Живял някога крадец, които усвоил всички трикове и техники на своя занаят. Нямало човек, когото той да не може да излъже.

Веднъж той откраднал много ценни неща, вързал ги в една вързоп и тръгнал по пустия път с придобитото на рамо.

На брега на едно езеро, той видял дете, което силно плачело. Крадецът отишъл при него и го попитал:

– Защо плачеш?

Детето казало:

– Дойдох да се изкъпя, но когато се гмурнах, моята златна огърлица се изхлузи и падна във водата. Аз не мога да я извадя, защото тук е много дълбоко.

Крадецът си помислил, че може да се сдобие с още една скъпоценност, сложил плячката си на земята и скочил във водата. През това време детето взело товара на крадеца и изтичало бързо в близката гора.

Когато крадецът излязъл от водата, бил много ядосан. Той разбрал, че историята с огърлицата е само номер, но най-лошото било, че самият той бил ограбен.

Този, които мами другите, непременно ще срещне човек по-умен от себе си, който обезателно ще го надхитри.

В Красноярск на улица Тотмина се е появил светофар, работещ на слънчеви батерии и вятърен генератор.

През юли в този град 88 светофара били прекъсвали работата си. 14 от тях поради техническа неизправност. В останалите случаи – поради планови ремонти и аварийни изключвания на тока.

Новият вид светофар автоматично превключва на алтернативен източник на енергия от традиционен режим на работа и обратно.

При изключване на тока, светофара може да работи безпроблемно четири часа.

Според предварителните тестове, се оказало, че слънчевите панели са много по ефективни от вятърния генератор. Причината е, че повечето от сградите са на доста близко разстояние и вятърът трудно си пробива път между тях.

Шосе М-185 на остров Макино в Мичиган е единственото шосе в страната, по което през последните 120 години не минават автомобили.

По 13,4-километровия път минават само пешеходци или хората, които карат коне или велосипеди.

На острова е забранено автомобилното движение.

Забраната се е появила в началото на 1890 г., когато местните жители заявили, че автотуристите им нарушават покоя.

Бистра смачка салфетката и се прицели с нея в кошчето за боклук. Обърна се към Костадин и очите им се срещнаха. Бистра първа отмести поглед и попита:

– Били ли сте някога женен?

– Не, – спокойно отговори Костадин, като внимателно я наблюдаваше.

– А защо не сте се оженили? – продължи настойчиво Бистра.

– Първо учех,а после не срещнах подходящ човек.

Бистра кръстоса крака и продължи разпита:

– А били ли сте някога влюбен?

Въпросът бе неприятен за Костадин, но той се насили и каза:

– Няколко пъти.

– А наскоро? – очите на Бистра сякаш проникваха в него.

Костадин се почувства някак неуверено:

– Не, – замисли се и продължи, – може би да. Почти може да се каже да.

Бистра вдигна вежди. После тихо и настоятелно добави:

– И защо се колебаете толкова?

– Опитвам се да реша, – отговори Костадин с колкото се може по-спокоен тон.

Той имаше чувството, че разговаря с див елен или друго животно, което внезапно може да се подплаши и да хукне.

Костадин протегна ръка, но не я докосна. Вгледа се надолу по пътеката, след това вдигна поглед към хората, които се разхождаха наоколо. Децата шумяха и караха колела.

Целувката ѝ го изненада. В началото осъзна само, че лицето ѝ се приближи до неговото. Целуна го нежно и неуверено.

Костадин се поизправи, обхвана с двете си ръце главата ѝ и отвърна на целувката ѝ, като внимаваше да не я изплаши. Сърцето му силно блъскаше в гърдите.

След няколко минути те се отдръпнаха един от друг. Бистра се облегна на рамото му и се разплака без звук. Той я притисна до себе си и тя се успокои.

Разделиха се с една по-страстна целувка и всеки си тръгна по своя път.

Тогава я чу да му казва съвсем тихо:

– Извинявай! …..Още не съм готова за това.

Но Костадин беше търпелив и щеше да чака. И когато тя стане готова щеше да ѝ каже:

– Знам, че сърцето ти е разбивано много пъти. Разреши ми да го изцеля и ощастливя…..

Когато влезе във входа, чу глас зад себе си:

– Ани!

Тя замръзна на мястото си. Не смееше да погледне назад. Гласът отново се обади:

– Ани!

Най-накрая реши да се обърне. От сенките се появи дребна фигура. Дрипаво облечен старец, със сплъстена брада и изкаляни галоши.

– Татко, – каза Ана.

Той, нейният баща, стоеше пред нея и не смееше да я докосне. Само я гледаше и ѝ се любуваше.

– Все още си така красива, – каза баща ѝ. – Виждам, че си се устроила добре.

Ана пристъпи напред, целуна го и отстъпи крачка назад. Чудеше се какво да му каже.

– Дядо ти умря, – каза баща ѝ.

Ана го хвана за ръката и го поведе нагоре по стълбите. За нея това посещение бе неочаквано.

Когато влязоха в апартамента, тя веднага го отведе в кухнята.

– Навярно си гладен, – каза Ана, – ей сега ще ти изпържа яйца.

Постави тигана на котлона и започна да бърка яйцата. Ана погледна баща си и го попита:

– Как ме намери?

– Когато излезе от къщи, научих от една моя позната, тук в града, къде си отседнала, – въздъхна баща ѝ. – Понякога тя си идваше на село и разказваше за теб.

Ана си спомни за леля Донка, с нея много често се засичаха в квартала.

– Не искам да ме връщаш у дома, – погледна умоляващо Ана баща си в очите.

– Ако исках да те прибера, – засмя се баща ѝ, – щях да дойда много по-рано. Но през цялото време знаех къде си и какво правиш.

– Очаквах да ме нахокаш, – наведе глава Ана. – Нали казваше, че по-добре е човек да умре гладен, отколкото да продава тялото си.

– Не се отказвам от думите си, – тъжно я погледна баща ѝ. – А нима нямаше да съм прав?

Ана го огледа добре. Едното му око бе покрито с бяла пелена, навярно нацяло не виждаше с него. Беше се стопил. Тя знаеше, че е на 57 години, но изглеждаше на 75.

– Не, нямаше да си прав, – каза Ана.- По-добре е, човек да е жив.

– Може би имаш право.

Ана изненадано погледна баща си.

– Не се чуди, – започна да обяснява баща ѝ.- Вече не съм толкова уверен в тези неща, както едно време. Остарявам.

Мъката по нея го бе съсипала, но едно Ана разбра и то бе доста болезнено.

Той се бе провалил във възпитанието на дъщеря си и тя бе кривнала от правия път. Но най-лошото беше, че тя смяташе това за правилно и нямаше никакво угризение на съвестта.