Дойдоха в селото военни и арестуваха свещеника. Откараха го с каруца. След него тичаше жена му с децата му. Тя плачеше и викаше високо.

Изведнъж жената падна на земята в прахта и се разрида. Децата я наобиколиха, те също плачеха и я молеха:

– Мамо, хайде да се прибираме в къщи, там ще се помолим за татко.

Явно молитвата на децата не помогна, защото в селото се разнесе слух, че свещеникът е разстрелян.

На църквата бе сложен голям катинар.

А след това председателят на селсъвета предложи:

– Хайде от храма да направим клуб. Така необразованите народни маси ще се просвещават с култура.

Той събра хората пред църквата и каза:

– От всички изкуства, най-важно е киното. Църковната сграда е подходяща за такъв род дейност. По-рано тук е действал религиозен опиум, а сега тук ще въртим кино. Но за да стане тази сграда кино, някой трябва да свали кръста от купола. Този символ до сега е заробвал само народа. Който го снеме, ние за такава съзнателна дейност ще му пишем десет трудодни или ще го поощрим по някакъв друг начин.

Всички бяха изненадани от глупостта на председателя на Управителния съвет. Кой нормален човек ще се качи, за да снеме кръста?

Но се намери един, отчаян индивид между всичките. Генко Завързака, известен в селото пияница, вечно псуващ всеки и всичко, а най-вече пакостник и злосторник.

– Казвам ви, – провикна се Генко, – нито от Бога, нито от дявола се боя. Аз обичам киното, защо да не го гледам в храма? А и десет трудодни добре ще ми дойдат.

Генко се покачи на купола. Когато започна да дърпа кръста, …. хората не разбраха какво точно се случи, но Генко полетя надолу към земята.

Така силно се удари, че всички очакваха да е умрял, но бе останал жив. Нарани си гръбнака и до края на живота си не можеше да движи краката си.

– Някой от купола ме бутна, – казваше Генко на хората след това.

– Кой ще те бутне, – казваха му хората, – освен теб горе нямаше никой.

Хората смятаха, че ангел го е бутнал, но си мълчаха.

Дълго лежа Генко, плака и моли прошка от Бога. Когато отвориха отново църквата, той много се зарадва и молеше хората да го носят на всяко богослужение.

Един ден Генко каза на съселяните си:

– Добри хора, Господ ми прости греховете и аз повече няма да боледувам.

Същата вечер спряха болките му и той умря.

Човешкият живот е преходен. Всички ни очаква вечността. От това как си живял на земята, как си изпълнявал Божията воля, зависи къде ще прекараш тази вечност.

За да избегнеш осъждението поради лоши си дела и да не попаднеш в огнения пъкъл, Господ Исус Христос е дал живота си за теб и възкръсна за твое оправдание. Слава богу!

За това в тези празнични дни на Великден е нужно да поразмишляваме за жертвата на Христос и страданията, които е претърпял заради нас.

С каква цена е получено твоето и моето спасение? Какво означава Той лично за теб? Как Бог гледа на делата ти?

Трябва да помислим за бъдещето си. Ако ти още не си поискал прошка от Господа, сега е времето да се помириш със своя Създател.

И тогава, несравнима с нищо, радостта от спасението ще изпълни сърцето ти. Ще се почустваш щастлив, избавен и освободен.

Великден е празник на радостта и живота, които Бог ни дава чрез възкръсналия Спасител.

Така както се отнасяме към себе си и другите, по такъв модел ще изграждаме отношенията си и с Бога. Ако смятаме, че можем да се взема в ръце и да поправим нещата, това ще очакваме и от другите, ще го осъждаме и обвиняваме себе си, ако е налице неуспех.

Нашата любов на този етап е условна, длъжни сме и другите също, независимо от това дали ние или те можем да го направим.

Такова отношение към самия себе си и другите не довежда до смирение и прошка, но за това пък пришпорва нервно и жестоко.

Ако разберем, че можем много малко и почти нищо сами, тогава ще разбираме по-добре и другите. Ще престанем да ги осъждаме. И ще осъзнаем, че сме в една и съща лодка с тях. Става ни ясно, че този, който ни е обидил или наранил не го е направил поради злоба, а поради някаква причината, която не виждаме и не знаем.

Можем ли да влияем на емоциите си и чувството на обида?

Има алтернативен път. Приемете прощението на Бога и Неговата любов . И Му кажете:

– Господи, заставам пред Теб такъв, какъвто съм. В мен има негодувание, обиди, гняв, тревога, болка и страх. До сега съм се опитвал да заслужа прошка и любов, но разбирам, че така не мога да продължавам. Помогни ми, защото съм безсилен и не мога сам да се променя!

Позволете на Бог да ви обича, дайте Му възможност да действа във вашия живот.

Детето ще расте много по-щастливо, ако се научи да признава грешките си и иска прошка, ако не е право.

За да научите детето си на това, най-важното е да не се срамувате искрено да признаете, че сте сбъркали.

Например, ако не сте изпълнили обещанието си, ако сте се изпуснали и сте се развикали на детето си, ……

Виждайки вашия пример, на детето ви ще му бъде много по-леко да поиска извинение.

Освен това, както знаем от психологията, голяма част от проблемите на възрастния човек, произхождат от обидни забележки, които е получил като дете от родителите си.

За това не натрупвайте планина от детски огорчения, а се старайте незабавно да поискате прошка дори за случайно нанесена обида, болка или несправедливо наказание.

Валери седеше в един от фотьойлите покрит с бежова кожа, Беше преметнал крак върху крак. Под  мишниците на джинсовата му риза, се очертаваха големи петна от пот. Държеше книга в ръцете си и задълбочено четеше. Той не усети, когато Тимо синът му влезе.

– Татко, – тихо каза Тимо.

Старият човек повдигна очи, погледна сина си за миг и пак забоде поглед в книгата.

– Мама току що ми каза …. – разколебан от отношението на баща си Тимо  млъкна.

– Какво ти каза? – прокашля се баща му.

– Че имаш рак.

Настъпи неловко мълчание.

– Мога ли да седна? – попита Тимо.

Бащата направи равнодушен жест с ръката.

– Татко, много съжалявам …..

– За какво съжаляваш?

– Че си болен.

– Не съм болен, – махна баща му недоволно с ръка.

– Татко, искам да говоря с теб…..

Баща му продължаваше да гледа край него и да мълчи.

– Ти нищо не разбираш, – изкрещя баща му. – Ти никога не си бил истински Драганов и няма да бъдеш.

– Кажи ми, татко, моля те ….

– Не съм длъжен да ти давам обяснения, – каза бащата. – Ти не си ми съдник. Винаги си се интересувал само от себе си. Беше и ще си останеш егоист. Ето и сега, си дошъл да разчистиш сметките си с мен. Аз още се движа и косата ми не е опадала. Пъзльо, фантазьор и неудачник си ти.

Тимо запази самообладание и се учуди на това. Колко пъти такива думи го бяха уцелвали в сърцето, стискаха го за гърлото и го задушаваха. Пренебрежението, с което баща му се отнасяше към него, вече не му причиняваше болка и не стъпкваше самочувствието му.

Можеше да издържи презрителните погледи на баща си. Усети как гърбът му се изпъна, раменете му се изправиха. В тялото му се вля нова сила.

– Аз също съм Драганов, – каза спокойно Тимо. – Може би не този, който си искал. Но и ти се лъжеш за мен.

– Не ставай смешен, – каза бащата. – Говориш като някой поп.

– Бях смешен, татко, когато се опитвах да бъда друг. Опитвах се да ти се харесам. През всичките тези години се чувствах доста зле в неумението и огорчението си.

– Свърши ли, глупако? – леко се привдигната бащата от фотьойла.

– Имам си име. Казвам се Тимотей. Хубаво име, ти си ми го дал.

– Това ли беше всичко?

– Има още, – Тимо се задъха от вълнение. – Нарече ме пропаднал син, но вече няма да бъда такъв. Дойдох да ти поискам прошка. Животът ми все още не е провален, за него има надежда.

Бащата дълго гледа сина си. Лицето му се вкамени, стана мрачно и той извика:

– Ти си луд. Такива като теб не трябва да пускат сред хората. Ти си напълно превъртял.

Тимо стана. Чувстваше, че отново се е провалил. Към това се прибави  съчувствие и безсилие. Изведнъж баща му се бе смалил. Не бе останало нищо от самонадеяния деспот в него.

Пред Тимо стоеше дребен човечец с безкръвни устни и изкривени от подаграта пръсти…..