Слънцето грееше радостно и щастливо. Пролетта разкриваше своите прелести, омайваше с разноцветната си дреха, упойваше с нежния си аромат. Птиците се надпяваха и весело огласяха простора.

Станчо се смеси с хората, които се бяха насочили към църквата. Не му се вярваше там да види нещо интересно, но негов приятел го бе поканил в неделя на богослужението.

Той изпитваше неприязън към свещеници, църквите и всякакви такива неща свързани с християнската религия, които още от детството му бяха натрапвани като нещо ненужно и пълна заблуда за хората, увлечени по всичко това.

Но слушайки обясненията на приятеля си за някой си Исус, у него се зароди желание, сам да провери как стоят нещата.

– Само ще надникна – каза си Станчо – и ако ми стане скучно, тихо ще си изляза.

Настани се отзад близо до вратата. Изобщо нямаше намерение много да се задържа вътре в църквата.

Хорът запя и Станчо се заслуша в думите на песента.

„Не е лошо, – помисли си той, – също като на концерт. Изпълнението също е добро и приятно за слушане“.

Скоро след това на амвона застана един белокос човек. Той отвори една дебела книга и прочете:

– „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя! Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си! Защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко“.

Нещо трепна в гърдите на Станчо. В последно време той имаше много неприятности в работата си. ….

И младежът се заслуша в думите на този човек. Усети как му стана леко на душата. Сякаш някаква огромна тежест падна от плещите му.

Станчо падна на колене, а по лицето му неудържимо се стичаха сълзи. Когато се изправи той сияеше. Беше толкова радостен след службата, че бе готов да прегърне и целуне всеки.

Станчо забеляза, че на една от пейките в църквата седи един мрачен и намръщен мъж. Той го приближи:

– Здравейте! – поздрави Станчо радостно. – Исус ме спаси! Той прости всичките ми грехове!

Мъжът повдигна глава, изгледа младежът и каза:

– Аз съм дякон.

Станчо бе толкова щастлив и преливащ от блаженство, че реши да ободри мъжа:

– Не се притеснявайте, – каза възторжено младежът, – Исус и това ще ви прости ….

Мъжът започна да се смее неудържимо. Станчо се зарадва, че успокои този мъж, но нещо му подсказваше, че нещо не беше наред.

Малко след това той разбра грешката си и по-късно, когато разказваше за този случай прихваше неудържимо.

Понякога за уроците в живота си плащаме много скъпо. Цената им са собствените ни грешки. А не е ли по-лесно да чуем историите на други, да се поучим от тях и да избегнем лошото?

Когато има слънце, всички без покана се втурват навън и всеки се старае, колкото може повече да вземе от топлината и светлината му.

Млади и стари крачат, усмихват се един на друг и им се иска да има много такива дни. В такова време и птичата песен е по-весела изпълнена с нежност, копнеж и много любов.

Борис вървеше гордо вдигнал глава до баща си. На тях двамата рядко им се удаваше възможност да бъдат заедно. Работата на бащата бе такава, че той по цели месеци не се прибираше в къщи.

Днешният слънчев ден бе истински празник за Борис и той бе решил да му се наслади напълно. Радостта бе изписана на лицето му, а от сърцето му бликаше любов към всичко живо наоколо.

Бащата и синът срещнаха човек в инвалидна количка, който с ръце придвижваше колелата на превозното си средство. Борис погледна с болка инвалида.

– Навярно много му е тежко, че е прикован към тази количка? –  обърна се синът към баща си.

Инвалидът чу думите на малкия, усмихна се и каза:

– Аз не съм закован за инвалидната количка. Напротив чрез нея съм свободен.

– Как така? – недоумяващо попита Борис.

– Защото ако не беше тя, щях да лежа постоянно на леглото си, нямаше да мога да изляза от стаята си и да се разхождам навън от дома си.

Борис гледаше с възторг инвалида и на свой ред му се усмихна сърдечно.

А бащата добави поучително:

– Човек се стреми да бъде свободен и за това използва всеки възможен случай. Освободеният от несгодите на недъга си, с радост се наслаждава на живота.

Беше горещ ден и четирима приятели се бяха приютили в близкото кафене. Пред чашите си с пенливо питие те разсъждаваха  за съвремието, нравите и злободневните въпроси на ежедневието.

Изведнъж разговорът се завърза около странната привързаност към животните.

– Забелязали ли сте, че бедните хора, нямат достатъчно пари за хляб, но винаги имат куче? – попита Стоян, едър мъж със здрава и силна снага.

– Обикновено тези кучета могат да вършат страни неща, – подчерта Продан. – Те танцуват на два крака, донасят хвърлен предмет, лягат на земята и се преструват на умрели при заповед от стопанина си.

– Така ги дресират, – намръщи се Зарко. – Нима само за забавление им служат?

– Мисля си, – почеса се по главата Михо, – че всеки човек иска да заповядва на някого. А на бедните всички нареждат. И за това си имат куче, за да командват и властват на него.

– Така е, – съгласи се Продан, – образно казано всеки си има куче. Заместникът на министъра е куче на самият министър. Доносникът е куче на този, който го е изпратил да прави това. Тино е куче на просяка на нашата улица, а Лори  е куче на госпожа Панделеева. Слугата е куче на господаря си. Бедните и отритнатите са кучете на този, който ги наема на работа.

– Тази привързаност към кучетата наблюдавам и при жените, – отбеляза Михо.

– Виждал съм не малко дами, заобиколени от кучета, – усмихна се Зарко, – като не броим котките, папагалите, рибките и хамстерите.

– Тези жени никого не обичат и те не са предпочитани от нито един човек, – подчерта дебело Стоян. – Те прехвърлят чувствата си към кучетата, защото не знаят какво да правят с обичта си.

– Нима да обичаш животните е да пренесеш любовта си към тях? – попита озадачен Михо. – Странен възглед.

Но Продан подхвана друга тема и компанията продължи по-нататък в разсъжденията си.

Къщата на Тодор Давчев се намираше точно срещу черквата. Той много обичаше да излиза отпред и да наблюдава минаващите оттам. Имаше си спестени пари за черни дни, че и повече, затова не се страхуваше от настъпващите промени в икономиката.

Веднъж при него дойде Дечо. Наричаха го приятел на бедните, защото не минаваше ден да не помогне на някой от тях със нещо.

– Бай Тодоре, – каза Дечо, – ще дадеш ли нещо за моите приятели?

– За днес нищо, – троснато му отвърна Давчев.

– Трябва да помогна на една бедна жена, която днес роди, но няма дори с какво да увие новороденото, – започна да обяснява Дечо.

– Нямам, – скъпернически скръцна със зъби Тодор.

– Навярно тогава ще се смилите над едно младо красиво момиче, което е останало без работа и няма пари за хляб, – продължи да настоява Дечо.

Когато просителят видя киселата физиономия и намръщеното лице на Тодор, добави:

– Така ще го спасите от лошия път, който е решило да поеме.

– Точно за такава, ли? – изви тялото си на една страна Давчев и се изплю на земята.

– А какво ще дадете за работник, който сам се изхранва, но за беда днес е паднал от скелето, счупил си е крака и е останал без надница? – попита умолително Дечо.

– Нищо, казах ти, че нямам, – категорично отсече Тодор.

– Хайде, господин Давчев, – подкани го смирено Дечо, – отворете щедро кесията си и бъдете сигурен, че като никога до сега ви се отдава случай, да извършите едно добро дело.

– Не разбра ли, че за такива нямам, – Тодор се постара да не изкрещи, все пак се намира пред собствения си дом.

– Вие сте милостив човек и няма да оставите тези окаяници без помощ, – опита още един път Дечо.

– Остави ме на мира, – кресна му Тодор. – Когато искам да дам, не карам никой да ме моли ….

При тези думи Давчев обърна гръб на Дечо и се упъти към вратата на дома си. Но тъй като Дечо не преставаше да го моли за още някой, той се обърна и му зашлеви една плесница.

Дечо се засмя и в отговор каза:

– Това беше за мен, а за нуждаещите се?!

Разтреперан от яд Тодор Давчев влезе в дома си и тръшна вратата зад гърба си.

Виктор се смяташе вече за голям. Това не е шега работа, знаеше да чете, смяташе до сто и пишеше красиво. Тази есен щеше да постъпи във втори клас. Той най-много обичаше със сестра си Даря да играят на пулове.

Това бе една такава игра, в която пуловете се подреждаха на шахматната дъска и всеки от играчите се стреми да отстрани, колкото може повече от фигурите на противника.

Децата доста се вживяваха в сраженията, представяйки си, че са предводители на войски и настървено воюваха един срещу друг.

Един ден Виктор и Даря решиха да играят на любимата си игра. Толкова се бяха въодушевили, че пуловете летяха във всички посоки из стаята. Един се завря чак зад шкафа.

Даря се възпротиви:

– Ти го хвърли, няма да отида да го взема.

– Е, добре, – въздъхна Виктор и се насочи към шкафа.

Надникна отдолу но нищо не видя. Изведнъж го осени гениална идея и той бързо отвори горното чекмедже. Издърпа го и реши да погледне зад шкафа, оттам очакваше да има  по-добра видимост.

Но когато надзърна, Виктор отстъпи с вик.

– Какво ти става? – попита уплашено Даря.

– Там, – посочи с ръка Виктор към отвореното чекмедже, – видях, очи, който ме гледат.

Момчето бе пребледняло от ужас.

– Как може някой да се скрие зад шкафа? – попита  подигравателно, но с боязън Даря. – Виж, той е плътно допрян на стената.

– Щом не вярваш сама погледни, – ядоса се Виктор.

„Какво си въобразява тя, – помисли си Виктор, – че съм страхливец като нея. Тя се плаши и от сянката си, а сега ми се присмива, въпреки, че е разтревожена малко“.

Предизвикана от брат си Даря надникна. Последва вик и двамата изтичаха в стаята при баща си.

Задъхан и уплашен Виктор започна да обяснява:

– Там ….. зад шкафа …. очи ….. гледат ме!

Баща им започна да се тресе от смях. Майка им надникна в стаята и попита:

– Какво става тук?

Братът и сестрата бяха опулили очи и все още тръпнещи от преживяното, гледаха баща си изненадано.

Накрая баща им обясни:

– Вчера купих огледало и тъй като не знаех къде да го сложа, преди да го поставя в антрето, реших, че най-добре би се поместило, поне за момента, зад шкафа в детската стая.

Сега вече бе ред на децата. Виктор и Даря, разбрали чии очи са видели зад шкафа, изпопадаха на пода от смях.