Стоянка бе много малка, но въпреки възрастта си започна да взима уроци по пияно. Учителката ѝ бе забелязала, че свиренето  не бе от талантите ѝ, за това ѝ даваше по-лесни произведения. Така Стоянка се труди цяла година и накрая се отказа от пияното.

Минаха години и тя извади от шкафа старите ноти и се опита отново да ги изсвири. Този път, като че ли желанието ѝ бе нараснало и тя  се упражни повече.

След като повтори познатите мелодии, започна да учи нови. Така научи доста нови произведения.

В началото Стоянка сядаше пред пияното без да очаква кой знае какво, но постепенно откри, че музиката ѝ е в сърцето.

Веднъж бе отседнала в един хотел. И там изнесе импровизиран концерт пред гостите на хотела.

Веднъж Стоянка излезе на разходка с приятелката си Невена. Тя сподели с нея преживяванията си относно музиката, а накрая каза;

– Знаеш ли, днес изпитвам подобни чувства, когато се опитвам да запомня някой библейски стих наизуст. В началото ми бе много трудно, но постепенно Словото намери пътя от ума към сърцето. Когато казвам някога стих от Библията, ме изпълва много по-голяма радост, отколкото, когато свирех на пияното.

– Свиренето може да си спряла за известно време, но Божието Слово е нещо, от което никой не може да се откаже, – усмихна се Невена.

– Мислиш ли, че мога да изнеса такъв „импровизиран концерт“ пред повече хора, жадни да чуят Словото на Бога? – попита Стоянка.

– Да, защо не? Бог би подкрепил такава дейност с радост.

Ако пазим Божието Слово в сърцата си, няма да сме далече от Бога.

Учителят забеляза, че един от учениците в класната стая се люлее на стола и го предупреди:

– Един ученик правеше същото като теб, падна от стола и се наложи да го закарам до болницата.

След като направи своето предупреждения учителят се отправи към друг ученик, за да му помогне със задачата.

Няколко минути по-късно непокорния ученик падна от стола..

И в Библията има много описани примери на непокорство. И до какво доведоха те?

Бог постояно ни призовава да Му се покоряваме, защото така ще сме благословени.

Животът на покорство изисква жертви, но е път към радост и изобилни благословения.

Във вестника пишеше: „Шофьор следвал джипиеса си и се озовал в реката“.

Човекът пътувал през нощта, било съвсем тъмно, а отгоре на всичко това имало и мъгла. Той бил абсолютно сигурен в инструкциите на джипиеса си, но пътя по който го водела тази технология го завела в реката.

Колко лесно се объркваме и отклоняваме от правилната посока в живота си. Светът ни предлага всякакви съблазнителни пътища, но до какво ни довеждат те?

Понякога си мислим, че вземаме правилните решения, но пътя който сме смятали за сигурен, води към опасности.

Ако попитаме Бог накъде да вървим, Той правилно ще ни упъти. От него можем да получим мъдрост, която е отвъд нашите разбирания.

За това преди да вземеш решение, моли се и Бог ще ти даде правилния отговор.

Молитвата е един от начините да служим на Бога. Тя не е средство, чрез което да накараме Бог да изпълни желанията ни, а средство да извършим Неговата воля.

Ако се молим редовно, намираме решение на болезнени и заплетени сиуации в живота ни. „…..нямате, защото не просите“.

Ако слепецът на пътя за Ерихон, не бе толкова настойчив, да вика към Исус, нямаше да прогледне.

Както не знаем колко човека ще се спасят, ако не сме благоветсвали, така и няма да получим отговор на молитвите си, които не сме отправили към Бог.

Чрез молитва ние потвърждаваме вярата и упованието си в Бога. Чрез нея добиваме сили  да бъдем истински последователи на Христос в този свят.

Мария бе самотна пенсионерка. Тя бе на 86 години. Роднините ѝ бяха отдавна измрели.
Когато бе на 20 години тя се запозна с Момчил. Те се влюбиха един в друг и скоро се ожениха.

Отдаде им се случай да заминат за Австралия, така емигрираха далече от родината си. Там трябваше да привикват към нова култура, но постепенно нещата се подредиха.

Половин година след като бяха се вече преселени, Мария се сблъска с тежко изпитание. Тя получи съобщение: „Майка ти е тежко болна и се нуждае от постоянни грижи. Ела си!“.

И Мария се върна в страната си, за да се грижи за майка си. Те бе единствено дете, а баща ѝ отдавна бе умрял.

Грижата за парализираната майка легнали на плещите на Мария. Тя не можеше да я изостави. През това време работите на Момчил вървяха много добре в Австралия. Той не искаше да изостави бизнеса си, за това остана там.

Първоначално Мария и Момчил често си пишеха, но постепенно охладняха един към друг. Та тях ги деляха хиляди километри, а всеки от тях си имаше свой собствен живот. След няколко години, те престанаха да си пишат.

Мария разбра, че Момчил си е намерил друга жена. Сега за нея обратния път към Австралия бе затворен.

След смъртта на майка си, тя остана да живее в бащиния си дом.

Повече от 15 години Мария нищо не знаеше и не бе чула за Момчил. От съседите бе чула да се шушука:

– Момчил е станал милионер.

Но Мария не вярваше.

– За какво да обсъждам с някого своя бивш съпруг? – казваше си Мария.

Много скоро след това се чу, че Момчил е умрял. Тя нямаше намерение да търси някакво наследство от него, защото бяха разделени, но той ѝ бе завещал всичките си милиони.

– На мен не са ми нужни пари. Достатъчно ми е да имам хляб, вода и дърва за зимата, – твърдеше Мария.

Така тя раздели полученото богатство със съседи и познати.

– Парите няма да ме направят щастлива, – казваше често Мария. – Даже не знам за какво да го похарча, но съм щастлива, че Момчил не ме е забравил.

С тези прости думи Мария изказа една голяма истина. Не парите, а взаимоотношенията правят хората щастливи.