Борис Самуилов отново пътуваше. Такава му беше работата. Той вече привършваше делата си в този град и желаеше по-скоро да се завърне у дома.
Когато отиде на автогарата разбра, че автобусът му е чак след четири часа, но си купи билет и реши да се поразходи из града.
На улицата срещан една жена. Никога не би я сбъркал. Тя бе бившата му съпруга, с която се бяха развели преди десет години.
Стори му се, че Настя за всичките тези години много се е променила. Някак си бе по-бледа.
Борис много я обичаше, даже прекалено много и за това я ревнуваше постоянно. Именно заради тези пристъпи на ревност, тя го напусна.
Беше му оставила бележка преди да си тръгне, на която бе написала:
„Прости ми и не ме търси. Обичам те, но така повече не мога да живея“.
И сега след десет години, той отново я срещна. Поговориха малко. Изведнъж Самуилов се извини:
– Трябва да побързам, за да не изтърва автобуса.
– Моля те, – каза Настя, – ела с мен за малко в една кантора. Тя не е далече от тук. Там не ми се иска да ходя сама.
На Борис му беше трудно да ѝ откаже, но я помоли:
– Само че по-бързо ако може ….
Те влязоха в странно здание, но Борис не обърна внимание на това, нали до него бе Настя. Минаваха по коридори, спускаха се и изкачваха по стълбища, докато Настя не влезе в един кабинет и затвори вратата му.
Тя го погледна смутено и каза:
– Странно, не можах да бъда нито с теб, нито без теб.
Борис подскочи, когато погледна часовника си:
„Какво означава това? Ау, вече съм закъснял за автобуса, а трябваше да пътувам вече за в къщи. Какво права тук изобщо?“
Изведнъж той осъзна, че в зданието, което се намираше е изоставено. Прозорците бяха счупени или изобщо липсваха стъклата. И хора нямаше никъде. А и Настя изчезна някъде.
Борис се примири със случилото се и тръгна към автогарата. На гишето той се примоли:
– Извинете, изтървах автобуса. Можете ли да ми подмените билета за следващия рейс.
– Имали сте късмет, господине, – каза момичето на касата. – Автобусът, с който е трябвало да пътувате, се е обърнал и е паднал в реката. Всички са се удавили.
Борис замина, но след две седмици се обади на бившата си тъща:
– Може те ли да ми кажете, къде мога да намеря Настя?
– Тя умря две години след като се разведохте.
Борис не можеше да повярва на ушите си.
„Може би, тя крие дъщеря си“, – помисли си той.
Затова изпълнен със съмнения каза на възрастната жена:
– А бихте ли ми показали, къде е гроба ѝ.
Изненадващо за него майката на Настя се съгласи и двамата отидоха на гробищата. На снимката поставена на мраморния паметник се усмихваше любимата му жена.
Той я бе обичал винаги и ето, тя по необясним начин му бе спасила живота.
