Милена приближи до отворената врата и видя Любо да гледа през прозореца с ръце в джобовете. Той я забеляза и се усмихна. Накани се да каже нещо, когато от двора долетя вик :

– Лапичка си дойде!

Малкият им син Тони влетя в стаята заедно с кучето. И двамата бяха щастливи. Лапичка задраска по роклята на Милена, а тя се наведе да я прегърне. Кучето облиза лицето ѝ и щастливо замаха с опашка.

– Истинско чудо!- възкликна Любо. – Тя си дойде.

– Не мога да повярвам, – през сълзи каза Милена.

– Бях на двора, когато я видях да се задава по улицата, – с голяма изкряща усмивка каза Тони.

Кучето заподскача около тях с необичайно за него енергия.Тони му подвикна. Двамата се хвърлиха един към друг и се затъркаляха по пода, докато накрая се проснаха изтощени на килима.

– Къде ли е била? – засмя се Милена.

– Кой знае, – поклати глава Любо. – Явно се е наситила на приключения. Май доста неща са минали през главата ѝ.

Във въздуха летеше козина. Езикът ѝ се беше провесил от устата. Очите ѝ блестяха. Лапичка беше отново сред семейството, което я обичаше. Познати миризми и усмихнати лица.

Лапичка беше доста отслабнала и по нея имаше сплъстени топчета козина. Цялата бе проскубана и мръсна. Приличаше на свободно животно без господар.

– И все пак се върна у дома – каз Милена.

– Обичаш ни, нали?- каза закачливо на кучето Любо и потърка коремчето му с ръка, а Лапичка затвори очи в блаженство. – Прощаваме ти, лудетино!

В отговор Лапичка излая радостно.

Денят беше слънчев. Малки облачета се надпреварваха в небето. Някой предложи на Лазаров, още неуспял с картините си художник, да посети един изрод, който живеел в отсрещаната сграда.

„Защо не, – каза си Лазаров, – навярно малко хора го посещават, а и той има нужда от общение“. Художникът беше почитател на красивото, но имаше милостиво сърце.

Когато го въведоха в стаята на „изрода“, той се стъписа. Човекът, който стоеше срещу него, надминаваше всичките му очаквания. Въпреки объркването си Лазаров пристъпи в стаята, а зад себе си чу този, който го бе въвел да казва:

– Това е художникът Лазаров. Ако си спомняш, скоро преглеждаше негови репродукции.

– Вие ще станете много добър художник, – предрече домакина, гледайки през прозореца навън. – Вашите картини много ми харесаха.

– Много бих искал, но не ми се вярва, – каза гостът, който след първия си плачевен опит на изложбата от свои картини, бе започнал сериозно да се съмнява в способностите си.

Антон го погледна.

– Вижте ръцете ми, – каза той като ги протегна напред, – бихте ли помислили, че с тези ръце мога да построя картонения проект, който е пред вас.

Лазаров разгледа двете му нееднакви ръце. Дясната беше огромна, като на някакъв исполин, а лявата сякаш принадлежеше на осемгодишно дете. Макетът беше много красив, точно копие на църквата, която се виждаше през прозореца.

– Навярно не, – призна художникът.

Антон кимна с глава.

– Всичко зависи от волята, – опита се да придаде на немощния глас решителен тон домакинът. – Тя е от голямо значение.

Ако го беше казал някой друг, това щеше да звучи по-скоро като шаблон, но човекът, който стоеше пред Лазаров, бе неопровержимо доказателство, че човешката воля може всичко, само да пожелае това.

Щом Антон е успял с деформираните си ръце да изгради този прекрасен  картонен макет, какво би могъл да направи Лазаров, който нямаше друга пречка пред желанието си, освен неверие в собствените сили?

Антон поради уродливостта си беше обречен на изолация, но същевременно това го правеше уникално същество.

– Понякога ми е трудно да гледам на живота като на представление, може би защото не ми е отредена никаква роля в него, – каза Антон. – Ако знаете колко много завиждам на тези хора…..

– Уверявам ви, – каза Лазаров, – те не заслужават завист, защото нищо съществено не правят, за да бъдат запомнени в живота, но вас ще ви помнят.

– Мислите ли, че това ме утешава?

Двамата замълчаха.

– Какво мога  да очаквам от този свят? – попита тъжно Антон. – Може би трябва да се примиря с мисълта, че хората трудно приемат различното. Но кой знае, един ден може да станат по милостиви и да не извръщат глава пред всяка уродливост?!

Антон отиде до шкафа и дълго рови в него.

– Когато признах на Нели, че искам да бродирам гоблени, тя ми изпрати човек, който да ме научи., – каза Антон  като държеше в ръцете си красиво извезан гоблен. – Той беше приятен и скромен човек, но когато видя ръцете ми, призна, че за такава финна работа не стават. Горкият не искаше напразно да ми губи времето. Тогава го помолих само да ми покаже, как се прави и той го направи, макар и неохотно.

Лазаров гледаше изкусно избродираните образи, виждаше чудесно подбраните нюанси на гоблена и притихна.

– Бих искал да вемете този гоблен за спомен от мен, – каза Антон, – за да не забравяте, че всичко зависи от волята.

Лазаров благодари и взе този скъп дар. Когато напускаше стаята по бузите му се стичаха сълзи.

Виктор и Станислав често посещаваха не една библиотека, търсейки знания, за да ги внедрят в живота. Виктор беше практичен човек, изобретяваше и приспособяваше. И всичко само за едно, да олекчи живота на хората. Станислав беше по-философски настроен и повече работеше с главата си. Комбинацията от двамата даваше невероятни изобретения. Единият даваше идеите, а другия ги осъществяваше на практика.

В днешния мрачен следобед се бяха събрали у Виктор и разговаряха разпалено, на тях климатичните условия въобще не им влияеха.

– Навярно ще се съгласиш, че живеем в небивала епоха. Епоха, в която човек всеки ден поставя под съмнение Бога, – каза Станислав.

– Я виж колко чудеса ни предоставя в последно време науката и те улесняват живота ни, – протегна ръка напред, към някакъв невидим образ, Виктор.

– Да, чувстваме се могъщи, защото сриваме границите на невъзможното, – засмя се Станислав. – Изминаваме големи разстояния за кратко време, разговаряме с хора от другия край на света, на Марс ще изпращат хора и какво ли още не.

– Въпреки това се намират и врагове на прогреса, – подскочи Виктор, – които смятат, че е кощунство да  надхвърляме собствените си ограничения.

– Мисля, че науката облагородява човека, – успокои топката Станислав, – утвърждава властта му над природата, така както моралът и образованието ни помагат да надвием диващината си.

– Разбираш ли, че зад всяко изобретение се крие човешко усилие,  – разкалено каза Виктор, – нечий живот, посветен за решаването на даден проблем? Всяко изобретение надживява своя създател и в повечето случаи той не вижда плодовете на своя труд.

– Докато има хора, които не се задоволяват само с едното ядене и използват всичко наготово, – каза Станислав, – а решат да използват и ума си, като престанат да бъдат паразити върху Божието творение, науката никога няма да загине.

Вън затрещя. Вятърът усили бесния си щурм. Чуваше се скърцане и удряне на незатворени прозорци и врати. Небето се намръщи и заплака.

Двамата приятели се спогледаха. Виктор стана да приготви чай. В такова време той сгрява тялото и доставя наслада на душата.

Нека вие, нека трещи навън, това няма да спре човека. Той е създаден да твори и изгражда, както своя Творец.

Васил Петров днес беше в училище. Синът му бе счупил два прозореца, насинил окото на момче от по-малките класове и се бе държал грубо с учителката си.

За да изгони болката си от посрамяването си, Васил беше седнал в близката бирария пред една голяма халба бира.

Минчо, съседът им го видя и като усети, че е угрижен, отиде при него.

– Какво ти е, Васко? Болен ли си?

– Моя хубостник такива ги е свършил в училище, че се чудех къде да се скрия от срам, – едва не проплака Васил.

– Младото поколение расте в атмосфера на задоволеност. Затрупваме ги с какви ли не играчки, – подхвана от далече Минчо.

– Това е най-малкото. Погледни го моя, две педи е от земята, а вече е независим и самостоятелен. А какви ги върши?

– Неукрепналите ни деца попадат под медийната инвазия на света. – каза Минчо.  – Всичко това срива авторитета на родителите. Васко ти постояно си на работа и не ти остава достатъчно време да се занимават с децата си. На кого ги оставяш тогава? На развлекателната индустрия, телевизията и компютъра, както и на „педагогическите“ методи на улицата.

Васко сякаш не бе чул думите на съседа си, а се нахвърли яростно:

– Виж как ги възпитават днес в училище!

Минчо се опита да влее малко разум в главата на провинилия се баща:

– Мисленето на младия човек  се влияе от медиите, а не от училището, за това се държат така. Какво гледат по филмите, забавните програми, шоута и какво ли още не от този боклук? Ще се съгласиш, че всичко това ги прави  необуздани, егоисти, спомагат за развитието на детска престъпност, стават агресивни, започват рано да правят секс и всичко това в комплект с отсъствието на респект към учителите и възрастните хора.

– И какво да правя? – започна да се оправдава Васил. – От сутрин до вечер съм на работа, прибирам се уморен. Кога да намеря време за моя калпазанин. В повечето случаи го оставам на майка му. Тя се оправя с него.

Минчо въздъхна:

– Всичко отрицателно, поради незаинтересованост ни,се натрупва още в първите 7 години у детето, а това носи горчиви плодове за поколения напред.

Васил махна с ръка и удави притесненията си в чашата с бира.

Доктор Андреева отдавна работеше в малка болница почти накрая на града. Вчера в края на работния ден докараха възрастен мъж. От анамнезата му тя разбра, че мъжът живее сам.
Той стоеше отпуснат. От него се усещаше мирис на застоял пушек. Беше напълно безразличен към околните.
От картона му в архива Андреева разбра, че е болен от 5 години. Правена му е операция, но след нея не се е появявал на контролни прегледи.
На другия ден в в болницата дойде мъж на средна възраст и попита:
– Вчера при вас постъпил ли е на лечение Стоян Харитонов?
Изпратиха го да попита в служебната стая.
– Вчера го докараха, – обади се Андреева. – В шеста стая е. Вие роднина ли сте му?
Мъжът въздъхна, заби поглед в пода и каза:
– Син.
– Да ви заведа при него?
– Не, не е нужно. Кажете ми, какво трябва да му донеса?
– Нещо, – вдигна рамене лекарката, – което обича.
– А какво обича?
– Не зная. Мислех, че вие ще ми кажете.
– Той не живееше с нас. Преди 30 години се разведоха с майка.
– Ако искате ще дойда с вас до стаята му, – предложи лекарката.
– Не, не мога.
– Защо?
– Мразя го. Заради майка дойдох, тя ме помоли.
– Обидил ли ви е с нещо?
– Не помня. Пиеше много. Помня, … как мама много плачеше.
Синът идваше всеки ден, в точно определено време, като по часовник. Сядаше в коридора на болницата, стискаше ръце и гледаше в една точка. Понякога, ставаше, отиваше до прозореца и гледаше дълго време към улицата.
Питаше за състоянието на баща си, донасяше плодове и памперси, и си отиваше, за да дойде  на другия ден пак.
Това продължи почти месец. Когато Стоян Харитонов почина, от болницата позвъниха на оставения телефонен номер от сина му. След половин час синът дойде. Попита само:
– Какво трябва да направя и къде да отида?
– Почакайте, докато приготвим епикризата му.
Той дойде до затворената врата на стаята, където лежеше баща му. Погледна въпросително към Андреева. Тя мълчаливо кимна с глава.
Синът постоя малко без да продума ….. натисна дръжката на вратата и влезе…..