Беше малко момче, едва ли беше на повече от 10 години. Седеше на брега, а морето миеше краката му. Мръсната му фланела беше тясна, а панталоните му стигаха малко под коляното.

Дамян бе от няколкото скитащи хлапета край морето. Майка му беше умряла от рак наскоро, а баща му нелепо загина в една автомобилна катастрофа.

Помагаше на рибарите тук и там или пренасяше багажа на пътниците от пристигащите кораби. Така изкарваше някой лев, но се намираха и добри хора, който му предлагаха топла храна и чай да се сгрее.

Днес Дамян не намери работа, затова седеше сам на брега. Не усети, когато до  него се приближи един старец. И той, като него носеше избелели и стари дрехи. На главата му имаше широкопола шапка.

Дамян се изненада, като го видя толкова близо до себе си.

– Синко, можеш да виждаш под краката си само пясък, а в ръката си единствено това, което ядеш, макар и това не винаги да ти хареса. Не мисли, че те осъждам или правя опит да те поучавам. Повечето хора са точно като теб. Отвратени са от живота и работата си. Недоволстват от това, което ядат или не харесват колите, които карат. Но знаеш ли колко много хора по света са лишени от това, което, колкото и малко да ни се струва, ние имаме.

Дамян присви очи, натрапването на този старец съвсем не му харесваше. От къде се взе и отгоре на това взе и да го съветва.

Старецът невъзмутимо продължи все едно, че не забелязваше недоволството на малкия:

– Запомни, това върху, което съсредоточиш мислите си, започва да нараства.

Дамян се опита да разбера накъде бие старецът, но възрастният човек не му остави дълго да умува и продължи да говори:

– Когато се съсредоточиш към това, от което се нуждаеш, ще забележиш как размерът на нуждите ти ще нарасне. Ако постоянно си мислиш за неща, които нямаш, ще се сетиш и за много други, които не притежаваш, а това ще те накара да се почувстваш още по-зле. Ако съсредоточиш разсъжденията си върху това, че ще загубиш, ти наистина ще загубиш. Мислите изпълнени с благодарност, носят щастие и удовлетворение в живота на всеки човек.

Старецът видя съмнение изписано на детското лице.

– Навярно ще се съгласиш със мен, че всеки път, когато сме щастливи и изпълнени с ентусиазъм, другите хора се радват в наше присъствие.

– Може и така да е, – някак уклончиво даде съгласието си Дамян.

– Ако знаем, че възможностите някой да ни подкрепи идва от хората око нас, то какво ще се случи с човекът, в чието присъствие всички се радват? – попита възрастния човек

Дамян започна да схваща какво искаше да му каже старецът.

– Навярно ще получи повече възможности и подкрепа, – някак неуверено се усмихна Дамян.

– А какво се случва с  един човешки живот, изпълнен с множество шансове и подкрепа? – старецът продължи настоятелно с въпросите си.

Дамян се замисли и преди да отвори уста, старецът го изпревари:

– Такъв човек ще открива още повече възможности и ще получава още повече подкрепа. Успехът в такъв живот е неизбежен.

Лицето на Дамян грейна. Надеждата почука на сърцето му.

– Все пак трябва да те предупредя – и старецът погледна Дамян право в очите. – Ако човек е изпълнен с негативизъм, вечно се оплаква и с никого не се съгласява, никой няма да го подкрепи, защото никой не желае да общува с него. Нещата в такъв живот не вървят добре.

Двамата дълго мълчаха. Старецът даде възможност на Дамян да осмисли, това, което му бе казал.

След това възрастният човек предложи на Дамян:

– Всеки ден си задавай въпроса: Какво другите биха променили в мен, ако имаха тази възможност?

– Ами ако става въпрос за някоя черта от характера ми, която аз не искам да променя? – попита Дамян.

– Не става въпрос за това, какво искаш или не искаш да промениш в себе си, – засмя се старецът, – а какво другите хора биха променили в теб, ако имаха възможност.

Дамян се почувства несигурен.

– Не ти казвам, че трябва да се съобразяваш с прищявките на другите. Просто искам да кажа, че ако искаш хората да ти вярват и да се вслушват в думите ти, те трябва да се чувстват добре в твое присъствие.

Дамян наведе  глава и започна да разсъждава над това, което му бе казал старецът. Когато вдигна очи, старецът беше изчезнал ….

Скулпторът самоук Ра Полет вече 25 години  всеки ден работи в пустините скали на Ню Мексико, където е издялал вълшебни дворци.

Той намира пещери от светъл пясък, които лесно се подават на длетото. Издълбава ги и ги разширява, създавайки система от свързани помежду си сводести зали.

Скулпторът покрива стените с изящна резба. Всяка пещера си има свой стил. Ра е направил всичко сам, негов верен помощник е кучето му.

На стените в пещерите, той е изрязал прозорци и слънцето през деня залива залите с ярката си светлина.

Своите тайнствени подземни дворци Ра нарича „девствени светилища“, в които човек остава насаме със себе си.

Докато работи, Ра е направил уютно място за себе си, където има всичко, което му е необходимо за живота.

Неотдавна за легендарният самотен художник е бил сниман филм „Копач на пещери“, който е номиниран с „Оскар“ за най-добър документален филм.

Заведоха малката Даря при баба ѝ. Една седмица по-късно бабата звъни на родителите притеснено:

– Изглежда детето е болно.

Един час след първото прозвъняване бабата отново се обажда на развълнуваните родители:

– Всичко е наред, но трябва да изхвърлите този мръсен котарак!

Бабата се била паникьосала от това, че внучката ѝ цяла седмица не е ходила по голяма нужда.

Но в действителност Даря е ходила ….., само че в пясъка и внимателно е заравяла всичко, по примера на котаракът Вася.

Едрият и космат котарак на лошо няма да научи малкото момиченце, нали?

Баща дал на своя син своя войнишки колан. Момчето го увило няколко пъти около себе си и така отишло в детската градина.

Там покорило всички. Малчуганът придобил статус на най-главния командир.

Какво точно е правел не се знае, но когато майка му дошла да го вземе, картината била следната.

Момиченцата готвели войнишка каша от пясък в съдовете на куклите, а момчетата копаели окопи.

Нашият герой стоял с увития колан около себе си на едно по-високо място и давал нареждания.

Никой не мързелувал. Учителките не могли да се нарадват на такъв колективен труд.

Ето какво може да направи един обикновен войнишки колан.

Леля Минка беше излязла на улицата, за да нахрани уличните котета.

Изведнъж притича момиченце на 5-6 години и изсипа в паничката на котетата шепа пясък.

Леля Минка попита детето:

– Защо развали храната на котетата? Ти ядеш ли пясък?

В отговор на това момиченцето изяде пясъка, който държеше в другата си ръка.

Леля Минка остана с отворена уста. Тя не зададе повече въпроси.