Пламен поиска да върне Павел към темата  за смисъла на съществуването. Той знаеше на какво държи приятелят му, но искаше да го убеди в това, което той вярваше.

– Според теб някои от нас изпушват живота си така ли?

– Не си ме разбрал добре. Едни ухаят приятно и хората се увличат около аромата им. Така животът им става по-красив и полезен. Нима такъв живот не ти харесва?

– В бъдещето или в миналото остава повече истина? – Пламен не искаше да се откаже така лесно.

– Към какво се опитваш да ме насочиш, приятелю? Забравата е валидна за всички, в края на краищата паметта се уморява. И нас ще ни забравят.

– Именно. И сега , и някога повечето хора се превръщат в сива пепел, която вятърът разнася небрежно по земята, защото животът им остава незабележим. Такъв живот излишен ли е?

– Няма излишен живот! Мравката събира семенца, пчелата трупа мед, но тях никой не е издигнал или наградил за труда им. Много хора обичат разрушението повече от изграждането, убийството от спасяването на живота, но аз предпочитам да обичам и да лекувам пациентите си.

– Не вярвам да пренебрегваш богатството?

– Обичам музиката, поезията и всичко красиво, което прави така, че на човек да му е хубаво. Има две измерения любов и свобода. Колкото повече имаш, толкова повече губиш. Ако човек не твори, не създава и се обрича на жалко съществуване.

– Парите не вършат ли същата работа? Нима не дават сигурност?

– Те създават повече грижи. Има хора, които живеейки върху купчина злато и пари, се изявяват като недосегаеми и вечни. Животът на такива е излишен.

Спорът можеше да продължи още много и всеки да държи на своето, но те бяха приятели и решиха да завършат вечерта с нещо по- приятно и излязоха на разходка.

Той вървеше по улицата и тихо плачеше. Крастав, с едно ухо и възпалена лапа. Вдигнал опашка с нещастни очи, а в тях перли от нестихващи сълзи.

Никой не го забелязваше, а ако някой му обърнеше внимание, му изръмжаваше или крещеше нещо срещу него. Случваше се да получи и удар с пръчка. Горкият едва смогваше да я избегне, ако успееше да се мушне някъде.

Тъжно си мислеше:
– Аз съм толкова грозен. Кой ще се смили над мен и ще ме вземе да живея при него.

Така вървеше по края на пътя, когато пред себе си видя крака. Две огромни крайника обути в големи ботуши. Уплашен затвори очи, очаквайки края си.

Човекът се наведе към него и му каза нежно:

– Какъв красавец само! А ухото къде е?! Ще дойдеш с мен приятел, бих се радвал на твоето присъствие. Дворец и прекалени удобства не ти обещавам, но виж мляко и наденичка мога да ти дам.

Човекът протегна ръка и взе в дланите си малката мръсна топка от косми. Изведнъж изненадно погледна към небето:

– Нима дъжд заваля?

Не, котето бе заплакало в ръцете му…

Иван Петров се бе наложил вече в професията си. Пациентите го обичаха и го уважаваха.

– Защо не поиска да станеш професор? – попита го един от приятелите му. – Ето Николов, който работеше с теб отдавна е академик.

– Скъпо губене на време заради някаква си титла, – засмя се Петров.- Хубавото вино е плод на любовта между хубавото грозде и самоотвержният труд на човека.

– И все пак …, – не довърши приятелят му.

– Знаеш, че нямам деца, затова се отдадох на работата си, а тя ми се отблагодари с всичко. Ако на някого нещо не му достига, търчи за признание. Разбери, – махна с ръка Петров, – Лошото вино, дори в бутилка с лъскав етикет, се вкисва . Няма значение, че са малко на брои признанията ни, но хората ще използват резултатите, които съм постигнал,  с удоволствие.

Денят беше прекрасен. Марин и приятелите му решиха да отидат на уиндсърфинг и да пояздят вълните. Когато пристигнаха и възторжено нахлуха в солената вода, те видяха рядко животно, което се появи от водата.

– Хайде да видим какво е това чудо там, – предложи Петър, един от приятелите на Марин.

Когато любопитните мъже наближиха животното, чуха жални звуци.

– Сякаш плаче, – каза Захари.

– Това е малкото на кит, – забеляза Симеон. – В какво лошо състояние е само.

– Силните вълни не му дават възможност да се движи, – обясни Марин. – Блъскало се е безпомощно тук и е останало без сили.

Животното бе видимо изтощено и много изплашено.

– Хайде да го преместим на място, където водата ще е достатъчно дълбока за него, – предложи Петър.

Китът бе толкова слаб и изтощен, че се наложи на мъжете да го носят на ръце, за да не потъне.

Животното продължаваше да издава същите жални стонове, а Марин като го прегърна, му говореше:

– Не се страхувай, малкия. Сега ще те занесем на по-дълбоко място. Там ще се чувстваш по-добре. Успокой се, не плачи.

Цели шест часа мъжете поддържаха кита, за да може животното да възобнови силите си и да заплува самостоятелно, без чужда помощ.

Мъжете не знаеха какво е станало с майката на кита, но се надяваха той да я намери отново. Това все пак бе някаква надежда в сравнение със самотата, на която бе обречен. Безсилен, слаб и немощен изхвърлен на неизвестен плаж.

Веднъж Пучини си счупил крака. Когато развълнуваните му приятели дошли да го посетят в болницата, Пучини жизнерадостно заявил:

– Не се тревожете, толкова за мен! При мен всичко е добре, а освен това трябва да ви кажа с гордост, че строителството на моя паметник е започнало.

– Ти си много несериозен, – отчел един от приятелите му. – Разкажи ни какво е станало с теб, не бива през цялото време да се шегуваш.

– Не съм и мислил за шега, – съвсем сериозно казал Пучини, показвайки своя гипсиран крак.