Христо беше представителен мъж, на 42 години. Имаше три деца. Той смяташе, че щастието е пряко свързано с професионалния успех, затова бе дал всичко от себе си, цели 13 години в една фирма.

Но в момент на гняв, Христо подаде оставка и напусна фирмата. Дълго време сменяше една работа с друга, но не можеше  да намери такава, която да го удовлетворява.

Съпругата му почна работа, а това усили чувството му на недостатъчност, защото той винаги се бе гордял, че печели хляба в семейството.

Христо рядко поемаше рискове в работата си, защото се страхуваше от провал. Самооценката му драстично спадна. Смяташе се за пълен неудачник.

Той беше крайно критичен към себе си, но ако ставаше въпрос за някой друг, казваше:

– Това, че си сбърхал не означава, че е дошъл края на света. Продължавай смело напред.

Неговият приятел Динко бе дочул за неговия „двоен стандарт“ и реши да си поговори с него за това.

В един неделен ден двамата приятели седяха в близката бирария и разговаряха.

– Защо подкрепяш другите хора, – атакува го Динко, – а към себе си оставаш суров и критичен, дори си склонен да се самонаказваш и то много лошо.

– Отговорността, която изисквам от другите, не е същата за мен, – отговори Христо.

– Защо? – попоита приятелят му.

– Ако те сгрешат, това няма да се отрази на хляба на моята маса, нито ще създаде отрицателни чувства в семейството ми. Освен това искам те да успяват.

– Според теб начина, по който се отнасяш към тях ще им помогне да успяват, така ли?

– Да, така е.

– А стандартът, който прилагаш към себе си, към какво те доведе?

– Обикновенно съм обезсърчен и подтиснат, – призна Христо.

– А това полезно ли е за теб?

– Явно не, – наведе тъжно глава Христо.

– Тогава какъв е този „двоен стандарт“? Не може ли, както се отнасяш към другите, така да постъпваш и спрямо себе си? Всичките ти грешки пагубни ли са? Застрашават ли живота на някого?

Христо се замисли. Той разбра на къде бие приятелят му.

– Да прав си, – съгласи се Христо след дълго мълчание, – това, което прилагам към себе си е нереалистично и ме разгромява.

След този разговор, нещата се промениха и Христо взе да гледа по реално на неуспехите си. В края на краищата нали с тях не идва края на света ….

Наред с другите неща, Бог ни се открива и чрез гласа на съвестта. Съвестта е светилник на душата. Дори ако е притъпена и помрачена от греха, тя може да разграничи добро от зло, свидетелсвайки за Божията святост.

Защо, когато върша нещо лошо тези светлини се запалват?

Съвестта ми е дадена от Бога. Тя се опитва да ме отдели от злото и да ме насочи към доброто.

Съвестта може да стане наш учител и приятел, а когато грешим ѝ ставаме врагове.

Непокаяният грях може да притъпи и съвсем да заглуши нашата съвест, но ако постоянно отделяме внимание на Божието Слово, правим съвестта си много по-чувствителна към духовното и морално зло.

Всеки път, когато Лили видеше двойка да прави нещо заедно, очите ѝ се насълзяваха. Тя беше 35 годишна омъжена жена, майка на две деца. Необратима парализа на десния крак, поради гръбначна травма, бе помрачила семейното ѝ щастие.

Тя се чувстваше непълноценна, защото не можеше да върши много от нещата, които бе правила преди.

Веднъж Лили седеше в градинката пред блока на една пейка. Приближи се към нея белокос мъж и попита:

– Извинете, мога ли да седна на пейката?

– Разбира се, тази пейка е за всички, – засмя се дружелюбно Лили.

Двамата започнаха неусетно разговор и тя сподели болката и проблемите си с непознатия мъж.

– Знаете ли, – каза мъжът, – докато ви слушах, останах с убеждението, че се фокусирате прекалено много върху нещата, които не можете да правите с вашия съпруг. Сега помислете добре и ми кажете какво можете да вършите двамата заедно.

– Е, все още се наслаждаваме на компанията си, – изчерви се Лили. – Излизаме на вечеря, срещаме се с приятели.

– Това е хубаво. Но какво друго правите заедно? – мъжът настойчиво подтикваше Лили да се замисли по-сериозно върху поставения въпрос.

– Ходим заедно на разходка с колата, – започна да изброява Лили. – Играем на карти. Ходим на кино и театър. Той ме учи да карам кола …..

– Забелязахте ли, че за по малко от двадесет секунди споменахте пет неща, които правите заедно със съпруга си? – отбеляза възрастният мъж. – Ако ви се даде време да размислите, ще откриете много повече неща, които извършвате заедно със мъжа си.

– Мога да измисля дори неща, за които никога не сме се сещали, – радостно откликна Лили на предизвикателството. – Нещо необичайно. Например, скокове с парашут.

– Това е чудесно, – подкрепи я побелелият мъжът. – Имайте предвид, че можете да правите и неща, които по-рано със съпруга ви сте смятали за невъзможни. Казахте ми, че сте ходили по-рано на плаж и обичате да плувате. Можете да си намерите някой уединен плаж, за да не изпитвате притеснение от погледите на другите. Ако бях на плажа със семейството ви, за мен нямаше да има значение вашия недъг. Веднъж на плажа забелязах мъж, чийто крак бе отрязан до коляното, но това не му пречеше да се забавлява с приятелите си на пясъка и във водата.

– Колко малко поговорихме, а…. – усмихна се Лили. – От години не съм се чувствала толкова прекрасно. Благодаря ви. Накарахте ме да погледна по друг начин на нещата.

– Радвам се за вас, – каза мъжът.

След това той стана и си тръгна, а Лили продължи да се усмихва на всичко наоколо и да мечтае, за невероятните възможности, които ѝ се откриваха….

Антон Рубинщайн, можел с часове да прекара над нотните листове, но се чувствал неспособен да напише обикновено писмо.

За него е било по-лесно да напише една голяма симфония, отколкото едно кратко писмо.

Веднъж на един от своите приятели той разказал, че все пак е успял да напише писмо от шест страници.

– И знаете ли какво излезе от всичко това? – попитал Рубинщайн. – След като завърших това ужасно писмо, го прочетох и останах изключително недоволен от своето съчинение. Не го изпратих, но се качих на влака и отидох  на адреса, където живееше получателят на злополучното писмо. Там бързо се договорихме с него лично ….

„Хората, разбира се! Дойде ми до гуша от тях. Идва ми да отида някъде далече, където няма никой. ….. Как може кучетата и съседите  да са толкова несъобразителни. За животните как да е, но нали си имат стопани!“

Навярно сте чували такива и подобни реплики край себе си.

Но всъщност кой точно ни разгневява?

Навярно повечето от вас ще кажат: „Глупавите и егоцентрични действия на другите хора ме вбесяват“.

Наистина ли външните събития ви разстройват? Когато се ядосате на някого, вие автоматично го превръщате в причина за вашите чувства. Обикновено в такива случаи казвате: „Дразниш ме! Ходиш ми по нервите“.

Това, че другите ви разгневяват, не е вярно. И ще ви го докажа.

Нахален младеж може да ви прережда на опашката в магазина. Продавач може да ви пробута „негодна“ стока. „Приятел“ може да ви „прецака“ и да не ви даде дължимото от обща бизнес сделка…..

Няма значение колко несправедливи и ужасни ви изглеждат другите хора, те не могат да ви разстроят и ядосат.

Горчивата истина е, че вие сте този, който „твори“ яда, който изпитвате. Не, това не са глупости. Самото действие може и да не ви повлияе, колкото и обидно да изглежда. Всичко зависи от това, каква насока на мислите си ще дадете.

Вашите чувства са резултат от значението, което приписвате на случилото се. Ако приемете по-спокойно нещата, ще можете да намерите и правилния изход от случая.