Всичко ставащо в живота с нас, странно делим наполовина. Ако е радост – с приятели празнуваме, а при беда – при мама отиваме.

Заети с работа, ден след ден в поток от суета, ние почти не мислим за нея. Рядко цветя ѝ подаряваме, но своите болки ѝ носим и обидите с нея споделяме.

Бръчките на лицето ѝ сами рисуваме, като забравяме прошка да ѝ поискаме. Толкова рядко майка си прегръщаме, отучихме се да я целуваме.

Понякога забравяме да ѝ се обадим, рядко сядаме да ѝ пишем, a мама все пак ни обича и каквото и да стане, не би ни предала .

Всичко ще прости, обидите забравя, ръце, душа, сърце – всичко ни отдава. Ето, мамо, пак си тръгвам, далеч от твоята любовта… Моля те, прости за всичко и умолявам те живей спокойно!

Сапунът, който ползваме намалява размерите си до толкова, че да го използваме по-нататък е трудно и за жалост много домакини го изхвърлят.

Ето ви няколко нестандартни съвети за използването на тези парчета.

Направете си малка торбичка от стари кърпи или нечифтосан чорап, можете да ползвате и други подобни кесийки или чантички – има много варианти.

След това в нея сложете частите от сапуните. Завържете торбичката или я зашийте.

Достатъчно е да намокрите кърпата и можете да я използвате за лична хигиена или почистване.

С остатъци от сапуните може да се изпълни възглавничката за игли. По този начин иглите здраво ще се задържат за игленика и второ сапунчетата ще смазва и очиства повърхността на металните изделия, което ще улесни тяхната работа.

Така или иначе, в нашите разговори обсъждаме едни или други хора. Това могат да бъдат роднини, приятели, началника на работата или някоя знаменитост от телевизионните програми.

Децата чуват всичко и го възприемат буквално.

Ако дъщерята чува, че майка ѝ през цялото време ругае и оскърбява баща ѝ, тя ще израсне със същото отношение към мъжете.

Ако синът гледа как баща му унижава майка му, когато порасне за него жените ще бъдат хора от втора категория.

Даже един скандал между родителите може да нанесе тежка психическа травма и да измени представите на едно дете за взаимоотношенията между жени и мъже.

Ако ние зад гърба на другите ги ругаем, а когато ги срещнем много любезно се отнасяме към тях, детето ни ще лъже и ще израсне като лицемер.

Въпросът на Господа, от който на Петър му стана болно, му помага да разбере, че Христос все още го обича.

Господ поръча на Петър:

– Паси овцете ми.

T.e. Исус му каза: „Занеси любовта Ми на другите“.

Овцете попаднали при Христос, са цяла напаст. Оваляни в калта, бодат се, а други се стремят да се изплъзнат.

Божията любов е достатъчна за всички и за мен също. Ако обичам Господа, няма да се подчинявам на своите симпатии и антипатии, защото аз имам работа, да паса овцете Му.

В тази работа няма почивни и празнични дни, тя не се зачита за пенсия.

Бъдете внимателни, не заменяйте Божията любов с дела, които стават поради човешка привързаност, защото това ще доведе до охулването ѝ.

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“