Един добре познат мит е историята на прочутата фреска, която краси тавана на Сикстинската капела, която е рисувана от художника Микеланджело, легнал по гръб, защото само по този начин той е бил в състояние да създаде необходимия наклон на ъглите.
Този известен проект е направен по по поръчка на папа Юлий II.
Първоначално Микеланджело не горял от желание да се хване за тази работа. Той бил по-скоро скулптор, а не художник.
Още от самото начало той се сблъскал с редица проблеми единият, от които бил да намери идеална позиция на тялото си. Въпреки слуховете, че той е рисувал купола лежейки на гръб, не е вярно, но не е и толкова далече от истината.
През повечето време той е бил изправен на крака, а врата му бил изкривен под изключително неудобен ъгъл.
Работата продължила доста дълго. Цели четири години, което неминуемо оказало влияние на здравето му.

Дядо Петър и Стоян бяха застанали на припек. Днес слънцете се бе престрашило и показа глава между облаците. Далече бе пролетта, но хората се рават и на малко топлинка, дошла изненаващо в студа.

– Днес хората не питат кой им дава времето и защо им го дава, – засмя се дядо Петър.

– Не е ли странно, че някои се чуят какво да го правят – намусено отвърна Стоян.

Той беше едър българин и от работа не се плашеше, само да има такава.

– Поглени ги на работните им места. – махна недоволно с ръка Стоян. – Гледат само как как да им мине времето, с какво ли не го запълват. Пият кафе, пушат цигари и от време на време си поглеждат часовника, не е ли време за обяд или да си вървят вече.

– Ще дойде време,  – каза дядо Петър, – когато ще ни зададат въпроса: Какво направихте със времето, което имахте?

Двамата гледаха минаващите хора и замълчаха, всеки вглъбил се в мислите си.

– Знаеш ли, коя е най-безспорната инвестиция за добре употребявано време? – наруши мълчанието дядо Петър.

– Коя? – попита с очакване Стоян.

– „Огладнях и Ме нахранихте; ожаднях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте“  – каза тихо дядо Петър.

– Е, ако хората правеха всичко това светът щеше да изглежда по друг начин, – призна Стоян.

Ние знаем как да зареждаме телефона си, но понякога възниква проблем с кабела.
Как да запазим кабела за зареждане възможно най-дълго време?
Оказва се, че има много възможности.
Можете да увиете кабела с изолирбанд, но това няма да бъде достатъчно грижливо и внимателно. Тази работа не е за любители.
Днес ще ви предложа един начин, за който може да сте чували, но това няма значение.
Всичко, от което се нуждаете е пружинка от химикалка. Другото е дребна работа.
Просто трябва да го наденете на кабела на зарядното устройство ето така:

Навярно сте чували следните думи:
– Съжалявам, но вие нямате талант. По-добре оставете вашите творчески опити и се се заемете с някоя обикновена професия.
„Бездарен“, „безнадежден“, „безперспективен“, …. такива етикети лепва нашето общество на хора, които виждат живота по по-различен начин. Такъв е светът. Ако решите да го промените, винаги ще се намери някой, който категорично ще бъде против.
Такива „етикети“ не трябва да събарят вярата ви в способностите ви. Този, който иска да твори, по никакъв начин не трябва да се съгласява да бъде преквалифициран в надзирател и наблюдател.
Ето ви и един пример, как хората грешат, отхвърляйки таланта на двама души. Единият е Фьодор Шаляпи, а другият е Алексей Пешков или както е известен чрез литературните си произведения като Максим Горки.
Шаляпин и Пешков били бедни студенти и решили да подобрят материалното си положение. Тръгнали да търсят работа, като певци във хор или журналисти във вестник.
Парадоксът в ситуацията се състоял в това, че Пешков го взели в хора, но бил отхвърлен от вестника за журналист, а у Шаляпин открили литературен талант, но не открили в него такъв на певец .
За щастие, всичко в живота си дошло на мястото. След години бил забелязан писателския талант на Горки, а Шаляпин станал известен певец.
Това не е единствената история, в която се говори как съвремениците не са видели „грозното пате“ в един или друг човек притежаващ талант. За това правете неща, които обичате, вярвайте в себе си и не се съмнявайте в мечтата си!

Посадил дядо ряпа. Обикаля я от време на време и я оглежда.
– Дядо махни химикалите и препаратите от мен, аз още съм малка, – казала ряпата.
– Стар съм аз, а здравето ми отиде, – оплаквал се дядото.
Минало време ряпата пораснала и станала голяма. Викнал дядото:
– Тичай, бабо!
Бабата вечно недоволна от дядото се обадила:
– Когато те викна, да ми помогнеш, ти все си зает, а сега си се се разкрякал, все едно те колят. Ида де, ида.
Започнали двамата старци да дърпат заедно, но ряпата не се поклаща.
Викнали внучката.
– Ето готова съм, – обадила се внучката. – Давайте по-бързо, че закъснявам за дискотека.
„Дърпат и опъват, ряпата не се поклаща“. Викнали кучето.
– Кучешка работа, – разджавкало се кучето, – най-тежкото на мен все се пада, ама признава ли ти го някой?!
„Дърпат и опъват, ряпата се непоклаща“. Викнали котката и тя да помага.
– Аз без валериан не работя, – размяукала се котката. – И махнете това куче от тук имам алергия към кучетата.
Накрая след дълги уговорки и тя дала една лапа, но ряпата не помръднала.
Най-накрая дошла и мишката, може ли без нея.
Напънали се всички заедно и ряпата излязла.
Е, приятели, ако в една обща работа, всеки търси своето си, никаква няма да я свършите. За това активирайте мрънкащите, недоволните и нежелаещите в работата, за да не се превърне тази приказка в баснята „Орел, рак и щука“.