Колибрите са забележими персонажи в културата и митове на индийските народи.

При ацтеките само на вождовете, членовете на техните семейства и жреците се разрешавало да носят дрехи от пера на колибри.

За да се направи една такава дреха, е необходимо да се хванат и оскубят няколко хиляди птици.

Совите са истински майстори на маскировката.

Фотографът Джим Виладжер много обича да снима дивата природа. Той е направил серия от снимки на тези птици.

На тях трудно можеш да откриеш къде се е скрила совата.

Предлага ви на тази фотография да откриете совата, макар че на пръв поглед изглежда, сякаш я няма там изобщо.

Е, малко ви улесних като смалих площта, в която птицата се е скрила. Но ако искате наистина да разберете за майсторството ѝ на скриване, предлага ви да гледате само първата снимка, като покриете втората.

Елена тихичко влезе в ателието. Христо седеше наведен над някаква рисунка. Изглеждаше много съсредоточен. Любопитството ѝ надделя и тя попита:

– Какво рисувате?

Стреснат от гласа ѝ Христо се отдръпна от картината и Елена я видя.

Рисунката я стресна. Леда беше пищна и гола. Лебедът бе огромен, висок почти колкото Леда. Той бе покрил тялото ѝ с големите си бели криле. Хълбокът на Леда прилягаше идеално на извивката на крилото, което се спускаше по бедрото и крака ѝ. Леда свенливо се бе обърнала настрани, сякаш се срамуваше, че е очарована и омагьосана от това създание.

Докато разглеждаше рисунката Елена се изчерви.

– Харесва ли ви? – попита Христо.

– Лебедът е прекрасен.

– Не напразно Зевс е използвал този образ, за да прелъсти Леда, – засмя се Христо. – Лебедът е лукав, неустоим заради красотата си. Никой не може да усети намеренията му, защото изглежда чист и непокварен.

И добави съвсем тихо:

– Но аз не му вярвам.

– А жената? – попита Елена.

– Какво знае тя? – каза Христо. – Изгубила се е в собственото си удоволствие.

Елена на хареса оценката му за Леда, нито пък искаше да приеме присъдата му за лебеда.

– Възможно ли е лебедът да не е чист?  – попита Елена. – Всеки човек възприема лебеда за невинен заради красотата му.

– И аз наблюдавам тези птици, – скептично сви устни Христо. – Те поразяват всеки, който се диви на грацията им. Но ако са заплашени, атакуват много грубо. Какво може да си помисли човек за създания с толкова двойствена природа?

– А какво ще кажете за лебеда, който знае, че умира и пее на приятелите си, за да ги успокои? – Елена неотстъпваше от своето.

– Смятате ли, че природните създания са глупави като хората? – На лицето на Христо се появи печална усмивка. – Лебедът усеща кога идва края му, но знае, че всичко на този свят е само един бързо преминаващ дар. Това не разбират единствено ние хората. Бедният смъртен едва достигнал до сигурност във някаква власт и веднага е унищожен от сили, които са по-големи от него.

– Искате да кажете, че Бог ни унищожава, както ни и създава? – попита Елена.

– Не, – възрази Христо. – Казвам само, че нищо не е вечно. Всичко е краткотрайно и променливо като чувствата ни. Само умът на човека му пречи да осъзнае това.

– Как може човек да се чувства добре, ако го занимават такива тъжни мисли? Вярно е че човек се превръща на прах, но нима нищо не оставя след себе си?

– Извинявайте, – каза Христо, – но мисля, че само забележителни хора оставят нещо повече от екскрементите си.

Христо се стресна от смаяното ѝ изражение, за това бързо добави:

– Е вие също сте едно великолепно изключение. Знам , че се грижите за бедните и не връщате никой гладен или жаден от прага си.

– Но нали вие ще оставите след себе си картини, статуи ……., а това са шедьоври, – бързо реагира Елена.

– Боята се лющи от платното, както кожата пада от плътта. Скулпторите се рушат, ако не от времето, от завистници и „ценители на изкуството“. Човек унищожава сам  собствените си творения.  Каквото оцелее, оцелее, – безгрижно махна с ръка Христо.

Елена погледна към картината, но не намери утеха в лицето на Леда ….

Навярно много от вас мечтаят да посетят най-известните музеи в света. Сега това можете да направите без да излизате от къщи. British Library, Tate Gallery и други музей са дигитализирани.

Така можете да имате достъп до хиляди снимки, стотици книги за изкуство и албуми, както и произведения на известни художници.

На сайта на Британската библиотека – www.flickr.com са изложени повече от 100 хиляди изображение, карти и гравюри.

На „картички“ от  XIX век можете да видите птици от Монголия.

Метрополитен-музей на изкуствата за своите виртуални посетители е отворил достъп до каталозите на 422 изложби. Можете да изтеглите каталозите във формат PDF.

Така те могат да се изучават онлайн.

Беше 15.. година. Бележити художници, скулптори и учени оставяха ясна следа и определяха множество пътища в развитие на изкуството и науката.

Беше ранна утрин. Прозорците бяха заскрежени. По това време много малко хора се мяркаха по улиците. Повечето търсиха топлина край запалените огнища, ако изобщо бяха станали от топлите постели.

Ема загърната в шубата си, тихо открехна вратата и тръгна по заснежения път. Бе чула интересни неща за майстор Тома и искаше да види всичко с очите си. Ако баща ѝ знаеше накъде се е запътила, никога нямаше да я пусне, за това тя тръгна рано от къщи, когато всички още спяха.

Студът се опитваше да проникне под кожената ѝ наметка, но успя само да ощипе бузите ѝ. Любопитството ѝ даваше сила и тя крачеше бързо напред.

Стигна до една дървена порта, бутна я внимателно и влезе много тихо. В работилницата се прокрадваше слаба светлина.

– Добро утро, – каза тя и едва тогава забеляза майстор Тома седнал гърбом към нея. – Колко необичайно синьо е небето в днешния студен зимен ден.

– Всъщност, – обърна се Тома към нея, – небето съвсем не е синьо. Цветът му е резултат от отразяването на слънчевите лъчи във водата, която се съдържа в небето.

– Ако не е синьо, какъв е цвета на небето? – попита Ема с широко отворени очи.

– Този красив син купол, който виждате, покрива една непрогледна тъмнина, – поясни Тома.

Ема се страхуваше от Тома, защото той проучваше явленията в природата. Щом Бог иска да виждаме небето синьо, така и трябва да бъде. Какво добро може да излезе от това да се изследват и разкриват тайните Му? Така я учеха в къщи.

Ема се чувстваше доста неловко. Проницателността на този едър мъж я плашеше. За нея всичко беше просто и ясно. Тя не търсеше обяснение, защо това е станало така или по друг начин, но се пак бе привлечена  от знанията и мъдростта на майстор Тома.

– Вярно ли е, че сте построили машина с крила и искате с нея да полетите? – плахо и колебливо попита Ема.

– Да, вярно е, – усмихна се гордо Тома.

– Но ако не успеете ….., – запъна се Ема, – искам да кажа …..това няма ли да ви убие? Не се смейте, това е сериозно нещо. Вие сте мъдър мъж и ще бъде жалко, човек с такъв талант да се погуби.

– Вече съм направил няколко предварителни опита, макар и от по-малка височина, – опита се да я успокои Тома. – Махолетът действа много добре. Както виждате не съм се наранил.

– Не ви ли е страх, че с този …. махолет предизвиквате Бога? – попита Ема. – Той е отредил на птиците да имат крила и да летят, а на хората да ходят по земята, така казва свещеникът в църквата.

– Не, – спокойно отговори Тома. – Вярвам, че Бог ме е вдъхновил, за да създам тази машина. Надявам се, че когато летя той ми е простил. Не сте ли забелязали, че Бог не убива хора, които искат да разберат тайните на творението? Той разкрива тайните си на търсещите.

Ема не беше такава голяма оптимистка в това, но му вярваше, макар думите му да я смущаваха. В работилницата имаше много чертежи, части от неща, които тя не разбираше.

Ако я попитаха: „Какво правиш тук?“ Нямаше да може да отговори. Тя бе малко момиче, неоформена още жена, която искаше да разбере ….