Това беше върха на безобразието. Ана срещна днес съседката си, възрастна жена, вечно надничаща в живота на другите.
– Кога ще се омъжиш? – каза възрастната жена, след като се бяха поздравили.
Ана я погледна изненадано. Жената се досещаше, че въпросът е глупав и неприятен. А девойката се чудеше как да се измъкне. Тя тръгна бързо напред, почти побягна, като за извинение измърмори:
– Извинете, но много бързам.
Жената я проследи като някой „садист“, който се наслаждава на безпомощната си жертва. Изглежда тази жена изпитваше удоволствие да гледа, как болезнено реагират отсреща. Тя улаваше и най-малките признаци на смущение и несигурност.
Тази игра продължаваше дни наред. Ана не за първи път се препъва в този въпрос.
Когато тя сподели с приятелката Катя си за неприятния инцидент, Катя я посъветва:
– Единствения начин да спреш това безобразие е, да се обърнеш и да ѝ кажеш: „Тебе какво ти влиза в работата“? Ако бях на твое място щях да ѝ се разкрещя.
Ана се засмя вече поуспокоена:
– В Саудитска Арабия за кражба, отрязват ръката на крадеца. Представяш ли си, ако налагаха подобно тежко наказание за човек, който се бърка в работите на другите, т.е. краде им спокойствието.
– Спрямо такива, – ядоса се не на шега Катя, – като не искат да се откажат по лесния начин от начинанието си, трябва да им се предложи нещо по-жестоко.
Ана беше по-миролюбива, тя не харесваше жестокостта и насилието.
– Хората трябва да общуват добронамерено, без желания да обидят или унижат някого, без да се натрапват със своето нетактично любопитство.
– Тази жена не разбира ли, – каза вече малко по-спокойно Катя, – че нетактичните въпроси могат да обидят човек, да засегнат някаква вътрешна скрита болка у него и да предизвикат депресия, особено ако човек е много нараним.
Ана огорчено добави:
– Такива гафове често се случват. Примери, колкото искаш можеш да срещнеш в ежедневието. Веднъж бях свидетел как една жена постави на място една доста нетактична бабичка. А възрасната жена, неразбирайки какво е направила настървено каза: „Какво толкова казах? Защо се обиждаш? Аз исках за добро….“
– Оправдание за това няма, – скочи Катя. – Хората трябва да престанат да питат само това, което тях ги вълнува. Всеки трябва да се съобразява с околните.
– Заобиколен ли си от нетактични хора, – каза тъжно Ана, – това може да те доведе до отчаяние.

Лидка и Рени бяха големи приятелки. Те често отсядаха на кафе и споделяха проблемите си. Днес Мая беше сериозно угрижена. Беше много натъжена.
– Лидка, ти знаеш, толкова много книга заедно прочетахме и се съветвахме, какво да правим и какво не. Никога не съм преследвала момче след като сме се запознали, но се радвам, когато се срещнем или ми звънне. Винаги съм си казвала и така ми е добре. Но всичките ми отношения с момче свършват с това, че той става тъжен и ми казва: „Виждам, че и така си щастлива, аз не съм ти нужен.“ Къде греша?
– Това, че някое момче ти е скъпо, трябва да му го показваш, но не и да го „гониш“. За тях ти изглеждаш „самодостатъчна“, такава, която не се нуждае от никой.
– Да спомням си, – каза Мая, – някъде четохме: „За да се старае мъжът пред теб, той трябва да вижда резултата от своите усилия“.
– Не просто да вижда, – натърти Лидка, – а да чува. Ето, при нас е така. Всеки ден хваля Васко и той хвали себе си, даже на шега подхвърля за какво да го похваля. Така той получава много „браво“ на ден.
– Е, – каза Мая, – аз не искам да ме хвалят много. Имам нужда от похвали, но не всеки ден и постоянно.
– Да, – започна Лидка, – но мъжът е защитник, победител, шеф, снабдител,….. и се нуждае от постояни похвали. Със всяка своя постъпка те питат: „Добре ли те защитавам? Успях ли да победя днес всички проблеми? Направих ли те и този ден щастлива? …..“
– Ще опитам, – тихо каза Мая. – Изглежда директната похвала е по-силна от това да съм пряма спрямо него.
Мая наведе глава и се замисли. След минута се усмихна, погледна дяволито Лидка и каза нежно:
– Благодаря ти.

Един човек всеки ден се присламчвал към сватбарите и щом младоженците напускали залата, където се подписвали, заедно с придружаващите ги, се насочвал към мястото на пиршеството.
Там получвал по някое питие и храна, а между дригото се запознавал с някоя дама.
Роднините на младоженеца смятали, че е близък на булката, а тези на невестата смятали, че е близък на младоженеца.
Но веднъж този човек се оказал на сватбата на своя близка приятелка. Тъй като тя била в сватбена рокла и с оформена прическа, той не могъл да я познае.
– А тебе, кой те е канил тука? – закрещяла срещу него булката…..
Когато човекът излязъл от болницата, престанал да ходи на чужди сватби.
Сега ходи само на чужди помени.

Ружа чакаше Новогодишната нощ, както никога до сега. Тя нямаше търпение да даде подаръка на мъжа си. Тодор отдавна мечтаеше за хубава, но доста скъпа писалка, така че тя до сега не можеше да се впише в бюджета им. И накрая тя успя да спести малко пари.
31 декенври винаги е изпълнен с безпокойство и нервност. Дали поради очакваните подаръци или суетенето около подготовка за предстоящия празник?!
Ружа тичаше напред назад, нервничеше и се ядосваше, че нищо не успява. На обяд още повече я раздразни спокойното поведение на мъжа ѝ.
Той лежеше на дивана и гледаше програмите по телевизиата една след друга. И …. се скараха.
Ружа крещеше:
– Нищо не правиш, да се разчекна ли? Само за себе си мислиш!
Тодор се опита да се оправдае:
– Ти сама не ми даваш да направя нещо. Все не го правя, както ти искаш.
Ружа не издържа, хвърли парцала в ъгъла остави продуктите на масата, силно хлопна вратата зад себе си и излезе навън.
Разплакана тя позвъни на приятелката си. Тя я изслуша и ѝ предложи:
– Ела у нас!
Ружа не се поколеба нито за миг.
– Добре, идвам.
Към девет вечерта започнаха да идват гостите. Сред тях имаше много симпатични мъже, които се държаха много любезно. Някои от тях даже предложиха да помогнат в кухнята и сервирането.
„Не са като моя, – помисли си Ружа, – всичко да чакат на готово“.
Всички седнаха на масата за да изпратят старата година. Ружа започна да ги оглежда. Колкото повече се стараеше да открие положителните им страни, разбираше, че ги сравнява със Тодор. Единият без вкус облечен, другият само за себе си разказва, третия прекъсва другите без да ги изслушва, а някои от останалите само се джавкаха. Всичката им любезност изчезна нанякъдя. Чашата преля, когато един от гостите, доста пиян, се опита да прегърне Ружа.
В този момент тя разбра, колко глупава бе кавгата, която сама беше предизвикала. Стана ѝ мъчно, скочи от стола и хукна към дома си.
Влетя в къщи 15 минути преди да настъпи Новата година. Огледа се, всичко почистено и масата сложена. А Тодор седи тъжен и прави салата. Ружа веднага си помисли най-лошото и се наостри:
– Какво, ти гости ли чакаш.
– Глупачето ми, за теб го направих. И подарък съм ти приготвил, за който ти отдавна мечтаеше – златен пръстен.
– Тоше, ти си най прекрасния мъж,  – очите ѝ се напълниха със сълзи. – Обичам те повече от всичко на света.
Двамата се прегърнаха. Часовникът удари 12 часа.

Даниела хвърли бърз поглед на госта си. С Дора често си бяха говорели за Захари, преди приятелката ѝ да скъса със него.

„Изглежда Дора е била привлечена от него физически, – помисли си Даниела. – Тя обича високите мъже, а Захари беше точно такъв“.

Младежът имаше високи скули и тъмна коса, която беше много къса и стърчеше нагоре като четка. Беше леко мургав, но си беше истински българин.

„Какво повече би могла да иска Дора от него? – недоумяваше Даниела. – Та той пееше и свиреше прекрасно“.

Даниела и Захари си пиеха кафе, но все още никой не се решаваше, да наруши тишината.

Отговорът на въпросите, които Даниела си задаваше преди малко,  дойде неканен, като истина, която лъсва пред очите в неподходящ момент.

Захари беше прекалено добър. Изцяло се беше посветил на Дора. „Възможно е, да ѝ е угаждал прекалено много, а това е омръзнало на Дора, – продължаваше да расъждава Даниела“.

Хората рядко се чувстват привлечени от други, които са постоянно на тяхно разположение и им се отдават изцяло. Те се притесняват, защото при такова внимание, се чувстват неудобно.

„Ето къде се криеше проблема на Захари, – мислите на Даниела препускаха като в галоп, горката ѝ глава. – Ако Захари беше съумял да запази известна дистанция, това би поддържало интереса на Дора. Ето защо сега бе толкова щастлива с новия си приятел. Каквото и да казваше Дора,  Слави си бе хищник, човек не допускащ никого до себе си, подчиняващ останалите без да се интересува от това, как се чувстват другите“.

Изводът беше доста подтискащ.

– Ти беше много добър за нея, – измърмори Даниела някак на себе си.

Захари я погледна озадачено:

– Прекалено добър ли?

– Извинявай, мислех на глас, – трепна Даниела.

Двамата много пъти бяха обсъждали тази тема и Захари все още хранеше надежда, че ще може да си върне Дора, но сега изводът на Даниела, изтърван на глас, го изненада.

– Съжалявам, – каза бързо Даниела, – навярно не би искал да говорим пак за това?

– Напротив. Обичам да говоря и да слушам за нея.

– Ти все още я обичаше и мислеше постоянно за нея?!

Захари смутено наведе поглед и леко се изчерви.

– Също като мен, – продължи примирено Даниела. – И аз обичам един човек, но той тръгна с друга ….. Ама ние сме едни. Защо ни е всичко това?

Тази вечер пак щяха да свирят заедно, Захари беше донесъл нова партитура, а после всеки щеше бъде у дома си, насаме със своята болка.