Димо бе огорчен. Не можеше да се съгласи с това, което бе направил приятеля му спрямо него.

– Да не прощаваш, това си е жив капан, – говореше дядо му, който беше запознат със случая. – Искаш справедливост, а всъщност задържаш болката, от която желаеш да избягаш.

– Но, дядо, ти не разбираш, …. – роптаеше Димо.

– Задържането на горчивината може да ти се струва правилно за момента, но тя бавно втвърдява сърцето ти и помрачава мира ти.

– Е, да кажа, че не е било ли? Да забравя и да се преструвам, че не ме е боляло? – попита гневно Димо.

– Става въпрос за избор на свобода пред негодуванието, – отбеляза дядото. – Когато прощаваш не освобождаваш приятелят от отговорност, а себе си. Просто отказваш, това, което някой ти е направил, да те определя.

Димо само повдигна рамене, но не каза нищо, а дядо му продължи:

– Да простиш означава да проявиш благодат, дори когато не е поискана. Проявяваш милост, въпреки че не желаеш да я даваш. Това не е слабост, но е мощно.

– Добре де, – уклончиво се съгласи Димо, – ще кажа, че му прощавам, но ….

Дядо му се усмихна:

– Не става въпрос как ще реагираш в случая, а за това как избираш да живееш след това.

Димо все още не бе убеден, че трябва да направи така. Дядо му го разбираше. Той не веднъж е изпадал в подобно положение, за това реши да го насърчи:

– Горещината расте тихо и се разпространява бързо. Тя не само засяга връзката ти с този човек, но може да прелее в други части от живота ти. Но когато простиш, започва изцелението. Така създаваш място за радост, мир и свобода и им позволяваш да се завърнат.

– Той трябва да ми се извини, – настоя Димо.

– Не чакай извинение, за да освободиш приятеля си. Избери благодатта, заради себе си и него, – дядото потупа внука си по рамото. – Трудно е, но винаги води до свобода.

Михаил възторжено ръкомахаше:

– Кой не иска да види чудеса, мощни отговори, вяра, която премества планини и молитви, които разтърсват небесата?

– Не се горещи толкова, – поспря го Спас. – нека бъдем честни. Всички искаме „изпълнен с огън“ християнски живот, пълен с помазание и власт, но има нещо,което пропускаме.

– И какво е то? – Михаил повдигна вежди.

– Цялата тази сила има скрит корен, който се нарича посвещение, – бе отговорът.

– И все пак, – Михаил леко наклони глава напред, – посвещението не е наказание, а подготовка.

– Подобно е на тренировка в някой вид спорт, – усмихна се Спас, – никой не обича да се поти, но всеки иска медала. За това светостта е нашето духовно обучение. И забележи, без него помазанието е само показност.

Михаил само повдигна раменете си.

– Видът молитва, – продължи продължи Спас, – която задвижва небесата,
не зависи от това колко силно викаш, а от това колко е съобразен животът ти с Божието сърце.

– А истинската власт, – наблегна Михаил, – не се измерва в децибели, а във вярност.

– Какво ще кажеш за дяволът? – Спас предизвика Михаил към размисъл.

– Той не се страхува от изискани думи или цитати от Библията. Страх го е от вярващия, който ходи в ежедневно послушание, макар и тихо, но с убеждение, – плесна с ръце Михаил.

– Искаш ли живот, който дава плодове? – попита Спас.

– Че кой не иска? – отговори с въпрос Михаил.

– Тогава работи върху корена. – посъветва го Спас. – Освободи се от това, което охлажда духа ти. Храни страстта си към Исус, с малки ежедневни избори. Защото Божията сила се проявява на осветена земя и това съвсем не случайно.

Дамян въздъхна тежко:

– Трудно ми е да постя. Все трябва да се откажа от нещо.

– А какво ще стане ако промениш гледната си точка? – попита го Павлин.

– Как да я променя? – недоумяващо го погледна Дамян.

– Виж какво печелиш от поста, не се фокусирай върху това, от което се отказваш, – посъветва го Павлин.

– Какво печеля от едно лишение? – сбърчи нос Дамян.

– Времето прекарано с Бог е невероятен дар в живота ни. Приятелството, мъдростта, тишината, спокойствието и мирът са само част от многото ползи да познаваме Бог.

– Лесно е да се каже, – поклати глава Дамян.

– Бог обещава да ни срещне, когато решим да се приближим до Него. Светият Дух ни утешава. Той е наш защитник и водач, – поясни Павлин.

Дамян само повдигна рамене.

– Животът е по-добър с повече Бог в него, – усмихна се Павлин.

Диана пак се оплакваше на приятелката си Румяна:

– Непрекъснато съм заета.

– Но не винаги ефективно, – повдигна вежди Румяна. – Заетостта не е равносилна на плодовитост.

– За каква ефективност говориш?! – сбърчи нос Диана. – Списъкът никога не свършва: готвене, пране, чистене, работа в градината, а имам задължение и навън от дома.

– А тези неща съобразени ли са с това, което е важно за Бог, за теб през този сезон? – попита Румяна.

– Искаш да кажеш, кое е най-важното за мен и да го слагам на първо място? – Диана скръсти ръце пред гърдите си предизвикателно.

– Ако запълниш деня си със спешни, но маловажни неща, няма да остане място за това, което наистина носи живот, – повдигна рамене Румяна.

– Може би си права, – Диана не бе вече предизвикателна. – Не трябва да се впечатлявам от натоварения си график. Нужно е да дам приоритет на това, което наистина е важно за мен и моето семейство.

– Да, – съгласи се Румяна. – Кажи „не“ на шума и „да“ на това, което е в съответстващо с Божията воля в живота ти.

Ема много обичаше учителката си по английски.

– Какво толкова ѝ харесвате? – попита я майка ѝ.

– В часовете ѝ, тя ни черпи с бисквитки. Винаги има игри и оцветяване на рисунки, с които се илюстрира урока. Всички очакваме с нетърпение нейните часове. Тя ни учи не само на английски, но съживяваше обстановката, – отговори Ема.

– Ясно, – усмихна се майката, – тя ви добавя стойност.

– Каква стойност? Нищо не разбирам, – повдигна рамене Ема.

– Тя е учителка и за да повиши нивото си на ефективност, добавя стойност на учениците си, – опита се да обясни майката.

Ема смръщи вежди неразбиращо.

– Това означава, че във всичко, което прави, тя подобрява живота на тези около нея, – уточни майката.

А след това прибави:

– Ема, добави стойност към дома си, приятелите си, бъдещите си деца и общността, в която живееш! Направи живота на някого по-добър, само като присъстваш.