Камен приличаше на натежало буре. Снегът под мечешките му стъпки скриптеше.

Брат му Радой бе негова пълна противоположност. Мязаше на окастрен дъб. Той бе пристегнал цървулите си, в които бе прибрал опримчените си навуща със засукани в тях шаячни гащи. Когато минаваше през снега, сякаш прекосяваше река.

– Бате, – каза Радой, – този сняг ще даде сила на лозята. Хайде да удвоим родитбата, като ги отрежем на три четири очи.

– Не бива да ги пришпорваме, – Камен потупа по рамото брат си. – В противен случай през следващата година ще искат да си починат. Помниш ли какво ни казваше дядо Лозан? Лозето е като добиче, човек не трябва да му дава зор. Всичко трябва да е с мярка, да има за теб и за продан.

– Май, че си прав, – съгласи се Радой. – Ето ябълката айвания дето расте на двора е от семка и расте на воля, но една година ако даде плод, на другата може и да няма.

– Това дърво само се нагажда, – поясни Камен. – Тъй едно време са се приспособявали дивите лози в гората. Растение ли е или животно, оставено само на себе си, подивява. Добрия стопанин знае какво да окастри или прибави към него, за да го опитоми. За всичко трябва да има мярка.

Днес бе празника на лозаря. Празник, който не се тачеше другаде така. Камен от време на време потупваше с извития си нож широките си гащи. Радой пък преместваше своя малък сърп от ръка на ръка, като наместваше презрамките на тежката си чанта.

Двамата братя вървяха и мълчаха.

Камен машинално поглаждаше мустаците си, а Радой обираше от голобрадото си лице зиморничавия хлад. И двамата с нетърпение очакваха веселбата на площада, където въпреки студа щяха да се вият буйни хора.

В края на ливадата пръв излезе Калчо. Той заби косата си в земята. След него бяха Пламен и Станко. Първан остави косата си легнала. Баща му като видя това му извика:

– Първане, края на косата не е заострен от липса на работа.

– Ох, забравих – и Първан изправи косата си до останалите.

– Който се пореже на коса или сърп, лошо му се пише, – въздъхна дълбоко Калчо. – Такава рана е дълбока и трудно зараства.

Към косачите приближи елегантно облечен мъж.

– Бог да ви помага, – поздрави ги Гроздан, изтупан в костюм и риза с отворена яка.

– Дал Бог добро, – отвърнаха косачите.

– Като идвах насам, – засмя се Гроздан, – жените ми рекоха, че нямате коса за мен.

– Ето вземи моята, – подаде косата си Пламен.

– Само, че косата  си иска и майстора, – подметна Калчо.

– Я да опитам, – закани се Гроздан.

Той взе косата и отиде до неокосеното. Замахна, но откос не се получи. Гроздан изненадано погледна косата в ръцете си.

– Със сила не става, – бащински го потупа по рамото Калчо. – Не замахвай, а натискай петата на косата, тревата е слаба долу, при корена. Удариш ли нагоре, тя се съпротивлява.

– Разбрах! – засрамено наведе глава Гроздан.  – Дори и да имахте излишна коса, нямаше да мога да ви помогна. Калчо е прав, косата си иска майстора.

Мъжете съчувствено се засмяха. Градското си градско, липсват му умения и опит.

– Тревата още не е нацъфтяла, а вие я косите, – поиска да се покаже за знаещ Гроздан.

– Трева се коси малко преди да цъфне, – реагира Калчо. – Бащата на Пламен ни извеждаше като малки по това време на ливадата. Късаше избуялата трева, мачкаше я, миришеше я, дъвчеше я и накрая казваше: „Утре ще косим. Цъфне  ли, соковете се губят, стеблата стават груби, губи се приятни дъх на сеното и животните не искат да го ядат“.

– Следователно и за коситбата, човек трябва да ума усет, кога да я започне, – замислено каза Гроздан.

– За коситба, жътва, копане, ….. трябва да знаеш точно кога са необходими, – допълни Станко.

– Ако си навлязъл навътре в стопанската работа, ти знаеш вече какво иска тя, – намеси се Калчо.

– Практиката на какво ли не ни учи, – каза философски Гроздан. – Някога обработвали кожите с дъбители, по-късно с дъб, смърч, върба, смрадлика, а сега вече химията си казва думата там.

Мъжете вдигнаха рамене, нали Гроздан се изучи в града, той по ги знае тези неща. След това отново хванаха косите и започнаха пак да повалят избуялата трева.

По-бурен от този ден едва ли някой е виждал. Светкавици раздираха небето. Обилен дъжд бе придружен от много силен вятър.

Днес Василев бе казал:

– Днес ни предстои още един прекрасен ден.

По-късно Михайлов срещна Василев и се пошегува:

– И ти на това казваш прекрасен ден?!

Василев сложи ръка върху рамото на Михайлов и отговори:

– Можете да ми се присмивате колкото искате, но по време на войната бях пилот на бомбардировач. Още в самото начало на военните действия моят самолет бе свален….

– Но вие сте още жив, – възкликна Михайлов.

– Да, оживях, но попаднах в плен. Останалото време от войната прекарах в затвора.

– Съжалявам, – съчувствено каза Михайлов.

– Още тогава реших, – продължи Василев, – че като се прибера, няма да позволя на никого и нищо да разваля деня ми. За това всеки ден на земята е прекрасен.

Михайлов сериозно се замисли над думите на Василев:

„До сега не съм осъзнавал, че когато ни връхлитат житейски бури, нямаме представа, че имаме мир, защото живеем в Божията любов“.

– Колко често забравяме благословенията, с които Бог ни дарява, а се взираме в трудностите, – каза Василев сякаш беше прочел мислите на колегата си.

– Да, – съгласи се Михайлов, – забравяме да възлагаме надеждите си на Него.

По-късно, когато Михайлов го сполетяваха житейски бури, той си спомняше думите на стария ветеран и благодареше на Бога, че винаги е до него, за да го спаси от бурята.

Бурите идват и си отиват, но Божията любов никога не отпада.

Леля Веска доброволно бе поела ангажимента да се грижи за градинката пред църквата. И това съвсем не беше случайно.

Тя внимателно наблюдаваше хората, които минаваха от там. Веднага усещаше дали някой е весел или тъжен.

Когато виждаше, че човек е мрачен, унил, загрижен или обезсърчен си казваше:

„Каква ли болка и мъка го гнетят?“

А след това тя навеждаше глава над цветята, за които се грижеше и тихо шепнеше:

– Боже, отнеми товара му и му дай Твоят мир. Погрижи се за него и не го оставяй в бедата му. Дай му изходен път…. Амин“.

Веднъж в църквата влезе един господин. Той бе добре облечен, може да се каже дори много луксозно, сякаш беше слязъл от кориците на някое списание. Уплашено се оглеждаше и не знаеше към кого да се обърне.

До него се приближи Петър и го попита:

– Господине, мога ли с нещо да ви помогна?

– Не знам как да ви обясня, – започна смутено мъжът. – цяла седмица работата ми, бизнеса, всичко се обърка. Бях много отчаян. Бях решил да сложа край на живота си …. и изведнъж минах край вашата църква ….. и сякаш някой помете болката и мъката ми, светъл лъч заигра пред очите ми и аз се обнадеждих.

– Как мислите, кой се е намесил в живота ви? – попита Петър.

– Знаете ли? – започна неуверено мъжът. – Аз съм атеист и не вярвам в Бога. Но това, което преживях …… преобърна живота ми……

– И сега смятате ли, че има Бог? – погледна го изпитателно Петър.

– По-рано си казвах, че има някаква сила, но…..

– Но?

– Влязох в църквата, за да разбера истината, – каза по-уверено мъжът.

– Заповядайте, седнете, – покани го Петър. – След малко пастирът ни ще говори по Библията, може би тогава ще ви се изяснят някои неща.

– Да, благодаря, – каза мъжът, – ще слушам внимателно.

Когато пастирът застана на амвона, поздрави и започна да говори.

– В последно време забелязвам, че молитвеният живот на християните в нашата църква е станал рутинен. Молим се за едни и същи приятели, роднини и лични нужди. Тези дни забелязах леля Веска навела глава над цветята и се моли. Помислих си: „Колко грижовна е тази жена, дори за цветята се моли“.

Приближих я и ѝ казах:

„Бог се грижи за тях, не се тревожи!“

„Аз не за цветята, – каза тя смутено.“

„А за кого?“

„Вижте колко хора минават от тук. Някои са весели, но повечето са унили, тъжни и нещастни ….. И аз се моля Бог да ги освободи от товара им и да им даде изходен път“.

Постъпката на тази жена ме вдъхнови. И реших да се моля за някой човек, дори да него познавам. За него може да съм прочел във вестника или просто да съм го срещнал на улицата. Така повече хора ще почувстват Божието присъствие в живота си…..

След като свърши службата мъжът, който бе говорил с Петър преди това, дойде до него, потупа го рамото и каза:

– Разбрах! Благодаря, че ме поканихте. Пак ще дойда.

В магазина бе пълно с хора. О, нима може да не е така, щом докараха нова стока?! Въпреки навалицата, когато Мирослав Никодимов влезе в магазина млад мъж привлече вниманието му.

Той беше от друга раса. Имаше особена прическа. Облеклото му беше доста странно. Някак не пасваше на обстановката в този магазин.

Никодимов натовари покупките в количката и се насочи към касата. Изведнъж, той почувства нечия ръка на рамото си.

Обърна се и видя същият млад мъж. Трепна от изненада. Младежът му подаде портмонето му и се извини:

– Съжалявам, че ви стреснах, но мисля, че това е ваше.

– Дори не съм забелязал, кога съм го изпуснал, – каза Никодимов. – Благодаря ви.

Мирослав се засрами за начина, по който бе преценил този млад човек. Той бе по професия учител и бе обучавал ученици от различни националности.

„Знам, че е глупаво да си правя преценка по външния вид на човека, но ето направих го. Колко е хубаво, че Бог не ни оценява по това как изглеждаме“ – помисли си Никодимов.

Мирослав наведе глава и тихо прошепна, едва доловимо с устни:

– Боже, помогни ми да не правя повече такива прибързани оценки и нека да виждам най-доброто във всеки човек. Не искам да съдя за никого по външния му вид.

Да, Бог наистина не гледа на лице, защото Той знае какво има в сърцето на човека, преди някой да Му е казал това.