не винаги бе съгласна с нея.

– По-добре я изпрати с специално училище за нея, – продължи баба Стефана. – На двадесет километра от тук има такова. До там има редовен превоз, лесно ще я водим и прибираме у дома. Това училище е на повече от четвърт век, има богат опит.

Ана въздъхна, но нищо не каза.

– И на мен ще ми бъде тежко като замине, – каза с мъка баба Стефана, – но тя трябва да се научи да чете и пише. Там ще я обучат на езика на жестовете. Вече използва ръцете и цялото си тяло, когато разговаря с нас. Тя учи бързо, знаеш, че има доста пъргав им.

Баба Стефана постави ръка на рамото на Ана и с омекнал глас каза:

– Приеми я такава, каквато е. Престани да се самообвиняваш. За това, че Ема се разболя и изгуби слуха си, нямаш вина. Каквото и да опитваш, дори много силно да го желаеш, не можеш да върнеш слуха на детето.

Ана тресна капака на масата и започна да мачка шала в ръцете си.

„Аз сам ще я обучавам и ще реша къде да я изпратя, – мислеше упорито Ана. – Само аз съм виновна за нейното оглушаване, за това ще направя всичко, за да си върне поне част от слуха“.

Людмил вървеше напред и си проправяше път сред тълпата. Изведнъж някой извика. До стената на гарата стоеше девойка и плачеше.

Приближиха се две състрадателни жени и се опитаха да я утешат. Пътници натоварени с куфари и чанти се спряха любопитни, извиха глави, за да разберат какво става.

Людмил решително се обърна, извини се на някой, когото неволно блъсна и бързо стигна до девойката, която държеше куфар и раница в ръцете си.

– Какво  стана? Защо плачеш? – попита я Людмил.

– Тук дойдох да се явя на изпит, а сега се прибирам в къщи, но на гарата някой ми открадна портмонето с билета и всичките ми пари, – хлипайки обясни момичето.

Людмил се обърна към събралите се. Свали шапката си, сложи в нея няколко банкноти и каза:

– Граждани, нека да помогнем на това момиче!

Селянка бръкна в пазвата си, развърза кърпичката си, извади няколко монети от нея и ги пусна в шапката. Мъже вадеха от джобовете си и кой монети, кой банкноти, всеки слагаше според възможностите си. Шапката бързо се напълни.

Момичето гледаше изненадано хората и вече не плачеше. Тя се много стесняваше. Никой до сега не бе ѝ обръщал такова внимание.

И този непознат мъж, който се бе заел още от началото да ѝ помага, когато тя бе отчаяна и безпомощна. Сама там на гарата, тя не знаеше какво да прави. Към кого да се обърне, като никой не познаваше?

Девойката започна да вика:

– Достатъчно, вече има пари, за да си платя билета.

Людмил се усмихна:

– Още малко. Нали по пътя трябва нещо да хапнеш.

След това той ѝ даде събраните пари. Взе раницата на рамото си, вдигна куфара и ѝ каза:

– Трябва да тичаме. Влакът скоро ще тръгне.

Жител на Индия, чиито ръце били отрязано от дъскорезна машина, станал звезда на местният отбор по крикет за хора с ограничени възможности.

26 годишният Амир Хусейн Лон държи бухалката между врата и рамото си, а краката си използва, за да регулира силата и ъгъла на удара.

„Крикетът е моя страст. В началото ми беше много трудно. Преди няколко години дори трудно се хранех сам“, – казва спортистът.

Семейството на Лон е продало цялото си имущество, за да заплати лечението и възстановяването му.

Сега Амир се надява да спечели пари чрез спорта и да играе в националния отбор на страната.

Навярно и на вас ви се иска често някой да ви прегърне, да ви потупа по рамото и да ви каже:

– Всичко ще бъде наред. Успокой се!

За такъв момент дизайнер е направил нещо действително полезно – кресло, което може да те прегърне и в което можеш да се гушнеш.

Уверена съм, че с това кресло хората няма да можеш да замениш, но такава мебел може да помогне човек поне малко  да не се чувства толкова самотен.

Освен това креслото е меко, пухкаво и многофункционално, но основната му привлекателност е прегръдката.

Гриша бе много буен и непокорен. Вечно се забъркваше в неприятности. Майка му Татяна бе богобоязлива жена и често се молеше за децата си, но най-вече за своя непослушен и неудържим Гриша.

Той често я потупваше по рамото и казваше:

– Не бой се за мен, мамо. Нали Бог ме пази.

– Той те пази, но ти е дал и разум, – поучаваше го майка му.

Веднъж Григор бе качил в колата си трима свои приятели и сестра си. Когато Татяна ги видя, че тръгват, помаха им с ръка, но стомах ѝ се сви на топка и тя прошепна:

– Боже, пази ги.

След това устните ѝ продължиха да изричат безмълвна молитва.

Асфалта бе мокър след дъжда. Компанията в колата на Гриша звънко се смееше и веселеше.

На един остър завой колата занесе. Григор успя да я овладее, но в тяхното платно изскочи насреща им голям камион. Ударът беше неизбежен. Колата се разцепи на две, а двигателят ѝ отхвърча настрани.

Когато всичко свърши, младежите успяха да излязат от останките на автомобила. Огледаха се. Имаха малки драскотини, но бяха живи и здрави.

Полицаят, който дойде по-късно на мястото на катастрофата възкликна:

– 20 години работя в полицията, много катастрофи съм видял, но такава страшна като тази…. след като видях останките на колата, очаквах да видя четири трупа…… Младежи не знам какво ви е спасило, но виждам, че всички сте здрави и невредими.

Елена сестрата на Григор наведе глава и промълви:
– Навярно мама се е молила за нас.

След това се обърна към полицая и високо каза:

– Божията любов ни е спасила. Милостта на Господа е голяма.

Трите момчета заедно с Григор извикаха в един глас:

– Слава на Бога.

Полицаят ги погледна учудено, но нищо не можеше да каже. Фактите красноречиво говореха. Младежите бяха останали невредими.