Празник е. И навред ще чуеш познатият възглас:

– Христос возкресе!

И отговорът не се забавя, а звучи мощно и тържествено:

– Воистина воскресе!

Димитър бе навел глава и разсъждаваше на глас:

– Тогава защо живеем така, сякаш костите му са още в гроба? Страхуваме се и треперим за бъдещето си. Сякаш се съмняваме в Божите обещания.

Веднъж Румен, негов стар приятел, го бе попитал:

– Защо камъкът бе отместен от гроба на Исус? За да може Христос да излезе от там?

Тогава Димитър бе повдигнал само рамене. Не бе се замисля за това.

– Камъкът бе отместен, за да могат жените да надникнат. За това всеки ден се връщай към този празен гроб отново и отново. И започни да осъзнаваш, че Исус ще отвали всеки камък от живота ти, защото Той възкръсна и е жив.

– Да, гробът е празен, – бе се съгласил Димитър. – Там няма нищо.

– Но в крайна сметка откриваш в него всичко, което търсиш, – бе се засмял Румен.

Димитър го бе изгледал малко изненадано.

– Ако търсиш мир поради виновна съвест, – бе продължил приятелят му, – не се опитвай да го получиш със собствени усилия. Христос ни дава мир, който светът не може да ни даде. Ако търсиш удовлетворение в живота, разбери, в Исус имаш всичко и повече дори.

– Да, – потръпна Димитър от спомена, – отговорът на всеки проблем е в празният гроб на Исус.

Това бе един добре подреден дом, но в него нямаше мир. Причините бяха основно две.

Стопанката на дома Наталия Василева обичаше да чисти и подрежда, но не я карайте да готви. Това за нея бе най-омразното нещо.

Бедата бе в това, че Милен обичаше да си похапва и то не каква да е храна, а домашно приготвена. Той често се мръщеше, когато на масата му се сервираше полуфабрикат или нещо претоплено, взето на готово от магазина.

Да, но и Милен си имаше своите кусури. Крушката в мазето няма да светне от само себе си. Едното чекмедже на кухненския диван скоро щеше да се разпадне. Вратата на гардероба бе провиснала и Наталия, за да може да я затваря, бе положила няколко книги под нея …..

Когато припомняше на Милен за неразбориите, гласът на съпругата му звучеше рязко и недоволно:

– Вратата …. крана в банята, ….. казанчето в тоалетната, ….

Милен си правеше оглушки или махаше с ръка и тържествено обещаваше:

– Утре ще се заема с това.

Но това утре така и не идваше.

Една вечер Милен забеляза, че жена му се мотае в хола с прахосмукачката и изобщо не приближава към кухнята. Не се стърпя и я попита:

– Какво ще вечеряме тази вечер?

Така искаше да ѝ подскаже, че е време да приготвя вечерята.

Жена му го изгледа войнствено и каза:

– Приемам с вяра, че вечерята вече съществува! Ти съмняваш ли се в това?!

Милен повдигна рамене, но в очите му явно се четеше недоверие.

– Е, щом е така, – тропна гневно с крак Наталия, – без отлагане трябва да постим за твоята вяра.

Днес едни са цинично безгрижни, а други яростно обвиняващи. За много хора няма значение каква е властта и от кого ще се упражнява тя.

В кръчмата обикновено  беше шумно, но днес само една – две маси бяха заети.

Бай Матьо, отскоро си бе оправил положението. Причисляваха го към „много имащите“. Днес той седеше на една маса с Трифон и  двамата бистриха политиката.

– Държавата ни ей тъй ще си погине, – отбеляза загрижено бай Матьо.

– Като свърши голяма работа, – с безразличие откликна Трифон, – Какво толкова? Който и да дойде и на него ще плащам данъците си.

– Знаеш ли приказката за кьоравия стопанин? – тупна с длан по коляното си бай Матьо и се засмя.

– Не се сещам за тая, – почеса се по главата Трифон. – Я ми я кажи.

Бай Матьо се настани по-удобно на стола и започна да разказва:

– Един човек кьорав с едното око си закупил нива. Отишъл да я види. Турил ръце на кръста и попитал нивата: „Познаваш ли кой е сега господарят ти?“ “ Как да го не зная? – отговорила нивата. – Ти си 120-я стопанин и отгоре на всичко си с едно око“.

– Е, нищо не разбрах, – повдигна рамене и изкриви устата си Трифон.

– Ти си млад човек, – започна да го наставлява бай Матьо, – учи се да слушаш и разумяваш.

– Добре де, какво искаш да ми кажеш? – попита Трифон.

– Земята господар няма, – наблегна бай Матьо. – Днес е моя, утре може да е и твоя. Та, който я притежава, той взима всичко от нея.

– Е, па …., – Трифон нахлупи каскета си и стана да си върви.

“ Такъв ли е народът ни? – помисли си бай Матьо като гледаше след младия мъж, който напускаше кръчмата. – Нима трябва да се примирява с всичко, което дойде на главата му. Ей го, на тоя изобщо му не пука, кой ще го ограбва и изтребва“.

След като подреди сам масата, Павел Тенев покани любезно и с много внимание гостенката си, русокосата Даря:

– Каня те на една скромна вечеря. Вярвам, че ще ти харесат ястията. Ако все пак нещо не одобриш, имай милост към мен, с готвене се занимавам отскоро. Иначе в кухнята изобщо не влизах, бях предоставил всичко на Елена.

Двамата пристъпиха към масата и между хапките се завърза непринуден разговор. За какво ли не си говореха, но и двамата по негласно споразумение не засягаха болезнените теми.

Приключиха с храненето и преминаха веднага към кафето. Изведнъж дойде момент, в който думите замряха. В настъпилата тишина от вън се чуваше невъобразим шум от купонясващи  младежи.

Неочаквано Даря тръсна глава и каза:

– Отдавна трябваше да се разведеш с жена си.

– Човек свиква с лошото като с хронично заболяване, – засмя се Павел.

– Вие двамата сте много различни, – отбеляза грубо Даря, като преметна крак въз крак.

– Може би сме имали нещо общо, щом взаимно сме се търпели толкова много години, – опита се, да се пошегува Павел.

– И какво бе то? – предизвикателно попита Даря.

Павел само вдигна рамене.

– Ние жените обичаме онези мъже, които сами се уважават, – отбеляза Даря, – а ти прекалено много се издигаше в собствените си очи …… Може би имаш малко нужда от обожание.

– Не съм се замислял върху това, – призна си Павел, – но бракът ми бе напълно безплоден.

– И моя бе такъв …… – каза Даря и добави много тихо – и то по моя вина.

– Нямах предвид това, – сбърчи нос Павел. – Исках да кажа, че ако двама души непрекъснато си търсят кусурите, неуважението се настанява трайно между тях.

– Открила съм, че желанието да се намират само положителни качества в партньора, помага за сближаването между двамата. Това заздравява отношенията в семейството.

– Да, така е, – съгласи се Павел. – Колко често сме си разменяли обвинения от рода на: „Ти си непоносим. Все такива калпави ги вършиш. …..“ Бяхме прекалено критични един към друг, сякаш всеки от нас гледаше да стъпче партньора си, за да се извиси над него.

Двамата имаха за какво да съжаляват. Зад гърбовете им стояха два опустошени и разбити брака.

Павел Стълпов имаше своя фирма и тя не бе малка. В нея работеха около пет хиляди човека. Ежедневието на Павел бе постоянно натоварено.

На раменете му тежеше не само организацията на голямото му предприятие, но и  продажбите на изработеното. Той имаше помощници за това, но предпочиташе за всичко да е осведомен.

Един ден Павел падна и си удари лошо крака. Първоначално понасяше геройски болката , но страданието му стана нетърпимо.

Нареди на помощниците си какво трябва да правят и хукна да търси доктор. Той рядко ходеше на лекар, за това не знаеше къде точно да отиде.

Изведнъж се плесна по челото и извика:

– Разбира се, че при Петров. Само Стоянчо ще ми свърши работа. Все пак с него едно време бяхме съученици.

Окрилен от тази надежда, Павел се запъти към кабинета на Петров.

Няма да ви разказвам през какво премина, за да влезе без предварително записан час при съученика си, но все пак успя.

Седнал на стола Стълпов погледна с очакване Петров и бързо му съобщи:

– Разбери нямаше толкова да препирам ако не ме чакаше много работа.  Моля те, Стояне, оправи  този крак ако може малко по-бързо. Просто нямам време. Чакат ме неотложни дела.

– И преди в училище си беше такъв нетърпелив. Ще направя каквото мога, но доколкото знам работите се вършат не с краката, а ….. с главата, – усмихна се Стоян. – От край време търсят хора, които не тичат напразно, а мислят разумно и трезво.