Съществува една такава теория, която се нарича „Теория за раците в кофата“.

Тя гласи следното: Раците са толкова глупави животни, че ако са сами в кофата, леко ще излязат от нея, но ако са повече, когато ракът се опита сам да излезе от кофата, останалите го задържат и дърпат назад.

Така става и в живота на човека.

Човек се опитва да се откаже от пушенето, а приятелите му казват:

– Все едно нищо няма да стане, защо се измъчваш? – и му подават цигара.

Получаваш второ висше образование, а колегите ти се чудят:

– За какво ти е? На работното си място и без това много се уморяваш.

Твоите собствени родители ти казват:

– Ти си глупав, бездарен, безполезен, от теб нищо няма да излезе.

Това е човешката природа, какво можеш да направиш с нея?

Трябва да бъдеш достатъчно силен в кофата и да лазиш напред, дори когато те дърпат сто души назад.

Меги каза всичко, от което Таня се боеше, че ще чуе, а и самата тя го мислеше. Ако приемеше предложението за работа едното от децата ѝ, именно Меги, щеше да я намрази, а след това и останалите.

Мъжът ѝ да не изглеждаше разстроен. Другата ѝ дъщеря Ели ведро и с великодушно сърце прие новината, но Меги недвусмислено заяви:

– Няма да ти простя, ако приемеш тази глупава работа и заминеш.

Таня ѝ повярва. Мъжът и Петър я убеждаваше:

– Ще го преодолее. Аз ще се грижа за нея, докато отсъстваш.

– Не мога да причиня това на семейството си, – унило отбеляза Таня, – Децата никога няма да ми простят, а и ти може би след време ще ме намразиш.

Очите на Таня се напълниха със сълзи. Мъжът ѝ я прегърна и каза:

– Гордея се с теб!

Като го чу, Меги изхвръкна от стаята и затръшна вратата.

– Никой няма да те намрази, скъпа, – окуражаваше я Петър. – Ние ще намразим себе си, ако пропуснеш тази възможност.

– Не мога да пожертвам децата си, колкото и привлекателно да изглежда всичко това.

– Те нямат право да ти пречат, – възмути се Петър. – Това е важно за теб, трябва да те разберат. Нали аз ще съм тук и ще се грижа за тях. Те няма да усетят дори, че те няма у дома. И без това повечето време прекарват навън с приятели.

– Не ме насилвай. Оценявам усилията и подкрепата ти, но не мога да изоставя нито теб, нито тях. Обичам те, двете ни деца също. – и Таня прегърна мъжа си.

– Чуй ме внимателно! – Петър погледна Таня в очите. – Ако пропуснеш този шанс, ще намразиш живота си. Не позволявай децата да решават вместо теб.

– Реших, – вдигна глава Таня, – ще остана у дома и ще живея с хората, които най-много обичам.

– Ние ще те обичаме, дори да си далече от нас, – упорстваше Петър. – Меги ще ти прости. А по-късно ще се гордее с теб, аз и Ели също.

– Не, – каза Таня. – Понякога човек трябва да се отказва от мечтите си, защото така е по-правилно. Заслужава си, ако го прави заради хората, които обича.

– Искам да приемеш тази работа, – извика Петър.

– Ами ако това разбие брака ни? Всичко това може да се окаже много по-трудно отколкото очакваш. Ако замина, много ще ми липсвате, – една сълза се търкулна по бузата ѝ.

– Ти също ще ни липсваш, – възкликна Петър, – но трябва да бъдеш смела. Няма да те обичам по-малко, ако го направиш. Не се отказвай от мечтата си.

Таня го погледна и видя, че и неговите очи бяха пълни със сълзи.

– О, мили, толкова много се страхувам!

– Няма от какво да се боиш, скъпа.

Това бе най-щедрият жест, който бе правил до сега за нея. Таня не каза нищо. Разплака се още по-силно и се вкопчи в Петър като уплашено дете…..

Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.

Станимир мрънкаше настойчиво:

– Дай ми още едно парче торта.

– Станимире, но може да ядеш толкова много сладко, – каза майка му, – ще те заболят зъбите.

Станимир излезе от кухнята и отиде в хола. Там баща му изключи телевизора.

– Татко, защо го изключи? – ядоса се Станимир.

– По-добре иди поиграй на двора, приятелите ти те викат.

„Моите родители, са най-лошите на света, – горчиво си помисли Станимир. – Защо да не мога да ям сладко колкото си искам? Ами телевизорът? Баща ми никога ни ми разрешава дълго да стоя пред него. А там дават толкова интересни неща – мултфилми и уестърни, а нима това е лошо? А когато седна пред компютъра, все ми вика, че стоя много пред него“.

Станимир беше толкова ядосан, че у него се появи желание: Искам моите родители да бъдат винаги добри.

Изведнъж стените на стаята се разклатиха, но това стана толкова бързо, че Станимир усети само леко замайване.

Малко след това той тръгна към стаята си, за да вземе футболната си топка. Но топката я нямаше на обичайното ѝ място и всичко изглеждаше някак променено.

Да това беше неговата стая с креват, маса и шкаф, но нещо се бе изменило. Всичките му играчки бяха изчезнали: топката, ролковите кънки, боксовите ръкавици, дори новата му игра с гарата, железопътните линии, вагоните и локомотива бяха изчезнали.

„Странно, преди час тук всичко сам бях подредил, – помисли си Станимир“.

– Мамо, татко, да сте виждали моите играчки?

От съседната стая се чуваше телевизор и Станимир тръгна натам. Когато влезе, той зяпна от учудване:

– Ти кой си?

На дивана загледан в телевизора, лежеше огромен дебелак. Ту с лявата, ту с дясната си ръка слагаше лениво сладки в устата си. Всичко наоколо беше затрупано с еклери, бонбони, шоколади.

– Аз съм Станимир, – каза дебелакът, като продължаваше да пълни устата си.

– И аз се казвам Станимир. Нима всичко ще изядеш? Не бива, вредно е! На мен майка ми не ми разрешава толкова много.

– Това е, защото майка ти е лоша. Моите родители са добри. Те ми позволяват всичко, дори мога нищо да не правя, – с доволна усмивка заяви дебеланкото.

„Погледни се, на какво приличаш, – едва не извика Станимир“.

Изведнъж в коридора се чу глас:

– Мирка, сине, погледни какви хубави сладки сме ти донесли. А да знаеш баща ти какъв хубав филм ти е купил?! Ти само такива харесваш.

Станимир беше слисан, защото позна гласа на майка си.

“ Нима този дебелак на дивана съм аз? …. За това са изчезнали всичките ми играчки, защото те вече не са ми нужни. Та нали аз не мога сам да стана от леглото“.

Страх обзе Станимир.

„Не, това не съм аз!, – едва не изкрещя Станимир. – Тези родители съвсем не са добри, те са унищожили сина си и са го превърнали в това трудно подвижно чудовище. Не искам да ставам такъв!“

Стените на стаята отново се разклатиха. Станимир усети, че отново му се зави свят.

– Наистина ли всичко е, както преди? – с надежда прошепна Станимир.

Той изтича в стаята си и въздъхна облекчено, всичко си беше на мястото. От радост Станимир заподскача и започна да пляска с ръце.

– Майко, татко, – втурна се Станимир към родителите си, – вие сте най-прекрасните родители на света. Желаете ми само доброто, за това не ми разрешавате да ям много сладко и да гледам непрекъснато телевизия или да стоя дълго пред компютъра.

Сега Станимир разбираше нещата по-ясно.

Взе топката си и отиде да играе на улицата ….

Някои композитори получили от търговци на вино и коняк оригинални музикални поръчки:

„Напишете мелодично красива музика към изпратените ви куплети, възхваляващи различни сортове вино, коняк, шампанско ….“

Предлаганият хонорар бил доста голям и много композитори тайно се захванали да пишат музика по зададените стихове. Малцина биха устояли на такова изкушение.

Веднъж при един такъв композитор дошъл негов приятел. Когато гостът влязъл, забелязал как домакинът бързо скрил нотните листове.

– Какво съчиняваш? Нещо неприлично ли е? – попитал гостът.

– Честно казано, ти почти позна, – с усмивка казал домакинът. – Съчинявам музика за един посредствен коняк. … Мисля, че моят „музикален коняк“ е много по-приятен от истинския.