Представете си мозъка като микропроцесор на компютър. По време на работа компютърът разпределя задачите на множество, но не много ресурсоемки програми. Така и ние сме заети с много неща: да взема детето от градината, да отида до магазина, да дам сутринта отчета, да приготвя вечеря ….. Ние често мислим за много неща наведнъж и за нищо конкретно.
Аутистът трудно реагира едновременно на няколко дразнителя. Такъв е начинът му на мислене. Това трябва да се вземе под внимание, когато забележите, че детето се затваря в себе си.
Аутистът не може едновременно да слуша някой и да говори. Трудно му е да се съсредоточи, когато няколко души говорят с него едновременно. Това предизвиква раздразнение, тъй като аутистът не може физически да приеме този поток от информация.
Такова дете се концентрира вътре в себе си, то не вижда другите хора, не забелязва какво става край него.
При такива ситуации, когато детето обръща внимание не на любящия поглед на майка си, а на движението на устните ѝ или когато се раздразнява, усещайки емоциите в гласовете на другите, говори за едно, това дете не вижда емоциите и чувствата на другите хора, то е напълно затворено в себе си.
Но не всичко е толкова безнадежно.
Малкият аутист трябва да се върне към нормалния живот и да се адаптира в обществото.
В никакъв случай не трябва да се крещи и обижда такова дете. Не трябва да се възприема за умствено изостанало, ако не реагира на всички поставени му въпроси. Нужно е да му осигуряваме тишина и пространство, за да остане насаме с мислите си, а в същото време леко и нежно да поддържаме контакта на детето с външния свят.

Колко често празнувайки Цветница, забравяме за смисъла на празника!? Както всичко в живота ни лесно и невидимо се трансформира в обичай, обряд или ритуал, над който не се замисляме прекалено много.
Какво става, когато в този ден приветстваме Исус, влизащ в Светия град на осле? Матей свидетелства, че тогава градът се е потресъл, а когато ние извършваме този ритуал, нещо потрепва ли в нас? Или изпълнявайки го с чиста съвест се прибираме по домовете си?
Поради това, че сме го превърнали в непонятен ритуал, много хора са се отдалечили от християнството. Нима само вярващите трябва да знаят, защо се прави така?
За това нека да се постараем, да си спомним, да вникнем и да се вгледаме в това, което е било тогава, за да разберем, какво се прави и какво може да се постигне днес.
Христос провъзгласи идването на Божието царство. Какво е Божието царство? Победата над злото, победата на доброто, светлината и любовта, пълнота на знание, радост и мир в Светия Дух. Това е царството на всички онези, които знаят, приемат Христос и възможността за друг живот – живот триумфиращ над злото и омразата, над разделението и разпадането, и най-накрая над самата смърт.
Мнозина са повярвали в Христа и са го последвали, но все още не са разбирали Неговото учение за Царството до края. Всички те изглежда, както твърде много сега от нас, не разбират, че Христос говори за неземния свят, смятайки че ще дойде някакво тайнствено „след“, но тук и сега ще продължи да управлява злото, грубата сила, омразата и ще се осъществява борба на „всички срещу всички.“ Дори и днес враговете на религията казват, че християнството винаги е преподавало помирение със злото и несправедливостта в тази свят, обещавайки  блаженство в бъдещия свят.
В отговор на това, празникът на влизането на Исус в Ерусалим е светъл и радостен. Хората по онова време са смятали, че Ерусалим е Светият град, където ще бъде Божието царство и Бог ще победи. И Христос изпълни тази вяра, сякаш искаше да каже: „Да, тук и сега, на земята, в нашето време и пространството започва победата на светлината над мрака, отваря се Божието царство!“

Група китайски учени от Университета Цинхуа са създали капка течен метал, които се движат през препятствия, „яде“ люспи от алуминий, които може да променят формата и да се притиска до труднодостъпни пространства.
Малките „двигатели“ изработени от сплав на галий, индий и калай плава в разтвор от натриев хидроксид или солена вода. Галия е течност при 29 ° С, докато индий има по-висока точка на топене 156°С. Въпреки това, в комбинация, сплавта е в течно състояние при стайна температура с високо повърхностно напрежение, около 500 мN/м. Това означава, че когато сплавта се положи върху плоска повърхност, тя образува почти идеална сфера и може да запази формата си.
Микроскопски алуминиеви люспи се поставят в разтвор, което води до реакция, която генерира водородни мехурчета. Тези мехурчета помагат на капката да се движи напред, и алуминиеви люспи действат като гориво, което позволява на сплавта да преодолее дори малки препятствия.
Разработката се основава на предишни изследвания, проведени от екипа на  Jing Liu, а също и на пробива на учени от Университета на Северна Каролина в проучването.

Холандските инженери са предложили нова система за движението на наноспътници. Очаква се, че те ще могат да се движат в пространството за сметка на молекули, които се изпаряват от лед.
Наноспътниците са космически апарати с особено малки размери. Такава е широко разпространената платформа CubeSat, състояща се от модули във формата на куб със страна 10 см и тежаща около 1 кг.
Такива спътници много лесно се пускат, като се добавят към основния товар на ракети. Това ги прави идеални за бюджетни научни изследвания.
Въпреки това, липсата на реактивен двигател значително ограничава тяхната маневреност и контрол. За да се реши този проблем Анджело Червоне от Делфийския технологичен университет е конструирал ракета с ледена тяга.
Предлага се в CubeSat да се качат 100 грама лед. В космоса започва сублимация – изпарение, като се прескача течното състояние на водата. Мощността на двигателя се увеличава за сметка на нагревателния елемент.
Прототипът се планира да се пусне в космоса след няколко години. Сега Червоне и неговият екип работят над въпроса, как да запазят водата във вид на лед, докато се чака пускането на спътника, а този период често е няколко дни. В краен случай водата може да замръзне в орбита, но такова решение ще усложни конструкцията на наноспътника.
Новата система, разбира се, вече има сериозни конкуренти. В лабораторията по реактивно ускорение в Масачузетския технологичен институт са разработили система, основана на електроспрей, а в Университета в Мичиган – миниатюрен йонен двигател. Според Червоне, тези технологии ще се допълват една друга.
За стартирането на спътника на дълги разстояния е по-добре да се използва енергията на заредени частици, а за коригиране на орбитата при краткосрочни проекти са идеални ракети захранващи се от лед.

Повървяха около десетина минути. Минаха покрай шадравана, заобиколиха стадиона и оставиха зад гърба си новия паркинг. Двамата мълчаха и вървяха, докато парка се стопи и излязоха на хълма.

– Ще ти разкажа една история, – каза Марк и погледна младия мъж, който вървеше до него. – Нали питаше защо са ми такива ръцете.

Ръцете му бяха изкривени, а на много от тях нямаше нокти, бяха изтръгнати.

– Е щом си решил, – повдигна рамене Владо.

– Бях обикновено момче, по нищо не се различавах от другите. Страшна война беше. Бяха ни оставили да вардим един навес. Хванаха ни, но повечето от нас бяха избити. Малкото, които бяхме останали, ни навързаха и ни подкараха покрай една река. След два ден ритници,удари с приклади, глад и студ пристигнахме в пленически лагер. Капитанът, който го ръководеше, си мислеше, че знам повече, отколкото всъщност знаех.

Ръцете на Марк потрепераха.

– Или си беше просто гадняр, – продължи Марк. – Обработваха ме добре няколко седмици, за това ръцете ми са такива, а после ме хвърлиха в една дупка цели пет години. Едва не умрях там, – гласът му заглъхна.

В мислите си беше някъде далече от тук, миналото и спомените не му даваха мира.

– Пет години затвор в една дупка, – прошепна Владо уплашено, той не можеше да си представи такова нещо.

Когато Марк отново заговори, в гласа му имаше горчивина:

– Не затвор, а клетка с пръстен под, два и половина метра широка. Пускаха ме да излизам само два пъти в месеца. През останалото време спях и крачех. Сънят трудно идваше, за това повечето от времето крачех. Четири крачки напред и обратно.

Погледна Владо изкашля се и продължи:

– Сега не понасям затворени пространства, за това се разхождам. Когато се озова между стени, веднага излизам, тъй като преди не можех да го правя.

И той размаха осакатените си ръце към дърветата, небето и всичко наоколо.

– Защо ми разказваш всичко това?

– Разбрах, че имаш неприятности, а знам, че си невинен, ще е жалко да гниеш в някоя дупка, заради някой друг. Разбираш ли, този простор ще ти липсва.

Владо кимна. Той съвсем не искаше да загуби свободата си, особено сега, когато нищо не беше направил, независимо от обвиненията. Владо беше младо момче, а пред него беше животът.