Има в Белгия място, където всяка есен се устремяват хиляди любители на красивите пейзажи. Това е гората Хелеброс, която се намира близо до Брюксел. Наричат я „Синята гора“.

Това е времето, когато започват да цъфтят дивите камбанки. Нежният лилав килим на площ от 300 хектара и стволовете на гигантските секвои приличат на декори от приказни сюжети.

Всеки дочул за това място, иска да го види, иначе се смята за изостанал в живота, особено в Белгия.

За да се видят най-прекрасните пейзажи, трябва да се стане много рано. Когато първите слънчеви лъчи пробиват мъглата, гората е като вълшебна.

Там рано сутрин пеят птици, а цветята са много красиви.

Тази приказка продължава само няколко седмици, след което камбанките изсъхват.

Гостите всяка година стават все повече и повече. Горските пазачи насърчават хората да ходят само по съществуващи пътеки, защото стъпканите цветя следващата година няма да растат.

Американското желязно дърво своеобразно се разправя с паразитите. Неговата родина е пустинята Колорадо.

На него често се появяват занесени птици и вятър донася семена на пустинния родственик на имела, форадендрона, постоянно живущ на бобовите дървета.

Веднага след това покълналото се въвежда в кората на церциса, който отделя дъвка, която се събира около малкият паразит и постепенно се втвърдява.

При силен вятър дъвката се отчупва и пада на земята, а с нея и паразита.

Ако можете, имате много общи неща с хората от този свят. За много от тях, животът е джунгла. Но не джунгла, където има много дървета и хищници, и такава гора, която може да се отсече с брадва, а хищниците да се сложат в клетка.

Джунглата, в която живеем са непроходимите дебри на нашите проблеми, разбити сърца и празни портфейли. Нашите джунгли са заобиколени от болнични стени, оградени са с бракоразводни процеси. Ние не чуваме пеенето на птици и рева на лъва, до нас достигат само гласовете на недоволни съседи и претенциите на разгневените работодатели.

Нашите хищници са нашите кредитори, а окръжаващите ни гъсталаци представляват досаждащата ни суета. За някои, вероятно много хора, надеждата се превръща в призрачно видение.

Представете си човек в сърцето на африканската джунгла, участващ в сафари. Пред него върви водач, с остро мачете, който прочиства пътя напред.

Измореният от път пътешественик отчаяно повтаря:

– Къде сме? Вие добре ли познавате пътя? Къде ме водите? Къде е пътя?

Водачът се спира, поглежда към човека и казва:

– Аз съм този път.

Ние задаваме същите въпроси и питаме Бога:

– Къде ме водиш? Къде е моя път?

А Той не дава пряк отговор, само слаби намеци и нищо повече. Щяхме ли да разберем нещата, ако Той ни бе открил всичко? Правилно ли ще оценим мястото на своето местообитание? Не, защото сме чужденци в тези джунгли. За това вместо пряк отговор, Исус ни дава много повече, Той ни предлага Себе Си.

Ще унищожи ли Той нашите джунгли? Не, растителността ще остане недокосната.

Ще изгони ли хищниците? Не опасностите все още се прокрадват зад нас.

Исус не унищожава джунглата, а ни дарява надежда, защото ни дава Себе Си. Освен това ни обещава да остане с нас до края.

В залата се усещаше напрежение. Някои стояха със зяпнали уста, а други си шушукаха.

Мери бе успяла до сега да отговори на всичките въпросите в играта и бе спечелила 500 хиляди евро.

– Вие играхте страхотно, – каза водещият на играта, – а сега ще се изложите ли на риск да загубите досегашната спечелена сума, която никак не е малко или …. сте решили да си тръгнете от тук с един милион?

Мери дъвчеше устните си от напрежение. Ръцете ѝ бяха свити в юмрук.

Тя поглеждаше водещия, после забиваше поглед в пода и леко потрепваше.

– Ще вземете ли досега спечелените пари или ще играете по-нататък, където ви очаква голямата награда?

Предизвикателството бе голямо.

– Разбира се, – набра смелост Мери, в гласа ѝ се усещаха нотки на тържество. – Ще играя по-нататък.

– Внимание, въпрос за 1 милион евро, започна бавни и тържествено водещият. – Коя от тези птици не прави гнездо: а) врабче, б) дрозд, с) сврака, d) кукувица.

– Бих искала да използвам и последната подсказка, нека да позвъним на Павел Иванов.

На Мери ѝ връчиха слушалката и тя повтори въпроса на Павел.

– По дяволите, Мери! Това е много просто! Кукувица!

– Сигурен ли си?

– Разбира се.

Мери се обърна към водещия и смело каза:

– Моят отговор е кукувица.

– Това окончателният ви отговор ли е? – попита водещият.

– Да!

Настъпи дълга продължителна пауза. Изведнъж водещият извика:

– Кукувица, това е правилният отговор! Мери поздравявам ви, вие спечелихте един милион.

На следващия ден Мери покани Павел, за да отпразнува с него победата.

– Интересно, Павле, от къде бе сигурен, че точно кукувицата не си прави гнездо?

– Защото тя живее в кутията на часовника, глупачето ми ….

Сътрудниците на Френския национален център за научни изследвания решили да привлекат чайките в търсенето на незаконни сметища за боклук.

В страната действат високи данъци за преработка на отпадъци, а това е предизвикало появата на нелегални сметища за боклук.

Еколози от Френския национален център за научни изследвания решили да решат проблема с намирането на сметища за боклук, използвайки птиците.

Група чайки оборудвани с GPS-навигатори, които се зареждат от слънчеви клетки, били пуснати на свобода.

Градските чайки предпочитат да се хранят с хранителни отпадъци от депата. За това намирането на незаконно изхвърлени отпадъци, за тях съвсем не е трудно.

Учените отбелязват, че този подход има и слаби страни, тъй като птиците биха намирали са органични отпадъци.