В немския Институт Хассо Платнер е преставен опитен образец на устройство, което може да телепортира обекти на разстояние с помощта на 3D-печат.
Устройството е наречено „Скоти“ в чест на оператора на телепортационата система от сериала „Star Trek“.
Принципа на работа на системата е много прост. Първият 3D-принтер MakerBot Replicator цифровизира обект с помощта на фотокамера, унищожава го и изпраща криптирани инструкциите на втори принтер, който отпечатва обект на друго място. „Скоти“ действа на пластове. Фрезмашината в принтера разрязва обекта на слоеве само след като се изпраят снимките на втория принтера.
Потребителят трябва само да постави обекта в системата, да избере получател и да натисне бутона „премести“. Инженерите подчертават, че целта на проекта е запазване на уникалността на нещата. Унищожаването на обекти, които приятели споделят помежду си, повишава тяхната емоционална стойност.
Една от главните технологични задачи на системата е борбата с пиратството. Развитието на 3D-печата води до това, че схемите на направените обекти могат нелегално да се разпространяват, а вещите да се възпроизвеждат. Унищожаването на оригинала гарантира, че дадената вещ при продавач веднага изчезва, щом тя попадне при купувача.
Възможности да се съхрани прототип за сега са ограничени. „Скоти“ работи само с пластмаса, и е боядисан в черно, за увеличаване на контраста. Напредъкът в областта на 3D-печата ще бъде разширението на асортиментите на обектите, подходящи за такава телепортация.

На рождените си дни Тосканини се отказвал от всякакви почести и поздравляния.

Такъв ден прекарвал в интензивна работа, репетирал със оркестъра си програмата за предстоящите концерти.

Въпреки забраната на Тосканини, при маестрото се явил един от приятелите му и го поздравил. Между другото го попитал:

– Артуро, недей да криеш, на колко години всъщност ставаш на 86 или 87 години?

– Не знам, – отговорил Тосканини, – водя отчет на всички партитури, всички репетиции, всички плочи със записи на изпълненията на моя оркестър. Нима съм длъжен освен всичко това, да правя сметка и на годините си?

Многото часове седене зад бюрото в модерния офис води до много здравословни проблеми. Известно е, че позицията на тялото трябва да се сменя редовно, всеки час. Човек трябва да се изправя и да правят някакви упражнения.
Но какво ще стане, ако работата не позволява да се откъсваме от нея?
Компанията Stir предложи като решение на проблема своето ново бюро. Stir Kinetic Desk M1, което напомни на потребителя, че той е останал твърде дълго седнал и автоматично увеличава височината, така че на него може да се работи изправен.
Масата с минималистичен дизайн е свързан към електрическата мрежа и се състои от две части с розетки и USB-порт, вградена в плота. Интегрирани температурни сензори следят положението на тялото на потребителя и се натрупват информация под формата на графики за общото време, прекарано на работното място: в седнало или изправено положение, честотата на смяна на позиции и така нататък. Въз основа на вътрешни алгоритми се препоръчва на потребителя да се изправи или да седне и след потвърждение, автоматично променя височината си. За последния отговарят малки двигатели в краката. Височинното ниво може да се регулира предварително в съответствие с нарастването на собственика.
Stir Kinetic Desk M1 поддържа безжична Bluetooth и Wi-Fi. В перспектива, се очаква, че ще се получават и обработват данните от „умни“ гривни, различни спортни сензори и други устройства, които ще събират данни за жизнената дейност на собственика.
Тази „умна“ маса тежи около 70 килограма.

Елена живееше в едно провинциално градче. Отиде в столицата, за да продължи образованието си.
Там се запозна с млад, висок и симпатичен мъж. Той и имаше кола, добра работа и едностаен апартамент. Родителите му живееха в къща, в покрайнините на града.
– Вие ще бъдете прекрасна двойка, – със завист казваха приятелките ѝ. – Ще имаш жилище, кола и много красив мъж.
Тя го харесваше, но не беше влюбена в него.
– После, по-късно ще се влюбиш в него, – казваха приятелките ѝ.
И тя се омъжи за него. Приятното безпокойство около сватбата премина и се заредиха делничните дни. Работа, готвене, чистене, спане, … и така всичко се повтаряше ден след ден. За ученето забрави. Първоначално отлагаше, а после се роди дъщеричката ѝ и за това съвсем не ѝ остана време да мисли.
Изминаха три години и решиха да дадат малката в детска градина. Мъжът ѝ не искаше тя да тръгне на работа, но после се съгласи.
Един ден Елена срещна приятелската си Милка от детството. Зарадваха се и седнаха на кафе да си побъбрят. Започнаха да си припомнят лудориите и веселите детски дни, дори се поразплакаха малко.
– Какво стана с фотографията? – попита я внезапно Милка. – Ти правеше много хубави снимки в кръжока по фотография, помниш ли? Тогава едни ти се присмиваха, а други те окуражаваха, защото беше единственото момиче в този кръжок.
– Помниш ли Русев, той ръководеше кръжока? – каза Елена с някаква носталгия. – Беше добър човек и вина ги ме подкрепяше.
Когато си тръгна за в къщи Елена си помисли: „Дали да започна отново? Обичам фотографията“.
Тя се отби в един магазин и си купи фотоапарат. Тя нямаше пари за по-добрите апарати, но затаи надежда, че някой ден ще може да си купи някой по-хубав.
И така тя започна да снима дъщеря си. Двете се разхождаха в парка, смееха се и се снимаха. Когато лентата свърши, тя я занесе в едно фото студио, за да проявят лентата и копират снимките. С нетърпение очакваше, кога ще станат готови.
Елена много искаше да ги покаже на мъжа си.
И един ден, когато той се върна от работа, тя му се похвали. След като хапнаха, той разгледа снимките. Тя го наблюдаваше внимателно и искаше да чуе мнението му.
Мъжът и вдигна глава, усмихна ѝ се и каза:
– Много са добри! Направила си чудесни снимки!
Настана страхотна шумотевица, прегръдки, целувки….
На другия ден съпругът ѝ купи голям ноутбук, за да може Елена сама да обработва своите фотографии. Скоро тя започна да участва във фото конкурси.
Минаха още две години и тя стана професионален фотограф. Специализира се във снимане на деца.
Всичко беше толкова хубаво. Елена усещаше любовта на мъжа си и от ден на ден любовта ѝ към него все повече разцъвтяваше. Даже планираха вече да имат и второ дете.
Подкрепата на съпруга ѝ я направи много добра, в това което обичаше да прави. Всеки от нас се нуждае от такава подкрепа.

Човек на всичко привиква, към обстановката, към обкражението си. Така в църквата вярващия свикват и започва да възприема това, което се случва по време на службата като нещо обичайно.
Но понякога се случванещо ново, което разчупва стереотипите.
Всичко си остава по време на богослужението, както преди, но изведнъж ти разбираш нещо ново, разкриват ти се неща, които не си забелязвал преди и не си ги разбирал така. Привичната реалност се разкрива пред теб в съвсем друга светлина. Тогава разбираш, колко плоско и примитивно си разбирал нещата, приемайки ги за нещо обикновено незаслужаващо внимание.
Вярващите възхваляват соя Бог и казват, че тази хвала е завинаги, защото Бог е неизменен. Това означава, че ако ние Го хвалим днес, утре, в следващите дни и години и тогава нащата хвала ще е актуална.
Ние благославяме нашия Бог и в радост и мъка. Благославяме го не само, когато ни увеличават заплатата или се издигаме в работата си, но и когато някой умира край нас или страда от неизлечима болест. Всичко, което се случва със нас е резултат от Неговия промисъл за всеки от нас. И ние вярваме, че Неговите мисли са благи, винаги насочени в наша полза, дажи и когато ни е болно, дори да изглежда ужасно или имаме чувството, че вече нямаме сили.
Погледни в сърцето си и се попитай: „Имаш ли достатъчно вяра? Готов ли си да благославяш своя Бог винаги, независимо от това, което ти се случва?“