На Ася баба ѝ живее в Гана. Там има само два сезона сух и дъждовен. Сега в навечерието на Новата година в тази страна никъде няма да откриеш сняг, въпреки, че и при нас понякога отсъства.

Тъй като е много далече, Ася рядко гостува на баба си, но често в спомените си се връща към това време.

В двора на баба ѝ има много плодни дървета като авокадо, портокали и манго. Градината се намираше на малък хълм. На върха на хълма бяха портокаловите дървета, а малко по-надолу манговите. Поради лекия наклон под мангово дърво можеха да се видят портокали нападали по земята.

Баба ѝ се смееше и казваше:

– Това, че намираме портокали под мангово дърво, не прави дървото портокалово.

Мъдра жена бе тази старица. Опитът ѝ през всичките изживени години я бе научил на много неща.

– Не се увличайте от хора, които са успели по техните си начини, – казваше тя на внучката си. – Нечестивите хора, които познаваш, процъфтяват чрез зли неща. Те дават плодове, които се отдръпват от дървото, което го е произвело.

– Бабо, защо тогава нечестивите хора имат толкова много богатство, с което се перчат?

– Злите хора правят всичко за пари, а това не води до добър край.

И Ася си спомни за множеството сайтове, в които се показваха жени, които биха искали да имат взаимоотношения с мъже. Такива сайтове имаха милиони потребители, а това разрушаваше множество семейства.

Не се увличайте по хора, които изпълняват порочните си планове, за да постигнат успех. Те интелигентно и по дяволски начин ограбват другите хора от плодовете им. Създавайки малки наклони, помагат на плодовете от други дървета да се търкалят и да достигат на малко разстояние до тях.

По-добре останете в Божието присъствие, защото Господ има план за всяко Свое дете.

Зной и пек. Какво могат да правят две възрастни жени по това време, освен да стоят под ореха на сянка и да си бъбрят.

– Не мога да чета надписите по телевизора, – оплака се Пена.

– Ти мани, ми аз на разстояние два метра не мога да разпозная никой, – пригласяше ѝ в оплакването Мита.

– Нуждаем се от подобрение на зрението, – тежко въздъхна Пена.

– То в къщи имам очила, ама за какво ми са?

– Как за кво ти са? Ще виждаш по-добре с тях, – укори я Мита.

– И кво виждам? Дупката на дивана, кога река да седна на него. Или колко мързелив е станал стареца, а не се усещам, че вече му е трудно да работи.

– То и аз гледам нашите внуци, вече тинейджъри, само си губят времето, но не забелязвам, че растат.

– Тва е, ние гледаме само на грешките и бъркотиите около нас, – поклати глава Пена.

– Ами нашето „допълнително“ зрение като почне да сравнява, – изпъшка Мита. – Тоя имал хубава къща, пък оня нова кола. Децата на еди кой си са били по-възпитани от нашите. Гледах вчера как Цецо цъкаше след Дафина на Гочо.

– И как няма да я заглежда, – възкликна Пена. – Тя е стройна и красива, умее да се облече ….

– То убаво, ама като се повлечем да критикуваме и сравняваме, току започваме да се оплакваме, – отбеляза Мита. – Нема мир, нема радост.

– Така е, коги не гледаме на Господа, тъй стая. Да знаеш, само Той не се променя.

– Ако гледаме към Него, дали виждането ни ще се оправи? – попита Мита.

– С Неговите очи виж дам само доброта, любов, … – призна си Пена.

– Да даде Бог, да гледаме нещата през очите Му, та да виждаме само доброто и ценното, в което ще се превърне човека ни насреща.

Бабешки приказки, ама май има истина в тях.

Румен попадна в една малка общност. Той бе израснал в град, който едва се забелязваше на картата и бе свикнал с етиката на малкото селище. Всеки знаеше за всички останали и никой не можеше да направи нещо, без да се узнае.

Попадайки на новото място Румен се противопостави на това. Постави стена около себе си и се пазеше на безопасно разстояние от всички. На вид изглеждаше, че обича всички, но всъщност само съвместно съществуваше с тях.

По това време Румен очакваше да срещне голямата си любов, но забеляза, че обич не се изливаше от самия него.

– Вината не бе на хората около мен, а моя, – упрекваше се често сам. – Те са много скъпи за мен. В крайна сметка съм тук, за да дам най-доброто от себе си и ще трябва да го направя.

Животът му бе обикновен с малко претенции. При срещите си с хората от този затънтен край Румен научи, че не любовта ни избира, а ние нея подбираме и предпочитаме.

– Всички сме поставени на земята със съответна причина, – заяви веднъж Станимир, човек, с когото Румен работеше пряката си работа. – А трудността на любовта е точно това, което я прави да бъде толкова силна. Когато нямаш избор кого да обичаш, любовта става още по-трудна.

– Нима трябва да спрем да очакваме това чувство? – попита го с насмешка Румен.

– Когато не можем да изберем хора, които да обичаме, избираме тези, които имаме налице и това е далече по-голям опит, – уточни Станимир.

Така и Бог избра да ни обича, преди някой от нас да Го обикне.

Любовта не е съществително, а глагол и това е преднамерено действие, което сме призовани да изпитваме един към друг и към Бога.

Заваля, най-после заваля дългоочакваният сняг. Той се стелеше по земята и покриваше всичко с бялата си пелена.

Петър вървеше с майка си, Светла Атанасова, която бе учителка в местното училище. И двамата се радваха на снега.

Изведнъж Петър свъси вежди и внимателно се заслуша.

– Мамо, защо скърца снегът?

Майка му го погледна  и се усмихна.

– Ето чуй сама, – погледна към добре обутите си крака Петър, – снегът наистина скърца.

– Това се получава, при счупване на снежинките, – каза майката.

– Но те са толкова малки, – Петър погледна учудено. – Как могат да издават толкова силен звук?

– Когато снежинките падат на земята, те не се нареждат плътно, – поясни майката. – Между тях остава пространство, което се изпълва с въздух.

Петър слушаше с ококорени очи. Внимателно се вгледа в навалелия сняг, но съвсем не можеше да различи отделните снежинки, нито разстоянията между тях, за които говореше майка му.

– Когато стъпваме на снега, – продължи обясненията си Светла, – ние притискаме милиони снежинки и ги уплътняваме.

– А какво става с въздухът между тях? – попита нетърпеливо Петър.

– Въздухът се отделя, а снежинките при докосването си се чупят.

– О, колко жалко! Те са толкова красиви, – въздъхна печално Петър, като си представи моделите снежинки от хартия, които скоро правеха в училище.

– А ти знаеш ли, че при различна температура на въздуха, снегът скърца по различен начин? – попита Светла.

– Наистина ли? – изненада се Петър.

– Когато студът не е толкова голям, – започна да обяснява майката, – снежинките се покриват с тънък слой незамръзнала вода.

– Колко трябва да е температурата на въздуха, за да се образува такъв слой вода? – попита Петър.

– При температура около -10 ° C, дебелината на слоя е само един молекулен слой, а при при -1 ° C е стотици пъти по-голяма. Тази невидима за очите ни вода заглушава звука при счупването на снежинките.

След като Петър чу това обяснение, заключи:

– Тогава ние няма да чуваме скърцане под краката си.

– Да, така е, – съгласи се майка му. – За това чуваме този звук само, когато времето е много студено.

До средата на 19 век американски омари се считали за храна на бедните. Те се използвали като тор и примамка за риби.

Но след това интересът на гастрономите към тези ракообразни започнал да расте и сега омарите са признат деликатес.

Интересното е, че по-вкусните омари с мека черупка са по-евтини от тези с твърда черупка, чието месо вече не е толкова нежно.

Това се дължи на факта, че меките омари не могат да бъдат транспортирани на дълги разстояния. Те могат да се ползват само в райони близки до мястото на ловенето им.