Мартин погледна залата и се усмихна. Призванието му не бе да стане проповедник или музикант. Всичко, което до сега бе преживял в живота си, го бе подготвяло за този момент, да споделя наученото с хората.

– Ако искате да имате истински успех, вашето желание трябва да бъде по-силно от това, да печелите пари. Вършейки нужното вие ще имате необходимите средства за всичко.

Мартин се върна назад, когато беше отчаян, неудовлетворен, ….

Беше преминал през какво ли не, но сега знаеше целта в живота си: „Да променя сърцата, умовете и действията на хората в положителна насока, като общувам с тях“.

Бог му бе дал толкова много възможноси, чрез които да стигне до хората: думи, музика, писма, ….И той беше готов да използва всички тези средства, за да влияе положително.

– За да промениш фирмата, – звучеше гласът му в залата, – в която работиш, дома, в който живееш, мястото, където общуваш с приятелите си, ……е необходимо да промениш хората, но тази промяната трябва да започне от теб. Когато всеки застане на мястото си и даде всичко от себе си, положителните промени настъпват.

Хората го слушаха внимателно и съсредоточено.

– Не си мислете, че в живота си трябва да търсите вълнуващи неща. Разберете веднъж и завинаги, начина, по който живеем прави живота ни вълнуващ. Ентусиазмът и целта са добри приятели. Всяка клетка от тялото ви ще кипи, ако живеете и работите с ентусиазъм и имате цел.

Където и да отидеше, хората разказваха на Мартин за живота си. Те бяха от различни сфери на живота:счетоводители, художници, лекари, учители, архитекти, спортисти, домакини, ….И всеки от тях бе използвал дарбите си, за да помага на другите.

– Една жена ми разказа, – започна любимата си част от изказването си Мартин, – че си поставила за цел да спечели достатъно пари, за да открие благотворителна организация и станала най-добрата във фирмата, където работела.Предприемач се захванал със собствен бизнес не само, за да печели пари, но и да помага на хората. Един зъболекар сподели, че си поставил за цел, хората да излизат усмихнати и радостни от кабинета му. Мой приятел, който е футболист, бе решил да прослави Бог на игрището….

Хората жадно слушаха свидетелствата. Мислите им се проясняваха.

– Всички ние имаме таланти и дарби, – говореше Мартин. – Всеки от нас е роден с определена цел, не заради самия него, а за да допринесем нещо за другите. Има време за всичко. За подготовка, сеитба, време на растеж и прибиране на реколтата. Последният етап е време на изобилието. Колкото повече даваш, толкова повече получаваш.

Веднъж попитали един алчен човек, който много враждувал със съседа си:

– Защо се карате помежду си?

Той отговорил:

– Ядох печена глава, а костите хвърлих пред вратата. Нека видят приятелите ми, че живея добре и да се радват за това, а враговете ми да скърбят. А какво направи съседа? Той събра костите и ги хвърли пред своята врата.

Равел току що завършил новото си произведение, започнал развълнувано да разказва на приятелите си за него:

– Очевидно сте много доволен и навярно смятате, че това, което сте написали ще има успех, – казал един от слушателите.

– Не се наемам да давам оценка, но все пак се надявам, че това е така, – казал Равел. – На моя готвач много му харесва, а това е добър признак.

Дните станаха по-къси и захладня. Вятърът тихо шептеше в голите клони на дърветата: „Идва зима. Студът е набрал скорост и скоро ще се развихри и тук“, а те се навеждаха под напора му в знак на съгласие.

На Васил и Петър това не пречеше отново да се видят. Те често се събираха. Когато се срещнеха, разсъждаваха върху какви ли не въпроси. Днес на дневен бе ред любовта.

– Природата на любовта е необяснима, както Божествената природа, – каза Васил.

– Но знаем едно със сигурност, че където има гордост, няма любов, – допълни веднага Петър.

– Да така е, – съгласи се Васил. – Любовта е смирено забравяне за себе си и самоотдаване на другите.

– Докато грехът е „напомняне“ за себе си и забравяне за другите, – настървено започна да говори Петър. – Всички грехове са отказ на малко или много любов, те са изява на малка и голяма гордост.

– За това и не бива да превръщаме „грижите на плътта в похот“, – констатира Васил. – Не трябва да позволяваме на егоизмът да ни победи.

– Какво правим, когато общуваме с хората? – войнствено се отзова Петър. – Вместо да се раздаваме, забравяйки за себе си и полагайки поне малка грижа или тревожейки се за тях, вътрешно сме заети със себе си. Основната ни цел е самоутвърждаване.

– А когато се молим на Бога, се любуваме на хубавите думи и добре оформени изречения, изпълвайки се с тщеславие, – Васил обърна внимание и на този аспект от въпроса. – Във всичко това и много други неща като осъждане на другите, обиждане и раздразнение от околните, ламтеж за чуждото, ….. утвърждаваме своята грешна природа, а не Бог.

– Забележи какво казва Писанието: „А над всичко това облечете се в любовта, която свързва всичко в съвършенството“, тъй като в нея съвкупно съществува целия път към Бога, – подчерта Петър.

– Любовта събаря гордостта, отхвърля егоизма и самоугаждането, – продължи разсъжденията си Васил. – Ето защо съществува мрак не само в разврата, но и при фалшивата добродетел.

– Блажени Августин казва: „Всяка добродетел е любов“, – заключи Петър.

Двамата доста се бяха разгорещили. Обменените мисли им даваха повод за нови разсъждения.

Денят си отиде и нощта зае мястото му. Двамата приятели се надигнаха и си обещаха да се видят и на другия ден.

Таня бе млада изкуствоведка. В последно време се заинтересува от иконите, като изкуство и започна да ги събира. Бе станала много вманиачена на тази тема. Ровеше, търсеше и изследваше, но усещаше, че нещо не ѝ достига, за да разбере нещата.

Познати и приятели се учудваха на новото и увлечение и често я питаха:

– Ти да не си станала вярваща?

Тя ги изглеждаше свирепо и троснато отговаряше:

– Не, не съм вярваща.

В душата си негодуваше от такива обвинения.

„Какво знаеха те изобщо за изкуството, – мислеше си Таня. – Кога ще прозрат, че църковната иконопис е вид изкуство“.

След няколко месеца се озова в психиатрична болница. Дълго бе в безсъзнание, а когато дойде на себе си, я чуха да казва:

– Господи, имали те? Кажи ми, имали те?

Мяташе се и се вглеждаше отчаяно в тавана.

До нея медицинската сестра Надя наблюдаваше агонията на Таня. Тя не знаеше как да ѝ помогне, но в себе си реши:

– Щом изляза от болницата, – си каза Надя, – ще отида в някоя църква и всичко ще разбера.