Ели нарани безимения си пръст. Минаха няколко месеца в болка, докато нараненият прът си възвърна пълните си функции.

Тя редовно изпълняваше предписаните ѝ упражнения, но забеляза нещо учудващо със съседния си пръст.

Ели сподели с лекаря си:

– Когато правя упражнения за безимения пръст, съседният пулсира.

– Това е болка от съчувствие, – каза лекарят. – Разклонението между нервите на безименния и кутрето причинява зависимост един от друг. Ако единият пръст го боли, другият му „съчувства“.

Когато протягаше ръка, за да поздрави някого или вземаше лъжицата, за да приготвим храна за гостите, Ели забелязваше напрежението, както в безимения си пръст, така и в кутрето.

Различните части на физическото ни тяло работят заедно. Една от тях има ли болка, другите я усещат, но те се укрепват взаимно до оздравяването.

Бог ни разкрива нуждата от връзка помежду ни в Неговото духовно тяло – църквата чрез съчувствие и болка.

Нека бъдем отворени за страданията и болките на братята и сестрите, и взаимно да се укрепяваме.

Тони седеше сред приятели и сподели:

– Бил съм на една година, когато баща ми е починал. Когато майка ми се омъжи повторно, бях почти на шест.

– Какъв беше новият ти баща? – попита го Игнат.

Отговорът бе:

– Мечтаех за перфектен баща. Истинският човек, който стана мой баща, не можеше да се сравни с моя идеал.

– Всички имаме идеи за перфектния баща или поне за начините, по които нашите собствени бащи биха могли да бъдат по-добри, – отбеляза Огнян.

Самуил се усмихна:

– Има само един Отец, който е способен да обича съвършено. Когато изберем да следваме Исус, ние биваме осиновени в ново семейство, деца на нов Отец. Ставаме семейство от сестри и братя, лели и чичовци, приятели и бивши врагове. Ние сме общност от аутсайдери и сираци, наркомани и социални отпаднали, съзависими мъченици и самотни скептици, хамелеони, носещи се по течението, с други думи прекалено разрушени.

– Злото разкъсва, – сбърчи нос Захари. – Не ежедневните неща като удряне на пръст от крака или загуба на ключовете. По-скоро злото е разкъсването на нашия морален и духовен живот. Злото е силата, която работи срещу добротата на нашия Отец.

– За разлика от това, нашият Отец е този, който поправя разкъсванията, причинени от злото, – възкликна Недялко.

Бог копнее да бъде наш Отец.

Той се радва да бъде такъв за всеки от нас.

Пламен обясняваше нещо на приятеля си Крум, като размахваше ентусиазирано ръце:

– Чуй само: „Който пази смоковницата ще яде плода ѝ, а който се грижи за господаря си ще бъде почитан”.

– Да, има парадокс в това, – съгласи се Румен.

– Явно е, дори и най-дребните задачи на слугата, , – побърза да отбележи Пламен, – който защитава своя господар, ако са изпълнени добре, са повод за почит. Всяка добре свършена работа е достойна в очите на Бога.

– В този свят тези, които полагат труд се смятат за по-долни от тези с положение и висок пост, – забеляза Румен.

– Виж, – Пламен развълнувано вдигна ръка, – Бог още в самото начало бърка в пръстта и прави човек и Той не смята, че това е под достойнството Му.

– Дори Исус, когато дойде на земята, не бе с много свободно време, Той бе дърводелец, – кимна с глава Румен.

– Ако не вършиш работа и то работа, с която можеш да се гордееш, ти си откъснат от своята човешка същност, – заяви Пламен. – Душата ти ще атрофира. В крайна сметка работата не е зло, а благо.

– И все пак не е задължително това да бъде голяма кариера, която да промени света, – засмя се Румен. – Всяка работа, която е полезна за другите и е свършена добре, заслужава почит.

– Презираш ли работата на метачките или тези, чиято работа е доста мръсна? – предизвикателно попита Пламен.

– Почакай, – спря го с вдигната длан Румен. – Някои презират и хора, които градят кариера, за която се изискват повече умения и образование.

– Тези различия за нас не трябва да имат значение, Исус приемаше всички, – поклати глава Пламен.

Стоян тежко въздъхна:

– Мозъците ни са програмирани да запомнят болката.

– За това не докосваме нагорещена печка, защото ще последва изгаряне, – потвърди Таньо.

– Какво да кажем за грешките, които са по-дълбоки? – повдигна вежди Стоян.

– Имаш предвид, като думите, които бихме искали да върнем, обещанията, които сме нарушили, …… – започна да изброява Таньо. – Вината се появява отново и отново, когато най-малко я очакваме.

Тук се промъкна срамът, който се опитваше да ги убеждава:

– Вие завинаги се определяте от вашите провали.

– Чуй какво казва Словото, – закани се с пръст Таньо, – „Няма осъждане за онези, които са в Христос Исус“. Забележи, не по-малко, дори не и отложено, а в случая никакво осъждение.

Ако срамът ви тежи, поемете дълбоко въздух и приемете Истината.

Изговорете я на глас:

– Не се определям какъв съм от най-лошите си моменти. Аз съм ново творение, напълно простено, дълбоко обичано и истински свободно.

Лятното слънце изгряваше на хоризонта. Леля Дарина, съседката на Мая я повика с пръст и прошепна:

– Ела да видиш!

– Къде? – Мая потърси с очи посоката, която ѝ показваше Дарина.

На ветропоказателя на предната веранда на съседката имаше малка чаена чашка, пълна със слама, стояща върху метална степенка.

– Гнездо на колибри, – прошепна щастлива Дарина. – Виждаш ли бебетата?

Две малки човки като карфици, едва-едва се забелязваха. Те бяха насочени нагоре.

– Те чакат майка си, – усмихна се Дарина.

Мая извади телефона си, готова да ги заснеме.

– Не толкова близко, – укори я Дарина. – Ще изплашиш майката.

От тогава двете отдалеч следяха семейството колибри.

Но това не трая дълго.

След една седмица майката и малките бяха изчезнали.

– Сега кой ще се грижи за тях? – възкликна тъжно Мая.

– Бог ще се погрижи и за тях, както се грижи и за нас, – леля Дарина прегърна Мая през рамо.