Денят бе прекрасен. Повечето хора бяха излезли, за да се насладят на топлите слънчеви лъчи.

Мартин се разхождаше важно в парка, като бе хванал баща си за ръка.

Изведнъж той вдигна глава и проследи бялата ивица появила се в небето.

– Татко виж самолет, – каза малчугана, след като беше открил черната точица, с която завършваше бялата лента.

– Много на високо лети, – каза бащата. – Навярно си го забелязал заради бялата диря, която остава след себе си.

– Защо самолетът остава в небето такава следа? – попита Мартин.

– Когато във сухия въздух на голяма височина проникне влажен от реактивния двигател на самолета, – започна да обяснява бащата, – той се превръща в ледени кристали.

Синът му го погледна неразбиращо. Момчето още не бе схванало, какво му обясняваше баща му.

– Но там има само облак, – каза Мартин. – А къде са тези ледени кристали?

– Нали си виждал облака пара, който излиза от устата ни в студен ден. Нещо подобно става и там в небето, – засмя се баща му. – Бялата пътека, която виждаш там горе е подобна на този облак. Водната пара е страничен продукт, отделящ при горенето в реактивния двигател.

– А защо не винаги се вижда такава следа след самолета? – попита Мартин.

– Това зависи от височината и състава на околната атмосфера, – каза баща му, – по-точно от температурата и налягането на парите.

– Значи така се образува този дълъг облак, – замислено каза Мартин.

– А след това се разсейва и става част от перестите облаци, – допълни бащата.

Тази торта е като приказка. В нея живеят нейни собствени герои, крал и кралица.

Този замък ми напомня приказката за снежната кралица. Там също имаше такъв огромен замък, целия направен от лед.

Навярно вие виждате нещата по друг начин, всеки има право да си представя и мечтае по своему.

Тортата има прекрасен златист цвят, който е характерен за дворците и палатите. В подножието му пътеките са обсипани с рози.

При алчните хора няма живите и ярки растения, техните пътечки са сиви и твърди.

Но там, където живеят добри и отзивчиви хора, розите растат с невероятна сила.

Всяко творение може да се разтълкува по много различни начини.

По-важно е да се види истинския замисъл, дори да е под форма и на храна.

Не преминавайте просто така пред такова ярко „представление“.

Роб Малхоланд е създал своите 2.6 метрови статуи от плексиглас. Основният материал за работа полиметилметакрилат може да наруши отражението на светлината, така че се появява ефект на частична невидимост.

Почти същите произведение на скулптор са били инсталирани на пътека в гората в близост до едно от местните езера. По време на работата над проекта в горския парк, у скулптора възникнала идея за използване на рядък материал.

Малхоланд изобретявал лисица, но искал да ѝ предаде неуловимост. Това постигнал с помощта на полиметилметакрилат.

Една от четирите нови статуи, които ще бъдат монтирани на улица в град Алоа, представляват силует на местен жител.

На минаващите от там ще им се струва, че виждат познат човек, но ако погледнат внимателно, ще разберат, че никого не са видели.

Николай  бе излязъл с кучето си Мечо и се наслаждаваше на слънчевия ден в градината пред блока. Кучето весело махаше опашка и от време време на време душеше нещо в тревата.

“ Ние хората непрекъснато сме съсредоточени да се учим и развиваме, – мислеше си Николай. –  Толкова сме устремени към това, че забравяме да живеем“.

Погали Мечо и продължи да разсъждава на ум:

„Като хора ние се стремим да се доказваме. А кучетата нима са създадени просто така, само да съществуват? Не вярвам. Може би тяхната функция е да обичат безусловно. Какви ли мисли се въртят в главата на Мечо в това време?“.

Кучето хвърляше по един поглед на Николай  и се усмихваше, по-скоро бе някакво озъбване, което неподобаваше на усмивка.

„Колко е умислен, – мислеше си загрижено Мечо, наблюдавайки приятеля си. – Трябва да престане да усложнява нещата толкова“.

Ако кучето можеше да говори, щеше да му каже:

„Опрости работата си. Не позволявай, тя да ти пречи да правиш това, което обичаш“.

Кучето знаеше, че Николай не харесваше, всичко, което му се налагаше да прави.

„Трудно е да бъдеш човек, – съчувствайки на Николай, си помисли Мечо. – Защо не се съсредоточи в работата си върху нещо, което да му доставя радост, вместо да опитва да оправя всичко, което го тормози?“

И наистина е така. Стресът, претовареността, сроковете, разногласията, интригите, ….. на всичко това хората обръщат голямо внимание.

Николай вървеше по пътеката и си играеше с кучето.

„Лесно му е на Мечо, – помисли си Николай. – Виж го, колко е весел и игрив. Няма грижи и проблеми. И въпреки всичките ми недостатъци, ме обича“.

Николай знаеше, че не е съвършен и че не винаги постъпва по най-добрия начин, дори понякога вземаше напълно погрешни решения.

Да, но до него едно „несъвършено“ същество, подтичваше, лаеше и го обичаше безрезервно.

Ако Христо се съмняваше в смелостта на племенника си, то това се разсея от бдителността на момчето и готовността му за действие.

Като погледна Дани в лицето, Христо разбра, че той не беше избягал, но нарочно го подкачи:

– Защо избяга?

– Не съм избягал, – отвърна Дани и погледна вуйчо си с пламнало от възмущение лице. – Аз нямаше да тръгна така с Павел, както ти направи с чичо му, след като се скарахте.

Двамата продължиха по пътеката. Дани упорито мълчеше, а Христо  сериозно се замисли. После вуйчото сложи нежно ръка на рамото на момчето и каза:

– Синко, какво мислиш за мен, като постъпих по този начин?

– Аз нямаше да го направя… с човек, когото мразя, – отговори Дани, устремил поглед напред.

– Но аз не мразя Антон. Той ми харесва.

– Защо се скара и сби с него тогава? И защо той насмалко не те уби?

Христо не отговори веднага на такова обвинение. Гласът на Дани бе толкова различен от този на момчето, което бе утешавал и насърчавал до скоро. Това го накара изпитателно да погледне племенника си в лицето.

– Да се биеш, –  каза Христо с малко по-тих глас, – означава да живееш, това е солта за съществуването на някои хора. Без бой на света не му остава нищо друго, освен да пририта и да свърши. Той е един вид лекарство, моето момче. Най-големите и най-трайните приятелства се сключват след бой. Когато стиснеш ръка на човек, с когото си се бил, стига партньорът ти да е бил честен, ти си спечелил приятел завинаги.

– Аз не бих стиснал ръка на Павел, –  каза Дани. – Никога. Някой ден ще го убия.

Спокойният тон на Дани събуди у Христо чувство на тревога.

– Да си наумиш да убиеш някого, освен в случай на война, не е хубаво нещо, – възрази вуйчото. – Дръпни му един бой на тоя Павел и му стисни ръка. Нека остане като една хубава играта.

Напрегнатото лице на Дани се поотпусна при тези думи на вуйчо му. Последва го добродушния му смях.

– Никога няма да стисна ръка на Павел,  – повтори Дани. – Ще му тегля един хубав бой, но някой ден може и да го убия.

– Ти може да го убиеш, но това не означава непременно, че имаш намерението на всяка цена да го направиш. Но ако някога сметнеш за необходимо да сложиш край на неговите дни, не го прави от омраза.

Дани гледаше съсредоточено вуйчо си.

– Борбата, ако е жизнерадостна и без лоши намерения, издига душата, – продължи Христо. – Кара те и да се смееш, и да плачеш, очиства всички тръни и бурени в живота ти. Прави те да гледаш по-широко на нещата и да бъдеш по-устойчив. Но когато тази борба е отровена от омраза и стигнеш до момент, когато не можеш да се засмееш, тогава тя е разрушителна и е най-лошото нещо, което може да ти се случи.

Дани наведе глава и дълго мълча, но когато вдигна очи, погледът му бе омекнал. В очите му вече не се таеше омраза.