Малко село закътано в планината бе приютило повече възрастни хора. Намираха се и млади, които редовно пътуваха до града, където работеха. Поне децата им можеха да посещават местното училище, което имаше хилядолетна история.

Хората си помагаха, бяха дружелюбни и отзивчиви.  Тук таме се срещаше по някой опърничав старец, но те се брояха на пръсти.

Забележителна двойка бяха дядо Петър и дъщеря му Рени. Той беше ветеран от войната, но беше много саможив и разговаряше само с дъщеря си.

Рени рано овдовя, нямаше деца и дойде да живее при стария си баща. Тя беше учителка, а тук си намери и работа в месното училища. Децата не бяха много, но тя ги обичаше и даваше всичко от себе си, за да ги научи на нещо.

Съседите рядко търсеха компанията на Петър и Рени, но и двамата също не се интересуваха от тях. Връстниците на Петър бяха отдавна измрели или бяха с един крак в гроба, но и той нямаше много приятели или познати.

Рени  преподаваше в месното училище. През два три дни ходеше до бакалията да пазарува и разменяше по някоя дума с магазинера.

Рядко някой прекрачваше прага на къщата им. Тя се намираше накрая на селото на няколко крачки от гробищата.

Имаше дни, в които кмета се отбиваше у дома им, да побъбри с дядо Петър, стар негов приятел. Но разговорът много не вървеше и след като си изпиеше кафето, което Рени му правеше, кмета си тръгваше. Предлагащи търговци стоката си, също чукаха на вратата им. Те бяха вежливи и предлагаха предмети, които продаваха дори на разсрочено плащане.

– Електрическа сушилна ли? – мърмореше дядо Петър. – За какво ние? Да не би слънцето да е спряло да грее? Или въжетата до толкова са се изкъсали, че не можем да си купим нови?

Един ден дойде съседа им. Кучето му се бе загубило и попита:

– Да сте виждали едно такова, – започна неуверено човекът, – черно, средно на ръст, с къс косъм куче? Мелез, от три дена го търся.

– Куче ли? – злобееше дядо Петър. – Котките на Рени са толкова лоши, че едва ли щяха да го допуснат насам. Казвам ви щяха да го разкъсат.

Понякога канеха Рени и баща ѝ да присъстват на събрание в местното читалище, за да чуят някой гостуващ лектор или да отбележат тържествено нечия годишнина. Рени приемаше с благодарност поканата от името на двамата. Но както обикновено час или два преди събранието дядо Петър получаваше пристъп, задушаваше се или изгубваше нещо от вещите си и тогава никой не можеше да го изкара от дома му, докато не го намери.

И Рени беше принудена да се обади и извини, че няма да могат да отидат.

Така си живееха двамата баща и дъщеря непритеснявани и необременявани от никого. На Рени и се искаше да захвърли всичко и да замине за града, но мисълта, че баща ѝ ще остане сам и няма кой да се грижи за него, я възпираше.

Познаваха се от времето, когато и двамата бяха студенти в столицата. Тогава бяха само приятели, но тя забременя. Нина учеше за детска учителка, а Николай икономика.

Случилото се бе шок и за двамата.

– Сега не е време за бебе, – навиваше я Николай. – Предстоят ни трудни изпити. Трябва да завършим.

Нина беше объркана, но накрая се съгласи с идеята на Николай.

Два часа преди уговореното време в една частна клиника, Нина звучеше разколебано:

– Не мога, това е живот, как така …..не мога да му посегна, – сложи глава на гърдите на Николай и се разплака.

– Вземи се в ръце, – умоляваше я той, – това е най-добрият вариант за момента. Не е толкова страшно. В края на краищата цялата работа не е нещо повече от вадене на мъдрец.

Нина изтри сълзите си, но в нея нещо силно се противеше, друго я бяха учили родителите ѝ. Погледна Николай и видя непоколебимия му поглед. Разбра, че той няма да отстъпи, а тя толкова много го обичаше. След това се изправи и примирено пое към клиниката.

Той остана да я чака в едно кафене от другата страна на улицата. Прочете вестника, дори и рекламите, които ненавиждаше. Но времето за него едва се влачеше. Поглеждаше от време на време часовника си и имаше чувството, че времето е спряло, а стрелките изобщо не се движат.

Нина се появи след два часа. Тя беше пребледняла и се наложи да вземат такси. Когато пристигнаха в общежитието, завариха група младежи, които чакаха Николай. Бяха дошли за някакво отдавна уговорено събиране.

Нина се сви на леглото и се зави  през глава, но споровете, виковете, закачките пробиха през одеалото. Прилоша ѝ. Едва си проби път през разгорещената компания и отиде в тоалетната. Зави ѝ се свят. Изглежда действието на упойката беше минало, защото нетърпима болка я разкъсваше.

Не можа да спре надигащата се вълна от нея и повърна. Подпря се на стената, отпусна глава и се разплака. Остана там, докато гостите си тръгнаха.

Когато Николай я откри, Нина цялата трепереше. Прегърна я и нежно я поведе към леглото.

Година по-късно се ожениха, но Нина дълго време не можеше да зачене. Ходеха при какви ли не лекари.

Минаха осем години преди да се появят двете им близначки.

Нина и Николай никога не говореха за онзи следобед в студенската стая …. като че ли бяха сключили негласно споразумение да не повдигат този въпрос. Но преживяната болка и разочарование стояха като невидима стена по между им.

Една млада майка, по професия медицинска сестра, често водела 4-5 годишния си син на работата си. Съобразявайки се със вътрешните правила на болницата, тя му слагала бяла дреха и шапка.
Момчето, пропито с правилата и наредбите на болничното заведение, намерило от някъде обувки и ръкавици и ги нахлузило. Сложило марлена превръзка на устата си и се насочило към операционата.
На строгия въпрос:
– Какво е това?
Момчето с гордост и достойнство отговорило:
– Аз съм микрохирург.
Всички се смяли през сълзи.

Може би умът ви през цялото време е зает с нещо. Рисувате, изграждате модели или скицирате схеми на изобретения ден и нощ, но не стигате до края и нещата остават незавършени.
Така вашата картина не стига до галерията, а проектите и изобретенията ви не попадат пред очите на хората. Така до никъде няма да стигнете, защото всяка работа ви е непоносимо „скучна“.
Когато имате възможност да започнете да припечелвате нещо на най-обикновенна работа, вие смятате, че това за вас е просто ужас.
– Колко по-малко талантливи хора от мен, са получили работа, която толкова съм искал, – каква бунтарят. – Всичко зависи от връзките.
Ако погледнете по-внимателно, ще забележите хора, които се нуждаят от усъвършенстване, но те не се впускат, за да го достигнат.
Айнщайн не се е стемял да избегне скучната работа. Геният спокойно се отнася към обикновената работа. Айнщайн е работил в патентно бюра за заплата и съвсем не е смятал това за унизително.
Бунтарят е против рутината, така той губи шанса си да постигне мечтата си.

Лоялността е качество, което недостига в нашето общество днес. Никой вече не е лоялен към нищо. Няма такова нещо като лоялност към марката. Хората не са лоялни към фирми, шефове или лидери. Те са лоялни само към себе си.
Това е станало традиционно качество. Но когато човек проявява рядкото старомодно качество като лоялност, той се открояват, а това е доста насърчаващо.
Лоялността е верност към Бога, когато се тества при неуредици във вашата работа.
Лесно е да бъдеш лоялен, когато всичко върви чудесно, но когато корабът потъва, тогава реално се разкрива твоята истинска верност. И понеже Бог е по-заинтересовани от вашия характер, отколкото от кариерата ви, вашата лоялност ще бъде тествана. Ако по време на бури, Той разбере до колко може да ти има доверие, може да ти даде по-голяма отговорност.
Сега това лоялност ли е? Получаваш красивата жена на шефа си. Мислиш ли, че тя ще кажа на съпруга си? Шегуваш ли се? Никой няма да знае. Щом има торта и вие трябва да ядете от нея. Нима можеш да бъдеш на отговорен пост и да нямаш флирт. Това е страхотно. Нищо лошо няма да ти се случи.
Сигурна съм, че вашият шеф е несъвършен, защото всеки човек е несъвършен. Сигурна съм, че не винаги сте съгласни с шефа си и че той греши.
Не отхвърляй лоялността си към шефа. Той ти се е доверил, когато е застанал над теб.
Бог гледа на твоята лоялност и я насърчава.