Привечер Зоя седеше в кухнята и съзерцаваше тъмните сенки на дърветата, които се бяха удължили от последните слънчеви лъчи. Така я завари майка ѝ пред чаша чай, със зареян поглед в нищото.

– Много ли стара изглеждам, мамо? – попита Зоя с прикрит страх в гласа си.

– По-стара от миналата година и по-малко от следващата, – засмя се майка ѝ.

– Животът си лети, – с тъга прошепна Зоя.- Погледни ме на какво съм заприличала.

– На твоите години животът минава бързо, – изкашля се майка ѝ, – човек живее безрасъдно, все едно цяла вечност ще изкара тук на земята. Виж, моите дни се топят като ланския сняг, дори не знам къде ми се губят часовете?

– Мислиш ли, че някой все още може да ме хареса и да се влюби в мен?

– Аз бих попитала друго. Дали ти ще намериш човек, в когото да се влюбиш? – въздъхна майка ѝ. – Щастието, за което толкова много хора жадуват, идва от любов, която се отдава.

– За влюбване, – засмя се Зоя, – не се съмнявам, че ще мога ….все още!

– Утре всичко може да се случи с мен и ти ще останеш сама. Омръзна ми да ти повтарям да се ожениш.

– За кого, мамо? – засмя се Зоя.

– За Гошо, той е добро момче, рядко се срещат такива грижовни и любвеобилни хора, като него.

– Гошо ми е само приятел, – каза Зоя, – на него всичко мога да му каже, не веднъж ме е утешавал, но да се оженя за него …… О, не, – и Зоя направи кисела физиономия.

– Тогава защо ходиш с него навсякъде и го дрънкаш за щяло и нещяло?  Нали за това е мъжът, да те подкрепя, да те разбере, да те утешава, ……

– Мамо, ти нищо не разбираш от мъже, – скочи Зоя от стола.

За нея майка ѝ имаше остарели представи, които не се вместваха в нейните разбирания. Но и с нейните „модерни“ схващания до сега не си бе избрала подходящ мъж за съпруг.

Тази работа на открито за Антон беше по-скоро забавно занимание, отколкото задължение. Днес подрязваше живия плет, когато забеляза едно момиче да върви по близката алея.

Нещо го привлече в нея и той я проследи до корта. Момичето не беше красавица, но имаше прецизни удари. Антон беше привлече  от ловкостта ѝ.

Застана на вратата и изчака играта ѝ да свърши. Когато Даря мина край него с ракета на рамо, не посмя да я заговори. Проследи я с поглед, докато момичето се скри зад една сграда.

Антон беше зашеметен. Той все още виждаше стегнатите ѝ мускули, удълженото ѝ лице, с изпъкнали скули и късата ѝ коса с цвят на какао.

Същата вечер разказа на приятелят си Личо за „неземното“ момиче.

– Тони, да не си се влюбил? – погледна го с интерес Личо.

– Не! Харесва ми, нищо повече, – троснато отвърна Антон.

– На близо ли живее? – заинтересува се Личо.

– Не знам. Не съм я виждал преди, – смутено призна Антон.

– Ами ако е женена?

– Какви ги говориш, – засмя се Антон, – такива не играят тенис сами ….. Много по-различна е от момичетата, който познавам.

– Уплашил си се и дори не си се запознал с нея?! – плесна с ръце Личо.

– Какво да правя? Когато мина край мен, не знаех какво да ѝ кажа, – започна да се оправдава Антон.

– Като не можеш да говориш, играй с нея тенис, – подскочи Личо.

– Нямам представа как се играе това. Никога в живота си не съм държал в ръце ракета, – наведе тъжно глава Антон.

– Какво изобщо можеш да правиш? – изригна като вулкан Личо.

– Да танцувам, – плахо каза Антон.

– Тогава я покани на танци, – предложи Личо.

– Не мога, – изстена Антон.

– Ако искаш аз ще поговоря с нея, – предложи помощта си Личо.

– Да не си посмял, – сви ръцете си в юмруци Антон. – Само да я докоснеш, ще ти счупя главата.

На другия ден Антон дълго я дебна, като се правеше, че се занимава с храстите. Когато момичето мина край него, стеснението отново го надви.

Това се повтаряше в продължение на две седмици, докато градинарят бай Васил забеляза, че растенията са подрязани почти до корен и реши да се намеси, преди цялата градина да бъде опустошена.

На другия ден бай Васил влезе в корта. С мучене и настойчиви жестове показа на момичето да върви към обожателя си, който щръкнал зад храстите гледаше изумен. Момичето беше ужасено и не реагира.

Бай Васил я хвана за ръката ѝ я повлече. Така Антон се озова лице в лице с Даря, която за да се отърве от градинаря, се вкопчи в него.

След като бай Васил ги остави, Антон и Дарина отидоха на кафе. Така започна и тяхното приятелство.

Разговорът тежеше. Около масата всички млъкнаха. Звън на чаша, изтървана вилица и преместване на стол се опитаха да разкъсат тишината. Хората започнаха да се оглеждат и по някои лица плъзна неволна усмивка.

Рачо се надигна и обяви:

– Време е. Трябва да вървя. Утре съм на работа.

Валери вдигна рамени, а момичетата се спогледаха. Рачо облече анурака си и се обърна към девойките:

– Е, момичета, до скоро, – закани им се с пръст. – И да не се карате.

Вдигна глава и погледна Валери.

– Вальо, ела да ме изпратиш.

На Валери не му се излизаше никъде, но нали е домакин, пък и с Рачо бяха приятели от деца. Приведе рамене и тръгна след госта.

Когато бяха вече на двора, Рачо се обърна. Той едва различи приятеля си, който се движеше след него. Нощта беше тъмна. Луната се бе свряла някъде между облаците и сигурно сладко си покъркваше.

– Нещо не е наред с теб, Вальо, – каза с тъга Рачо. – Не ме разбирай погрешно. Знам, че според завещанието, ако се ожениш втори път, трябва да спра да ти давам пари, но знаеш, че аз съм ти приятел. И дори да се ожениш утре, аз няма да спра да изплащам дела ти.

Валери мълчеше. Не му трябваха на него пари. За какво са му като нея я няма? Нелепа случайност беше прекратил животът на Елена, а той още тъгуваше по нея.

– Исках да ти каже друго, – изкашля се Рачо и продължи. – Имам един приятел, малко смахнат е. Обича да пребарва каквото му попадне, носи се слух, че спи със собствената си дъщеря.

– Е, дано не са такива всичките ти приятели, Рачо, – засмя се Валери в мрака.

– Та като чу, че жена му умира, – продължи Рачо все едно, че не чу какво каза Валери, – отиде до града купи хладилник, пералня, видео, всичко, което тя е искала, за да може да умре щастлива. Ето това се нарича милосърдие.

– Да умре щастлива!?, – усмихна се Валери.  – А преди къде е бил? Нима тази жена е живяла щастливо с него?

– Ти си умен и прозорлив човек, – започна Рачо отдалече. – Почтен си, няма две мнения по въпроса. Готин си. Проблемът ти е, че ти липсват три неща.

Валери озадачено погледна Рачо. Бяха стигнали пред павилиона, където слабата светлина от него им осветяваше лицата.

– Така е , – продължи настоятелно Рачо, – липсват ти желание, радост и милосърдие. Тези неща вървят комплект. Ако нямаш радост, нямаш желание, а от там и милосърдие. Помисли добре и се разведри. Станалото станало, не можеш да върнеш нещата назад.

Валери хвана Рачо за ръката, поиска да му каже нещо, но се отказа и махна с ръка.

– А сега се прибирай, – каза примирено Рачо. – Ето взе да прикапва. Все едно виждам теб. Само като те погледна и ми се доплаква.

Двамата приятели се разделиха. Рачо бодро закрачи към центъра, където живееше, не искаше да се намокри. А Валери приведе рамене и тръгна към къщи. За него нямаше значение идващия дъжд, душата му плачеше ……

Днес подрастващите и компютърът са почти неразделни. За тях това е съвсем естествено, както за родителите телевизора едно време. Мненията на майките и бащите по отношение на компютъра се разделят.
Едни забраняват на децата си да работят на компютъра, освен ако не е свързан с обучението им. Други им позволяват, като се стараят да ги отделят от време на време от екрана.
Трябва ли да не даваме на децата си лаптопи, таблети и смартфони?
Днес децата ни живеят в съвършенно други социални условия. Изследвания са доказали, че социализация на децата става чрез общението в Интернет. Ако един тийнейджър не се свързва по Интернет с приятелите си, той изпада от тийнейджърската среда. Можете да вземете от детето таблета или компютъра, но тогава не се учудвайте, че той няма приятели и взаимоотношения с връстници си, и че в училището никой не го разбира.
Разбира се, във всяко нещо трябва да се проявява мъдрост. Според психолози и лекари, броят на тийнейджърите, пристрастени към компютъра, расте ежегодно.
От една страна, социалните мрежи са чудесна възможност да се намерят хора със същите интереси, загубил се приятел или някой който е твърде зает и не можеш да се срещнеш с него в ежедневието. Това е една възможност за срамежливите да говорят откровено и да намерят събеседник.
Но виртуалното общение не може да замени реалното. Можете да чатите в мрежата със стотици приятели и да си останете самотен. Общението в мрежата може да помогне за изграждане, развитие, творчество, а може да бъде и обикновенно бъбрене. По-често се обсъждат реални проблеми или нещо интересно. Повечето от разговорите са от рода на: „Пътувах, това са снимките“ или „Купих си това, виж“ и т.н.
Как да помогнем на едно дете да не става зависимо от виртуалния свят?
Наслаждавайте се на общението с децата си. Вникнете в техния свят, работете с тях, не ги отпращайте към монитора, радвайки се, че не хулиганстват на улицата и не пиянстват. Вируалния свят е коварен. Детето прави всичко, за да завоюва авторитет в обществото и най-вече между връстниците си.

27-годишният Жерар Дюпре припаднал в магазина на Lake Wales. Така привлякъл вниманието на клиентите и сътрудниците в магазина. Тогава 30-годишният Тарус Скот откраднал автомобил за барби, лаптоп LeapFrog и куклена къщичка.
В щата Флорида мъж инсценирал сърдечен пристъп, за да отвлече вниманието на  на охраната на  Walmart, докато неговият приятел ограбвал магазина.
Но хитрият план на дуета разсекретили камерите за видеонаблюдение, снимащи ставащото в магазина. Скот и Дюпре били арестувани и обвинени в кражба. Общата сума на откраднатите стоки възлизала на 369 долара.
А ето какво  се било случило:
Дюпре паднал на пода пред входа и се хванал за гърдите, с цел да привлече погледите на хората. През това време Скот сложил в чантата си автомобила за барби, куклената къщичка и лаптопа, и се насочил към изхода на магазина.
Съчувстващите хора даже повикали Бърза помощ, но щом Скот излязъл, Дюпре скочил, все едно нищо му нямало и напуснал магазина. Съучастниците се срещнали на улицата и заминали с една кола.